- Алпинизмът ме направи свободна - като адвокат никога не бих се заиграла със съдия или излъгала клиент
- Световната криза ни даде време за Еверест... И 2000 дела за банкови кредити. Спечелихме всички
- След изкачването на най-високия връх почувствах увереност в силите си във всички области
- След като навърших 60 г., имам цел да изтичам цял маратон
- Госпожо Колчева, навършиха се 15 г. от първото изкачване на Еверест от българка, от вас. Накъде ви води пътят, след като стъпихте на най-високата точка на света?
- 15 години минават като един ден. Изненадващо бързо. Но това е и удовлетворяващо, защото значи, че не сме стояли на едно място, а сме продължили напред. При това доста активно.
След като със съпруга ми изкачихме Еверест, изкачихме най-високият връх на Африка с трите си деца. После изкачихме Елбрус с нашата най-малка дъщеря, защото другите двама вече следваха в чужбина. Тя се качи на Елбрус и се спусна от там със сноуборд. Ние нямахме сила да се спуснем от самия връх със ски, но тя беше млада, напориста и мотивирана. Ние й помогнахме да си качи сноуборда, но само тя с истинско удоволствие се спусна от върха. Имахме много интересно преживяване точно преди началото на пандемията от коронавирус. Успяхме да отидем на Антарктида - на самия континент, а не на остров Ливигстън, където е българската база. И качихме връх Винсент - най-високия на Антарктида, той е колкото Мон Блан - около 100 метра повече. Невероятен студ на почти 5000 метра. Минус 33 градуса средна температура и буреносни ветрове, идващи от нищото. След това още веднъж качихме връх Аконкагуа (6961 м). А аз с още двама известни български алпинисти направих няколко опита да изкача една невероятна, легендарна скална игла - Фицрой. Представете си скални игли като в приказките на Екзюпери. Той ги е взаимствал точно от там. Пренасял е поща до този отдалечен район, много крайно на юг в Аржентина. В района, наречен Патагония. Съумяхме да изкатерим съседните иглички. Голямо изживяване със скално и ледено катерене. Може би най-трудното нещо в живота ми. Налага се два дни да катериш на лед. Четирима души спите в палатка метър на два. Духаше до такава степен буреносен вятър, че обърна хода на реката нагоре, срещу течението. Катериш с въжета огромна вертикална скала. Събуваш маратонките за катерене, така наречените еспадрили, обуваш зимни обувки с котки. После обратно. И ако си изтървеш някоя от четирите обувки, си умрял.
От тогава насам продължаваме доста активно да издирваме и посещаваме местата в света, които все още не са снабдени с кока-кола и макдоналдс. Те намаляват и ние сме в постоянен бяг, в съревнование с цивилизацията.
По отношение на Еверест - разбира се, че следим какво се случва, колко души се качват, съчувстваме им. Съпреживяваме, спомняме си какво се е случило с нас, самите. Колко сме страдали, колко ни е било страх, колко сме били мотивирани. Там мотивацията те крепи да оцелееш и да постигнеш целта си.
- Първите винаги се помнят. Как ви звучи този факт, свързан с вашето име и Покрива на света?
- Разбира се, че се гордея с този факт. Малко или повече. Най-интересното е, че аз се чувствах доста несигурна в собствените си възможности. Не говоря само за планината, но и в цивилизацията. Мисля, че съм добър професионалист като адвокат, но никога не съм била убедена максимално в силите си. Основание дава и непрестанно променящата се правна среда в България, самата тя е доста несигурна. Като се започне и с новото законодателство. Аз започнах да практикувам през 1990 г. и целият правен, социален и икономически ред се промени за тези 30 г. Това беше изключителен шанс за мен, но и за моите колеги. Живеем в много интересен свят. Но всяко нещо се заплаща. Трудности, безсъние. Не можеш да обещаеш на клиента какво ще се случи с неговия проект, с неговото дело поради буреносно развиващата се правна среда. Всъщност, след като се върнахме от Еверест, почувствах увереност в собствените си сили във всички области. Започнах с още по-голям ентусиазъм - и да работя, и да се занимавам с планинарство. Това съвпадна и със световната финансова криза. Тя беше една от причините ние да си позволим да отсъстваме два месеца от работа просто защото нямаше работа. Нашите планински приятели ни помогнаха, както винаги. Ние се тръшкахме - ама сега децата ще ходят да учат, студенти, разноски, спестяванията са важни именно за това... А те: “Толкова мечтаеш за Еверест, ако сега не отидеш, няма кога. Не можеш друг път да се откъснеш от работа за два месеца. Използвай шанса. Всяко зло за добро.” Беше много интересен прочит на общата паника и униние, което цареше в обществото. Фалити, банкови кредити, ипотечни. Хората без работа и без дом. А ние - своеобразен “пир по време на криза”. Но всъщност избягахме от тази реалност. Височинният алпинизъм е изключително философски спорт. Състезаваш се само със себе си. Търсиш в най-дълбоките дебри на подсъзнанието си воля, желание и умение да се съхраниш, да не полудееш в тази враждебна среда. И да продължаваш напред. През тези два месеца имахме възможност да преосмислим много неща. Да положим нови цели, ако оцелеем. Много интересен е моментът как се подготвя човек за експедиция. Ходили сме на пет-шест сериозни високопланински експедиции. Еверест не е бил най-трудният връх за нас, нито най-рисковият. Защото шерпите поставят много инфраструктура, на която човек разчита. Но подготовката във финалния етап трае между 6 и 9 месеца.
Първо, започваш да харчиш сериозни спестявания. Второ - трябва точно да прецениш при наличието на три деца доколко това е редно. Подреждаш си документацията, ценностите в живота. Виждаш хората, на които наистина разчиташ. Аз съм оставяла инструкции на двама от своите съдружници, които са ми много близки. Те полудяваха, когато получеха моите инструкции и завещания какво да правят, ако не се върнем. Съпругът ми правеше същото. И това през две години. От 2000 до 2010-а през година имахме рискови експедиции. 2001, 2003, 2005, 2007, 2009 г.
- И преди всяка експедиция оставяте инструкции и завещания?
- Да. Къде какви активи имам. В дружеството - кой ще ме наследи. И така нататък. Ние сме хора с професии на личното усилие, на личния труд. Като лекаря. Дали ще отидеш при лекар, или при адвокат, искаш да видиш конкретно този човек. Не е еднообразна работа - фабриката да си върви, докато нас ни няма. Когато се замислиш върху цялата картина на живота си, я подреждаш, фокусираш се и ставаш изключително продуктивен. Най-интересното е, че най-тежките проекти съм работила и приключила преди големи експедиции. Имаш желание и възможност да полетиш. Това са екселски файлове с програма до минута, която се спазва всекидневно. Намираш време за всичко. Време на подем и пълна дисциплина. Ако човек няма голям проект, това няма как да му се случи.
След Еверест пък изживях голяма дупка, защото загубих една далечна мечтана цел.
- Загубихте или спечелихте?
- Всяка печалба е известна загуба и обратното. Животът е ин и ян. Ние сме преливащи се течности от добро в лошо и обратното. От по-весели към по-трудни моменти. Важното е човек да намери цели и приятели, с които да ги осъществи, на всеки етап от живота си.
Три години след Еверест, на 48 г., аз започнах много да се катеря на скали. Преди това съм била височинен екстремен турист, да. Боравя с въжета. Но, представете си една зала за катерене колко е различна от височинния туризъм до Еверест.
Та периодът от 2010 до 2020 г. беше много интересен. Сега се отдавам на тичане на дълги разстояния. Да видим дали ще успея да изтичам цял маратон по повод моята 60-годишнина. Два пъти съм тичала по половин маратон в София, след като навърших 60 г. преди два месеца, вече имам цел за цял. Тичам също планински маратони. Те са по 50-60 км, но там има и ходене, изкачване на денивелации, различно е. Ще видим какво ще е след това. Човек трябва най-вече да се съобразява и със здравето си, с възможностите си. Трудно е да приемеш, че остаряваш, но пък всеки ден - с по един ден.
Върховете в живота са вече хълмчета, но всеки хълм пак доставя удоволствие. Много е хубаво, когато си поставяш цели, защото през тях намираш истински приятелства. Хора, с които споделяш идеи, обща мисия. Ако ще и да е вятърничава.
- Връщам ви към онзи 22 май 2009 г., когато се озовавате най-високо от всички хора на света. Какво е чувството в онзи миг?
- Накрая се върви по един ръб, остър като нашето Конче през зимата, но ти се струва безкраен. Всяка крачка е мъка. А той се извива и продължава. Ох, още малко, иска ти се да свърши, защото усилието е безумно. Изтощен и изнервен си, искаш да постигнеш целта си. В един момент свършва. Дори си изненадан. Но, честно казано, първото усещане е: “Слава богу, че се свърши”. След това започваш да се оглеждаш. Аз бях там доста рано сутринта, преди да изгрее слънцето. С Камен рискувахме и изчакахме да се изтече навалицата от алпинисти, които и до ден днешен чакат по въпросния ръб, защото разминаването е много трудно, изпреварването на по-бавните е на практика невъзможно. Сезонът свършва с буря, която възпрепятства всякакво излизане към върха. В края на нашето спускане надолу бурята вече бушуваше. Та ние рискувахме въобще да не ни допусне върхът, но да не сме в тълпата. В този ден общо до върха достигнаха 12-13 души - шерпи, клиенти, спортисти. Не 112 с още 112 шерпи. И като се има предвид, че всеки тръгва в своето време и върви със своето темпо, на практика не сме се виждали дотам. Аз изпреварих две момичета с техните шерпи и по-нагоре една група от индийската гвардия - техен елитен спортен отбор алпинисти. Като се качихме на върха, нямаше никой друг. Пространството е много тясно. Нямаше го момента: “Хайде, снимай се и се махай, че да се снимам и аз”. Имахме достатъчно време. Направихме видеоклипове. Изчакахме зората. Това е най-красивият момент. Един от най-красивите спомени в моето съзнание. Хоризонтът е далеч в краката ти. Зад него бавно плъзва светлина. После лъчи на слънцето и виждаш, че Земята е кръгла. Когато слънцето започне да огрява най-високите части на планинските върхове, ги облива в оранжева светлина. Ниското е тъмносиньо-лилаво. Този контраст между слънчеви петна и сянка и облаците в небето, част от които също са облени в слънце, а другите - в сянка, създават тази сюреалистична незабравима картина.
На самия път бяхме разделени с Камен. И въобще по по-рисковата част от маршрута не ходехме заедно. С около половин-един час разлика. Аз слизах, той се качваше и се разминахме малко над Стъпалото на Хилари. Ние всъщност си наехме двама шерпи не защото имахме нужда от водачи - те не ти носят багажа, а те съпровождат. Направихме го, за да може всеки да е самостоятелен. Толкова години сме се готвили за върха и толкова пари сме дали, за да стигнем дотам, би било много тъжно, ако единият от двамата се чувства зле и трябва да се върне, защото това би принудило и другия да се върне, ако са свръзка. Когато всеки има друг човек за свръзка, е по-самостоятелен. Другото съображение е, че Камен е почти два пъти по-тежък от мен и ако аз трябва да му помагам и да го нося физически, почти би било невъзможно. Макар че в този случай основно кислородът помага. Да дадеш кислород на този, който е по-зле, за да живне.
- Осъзнавате ли колко силно нещо сте направили - двама души, които са свързани през целия си живот, да вземат това решение, за да не се превърне единият в причина за провал на мечтата на другия?
- Ние всъщност си партнираме много - и в планината, и в живота. И това ни прави щастливи. И там сме били заедно почти през цялото време. Какво означава един период от 4-5 часа или в деня на самата атака към върха 12-13 часа? Абсолътно хладнокръвни решения, както вземаш решения за бизнес. Алпинизмът не е самоубийствен спорт. Напротив. Умения, знания, можене. И постулатът, че най-добрият алпинист е живият.
- Как един отличен адвокат и един отличен финансов експерт стигат на Еверест?
- Всъщност този спорт много помага за работата. Като изключим оглупяването от липсата на кислород. Всъщност по-скоро губиш памет. Но дисциплината, това, че си умерен, че се научаваш да познаваш силите си, помага много и в моя бизнес, и в бизнеса на Камен. Аз например не бих си позволила да излъжа клиентите си и да им дам неоправдани надежди за изхода на едно дело. В дългосрочен план това е било полезно за мен. Доброто име се разчува. Лошото - също. Алпинизмът ме е направил много свободна. Никога не ми е минавало през ума, че мога да се заигравам в интриги и далавери със съдии. Алпинизмът ме е научил, че нещата в живота са истински. И когато живееш просто, си по-щастлив.
- Тоест планината е сред най-добрите училища?
- Планината е плацдарм, сходен на цивилизацията. Там нещата са много оголени. Много ясно се вижда кой какъв капацитет има, колк одържи на напрежение. Много хора започват да мрънкат, да се оплакват, да са нервни, да крещят, да заграбват общи блага. Най-елементарното е, че определено количество багаж трябва да се изнесе нагоре по лагерите, когато няма комерсиална експедиция. И някой се скатава за сметка на друг. Много просто. В предходните години нямаше екипировка. Буквално сме си разменяли кой каквото има. Тези, които отиват нагоре, вземат по-топлите обувки, по-хубавите якета. Други пък не искат да споделят. Хубавото е, че до такава степен бързо и лесно всеки си показва характера, че е кристално ясно с кого може да си приятел и с кого не.
Другото е, че попадаш в среда от хора, с които не си служебно свързан. Те са от най-различни професии. Най-често в алпинизма хората са интелектуалци. Има изключително интересни разговори, няма нито интеренет, нито телефони. Всички тези неща много ми харесват. Отделно аз много обичам да съм в природата, ние дори на море ходим на палатки.
- Как се роди любовта ви към високите върхове?
- В университета имаше клуб по екстремен туризъм. Бях в първи курс. Видях обява за туристически поход ноември-декември. Сприятелих се с тези хора. Те определено бяха извън обичайното - дисиденти със забранени лозунги, със забранени вицове. Говоря за 1983-1984 г., още във времената на зрелия социализъм. Всъщност там бягахме от системата. Даваше ми възможност за свобода. Другото, което много ми хареса, е, че този университетски клуб ни осигуряваше задгранични пътешествия под формата на летни бригади. И още като студентка съм посетила екзотични страни като Узбекистан, Азербайджан, Таджикистан - по техните високи върхове. Те са над 7000 метра и се считат като тренировка за хималаизма. В рамките на този клуб по екстремен туризъм в Софийския университет се запознахме и с Камен, който следваше математика.
- И заедно с тази любов се роди и любовта в живота?
- Да. А за нас с Камен е хубаво и че сме съмишленици. Защото хората се събират за общия купон. А покрай него претърпяват и общите трудови и житейски несгоди и неволи. Но когато сме стигали до ключови моменти в живота и до дрязги, планината ни е оправяла.
- И ето ви сега заедно с Камен - двама българи, станали петата двойка в света, изкачила Еверест, и третата двойка, изкачила най-високия връх на всеки от седемте континента...
- Да, направихме го. Със собствено финансиране, бих казала, което за мен е огромна гордост. Защото аз си изработих парите и си ги изхарчих. С много малко спонсорства, но с огромни благодарности към всеки един за подкрепата.
Когато през 2007 г. бяхме на Чо Ойю (8201 м), бяхме с група български алпинисти, част от тях наистина от "голямата работа". Петко Тотев театрално вдигаше ръце и се хващаше за главата: "Камене, Камене, всичко разбирам, ама как можа жена си да доведеш на експедиция?". (Смее се.) Все едно отиваш там да бягаш от света, от всичко познато, от всекидневието. А аз подскачах - бясна и ядосана: "Ама то това си е моето, аз съм по-активната тук, аз съм водещата". Много беше смешно.
- Кое е най-голямото предизвикателство в живота ви, ако не е Еверест?
- Всяка следваща стъпка е предизвикателство. Във всеки проект е имало рискове. Ако щете едно изкачване на Мон Блан, което направихме през 2001 г., криеше безкрайно много рискове. Европа е много затоплена, вижда се как ледниците се отдръпват, отварят се гигантски пукнатини. Такива лавини рядко съм виждала на друго място. Маршрута, по който се качихме, след две-три години го забраниха изцяло, защото е много опасен.
С оглед и на моята квалификация по онова време. Аз не бях добър скиор. Качихме се четирима приятели, между които и съпругът ми. Те са перфектни скиори - слизат много по-бързо и по-безопасно. Слизането за мен беше много рисковано. Във всеки проект и връх съм научила своя урок. Планината те учи да си много умерен. Да не си самонадеян, да не си нахален. Да разбереш колко можеш и да си го признаеш. Има и случайни събития като лавини. Но ако си опитен и не те мързи, ще заобиколиш, ще направиш всичко възможно да минеш по най-безопасните маршрути. Ето един Боян Петров, лека му пръст, всеки един от осемхилядниците той го качваше по два пъти. Понеже се качваше сам. Един опит, търси, често загубваше ориентация - връща се, намира правилния маршрут, качва се втори път. Един единствен път останалите тръгнаха надолу заради предстояща буря, той направи опит да изпревари бурята и рискува... И за съжаление не се върна.
- Кой е най-големият ви житейски връх, може би след трите безспорни - децата ви?
- Да, децата са трите ни най-високи, най-любими върха. Но сякаш животът е нанизът от върхове и по-незабележими периоди. Бих казала, че имах изключително тежък, ключов период в живота си точно по време на финансовата криза, когато водих много дела. Организирах екип от 25 адвокати и водих над 2000 дела за две големи банки в София. За събиране на кредити в съда. И колкото бяха по-големи кредитите, толкова отпорът на длъжниците беше по-голям. Също изключително дисциплиниращ период - на знание, на четене, на усилия, сравними с тези на Еверест. И бих казала, че не сме загубили нито едно от тези 2000 дела. Дори само администрирането им е героизъм. Да не изтървеш някой срок.
Имала съм и други много интересни проекти. Бях адвокат по “Софийска вода” от самото начало на концесията, на финансиращите институции по ТЕЦ “Марица-изток” 1 и 3, АЕЦ “Белене” - работихме за немския инвеститор RWE, вятърни паркове, EVN... Работата ни винаги е била интересна. И вдъхновяваща.
Всеки връх е интересен.
- Кой е следващият връх?
- Сега по Нова година сме се запътили към Нова Зеландия. Там е легендарният връх Кук, който е бил мястото за тренировки на първопокорителя на Еверест Едмънд Хилари. Труден връх, много, много далеко на юг. В тази част Нова Зеландия почти докосва Антарктида. В южната част има пингвини, ледници. Да видим дали ще успеем. Труден връх, изкачването му продължава 22-23 часа.
- Кога и защо казахте "стоп" на осемхилядниците и се отдадохте предимно на места, все още неподвластни на цивилизацията?
- На тези места сме отдадени още преди да спрем с осемхилядниците. Ходили сме два пъти в Монголия. Пътешествие на мечтите. Имахме приятели, които работят и живеят там за пет години. Краят на ноември. Няма туристи. От Улан Батор летяхме 3 часа на запад, почти до границата с Русия и Казахстан. И новият самолет "Еърбъс" кацна на грундова писта. Имаше една стара уазка за багажа, а пътниците ги превозваха от самолета до летището на коне. Хората живееха в землянки и юрти. Изкарахме около две седмици там. Видяхме десетки, стотици стада, хиляди диви коне, които просто тичаха. Невероятно красиви скални масиви украсяваха степта в подножието на планините Алтай. Имах чувството, че съм в уестърн - с червени красиви скали. Ходихме на лов с орли. Беше впечатляващо. Нашите деца яздят прекрасно, ние бяхме доста комични. Имаше двугърби камили. Не всички пътешествия са ни били свързани само с алпинизъм, но основно сме се занимавали със спортен и културен туризъм. Сега ще се запознаем малко повече с Европа и нейните културни забележителности.
За осемхилядниците всъщност реши Камен. Каза, че малко му натежава. Не друго, а фактът, че два месеца трябва да отсъства от работа. Личното преживяване на висок връх е горе-долу едно и също, но ако трябва да качиш седемхилядник, го правиш за четири седмици с аклиматизацията, а осемхилядник отива към осем седмици. Това беше решаващо. Макар че Боян Петров ме покани да отида с него и с още един наш приятел алпинист на К2 през 2014 г. Така се запалих, че за период от 6-7 месеца, тренирайки, качих вертикално 114 хииляди метра. От ноември до май превъртях километража. Поне три пъти в седмицата сутрин преди работа пеша съм се качвала от центъра на Драгалевци до Голи връх, до горната станция на седалковия лифт. Дъщеря ми учеше за изпити и идваше да си ме прибере. Ето, имала съм съмишленици и тогава. Впоследствие Камен каза: "А, не. Тази няма да стане. Няма да ходим на К2." И цялото семейство беше "блок" срещу мен да не ме пуснат сама. Той ме пази от романтика и амбиция към планините. А аз си говоря с майката планина, убедена съм, че тя ме обича, аз я уважавам. И всичко ми е "ом". Години наред не се беше качвал никой на К2, през онова лято аз просто им изпратих стабилно и хубаво време. Бях с Боян духовно през цялото време. И се качиха 40 души... Ех... Но в крайна сметка е по-важно при кого се връщаш и да имаш при кого да се върнеш, отколкото само да постигаш някакви голи лични цели и амбиции. Животът е компромис и баланс. Не може другите да са нещастни, а ти да си щастлив. Просто е абсурд. Говоря, ако щете, и в социален план, с оглед на нашата сегашна политическа обстановка. Не може една клика да е богата, щастлива, самонадеяна, самодоволна за сметка на всички яростни българи.
- На 20 април се навършиха 40 г. от първото българско изкачване на Еверест. Какво бихте казали вие за първата българска експедиция до най-високия връх в света, за подвига на Христо Проданов без кислород по Западния гребен до върха, но и за трагичния завършек? Какво беше отражението върху самата вас?
- Да, тази година имаше чествания не само на Христо Проданов, но и цялата експедиция като органицация, като самоотверженост. Няма смисъл да се говори за миналото. В една организация винаги има и и успехи, и грешки. Христо Проданов беше толкова окрилен, амбициран, фокусиран, че нямаше как да го спрат да тръгне и да направи това, което е направил. Той знаеше какво прави и, че тръгва на изключително голям риск, играе руска рулетка. По принцип периодът за изкачване на Еверест е между 18 и 25-26 май. А той тръгна на 20 април. Да, тогава им някакви прозорци хубаво време, но те са много кратки. Вместо 4-5 дни, един или два дни. И ветровете са такива, че не можеш да стоиш прав. Ти не можеш да стоиш закачен на въжето. Бурята просто изтръква въжетата от клиновете и от леда върху скалата.
Мисля, че това е изиграло голяма роля изобщо в развитието на българското общество. Ние също бяхме толкова ентусиазирани от тази експедиция. Това всъщност до голяма степен предопредели нашето желание да станем алпинисти.
- По това време вие с Камен сте в клуба по екстремен туризъм в университета - 20-21-годишни... Вероятно сте били сред най-развълнуваните хора от тогавашното огромно събитие за България?
- Да, да. Точно това е периодът. И, разбира се, че бяхме. Но всъщност целият български народ беше мобилизиран от тази експедиция. Не знам освен във военно време българите да са били единомишленици до такава степен, запленени изцяло от някаква идея, както с тази експедиция.
- Осъзнавате ли, че 25 г. след вдъхновението от първат абългарска експедиция до Еверест вие се превърнахте във вдъхновение за доста български жени?
- Много бяха трудни годините, когато ние качихме Еверест. Надявам се, че хората не си мислят за нас като някакви богати авантюристи, които плюят на всичко и си харчат парите безугледно, защото това не е истина. Ние си работим доста активно. И не сме спирали да работим, за да може да осъществим и тази, и другите си поставени мечти и цели.
Много бях щастлива, че десетките лекции, които проведох след изкачването на Еверест, даваха радост на хората. В трудните години, в които всички бяха оклюмали, обезверени, живеещи отново в стрес и лоша политическа среда освен чисто икономическите предизвикателства в България. Виждах в очите им, че срещите с мен им даваха щастие. Дори половин-един час бягство. Гледаш един хубав филм.
- Точно в навечерието на 15-ата годишнина от вашето изкачване трета българка стъпи на Еверест. Има хора, които смятат, че постижението в днешно време с комерсиална експедиция не е толкова голямо. Как вие приемате приемате изкачванията на втората и третата българка, стъпили на Еверест?
- Много се зарадвах. И сега, когато се събудих сутринта и прочетох, че още едно българско момиче е успяло. И когато Силвия го направи преди две години. Усмихвам се, съпреживявам и съм щастлива от успеха им.
Въпросът е, че алпинизмът стана по-достъпен - и финансово, и физически. Това обаче не го прави по-малко магичен. Давам си сметка, че Силвия е зарязала и сложила на карта редица други нейни проекти. И в служебен, и в личен план. Но няма как да качиш Еверест, Лхотце, а и К2, и това да не е признание. Тя е чудо на чудесата, шапка й свалям. Няма как това да го направиш случайно. Трябва да си пределно мотивиран и фокусиран. И това, за което ви говорех като подготовка - екселският файл, подредбата на живота от А до Я. Минаваш през това със сигурност. И тя го е направила и е успяла. Затова й свалям шапка. А и на другото момиче Мариета, което не познавам. Просто ги разбирам. Знам какво коства. Самото усилие на място - да буташ, да продължаваш напред, въпреки че цялото ти тяло крещи, че не му е там мястото че си болен и, че си умиращ. Това го чувстваш с клетките си. И това също е героизъм - да устоиш въпреки този крясък на тялото ти. Жените уж сме по-слабият пол, но аз мисля, че жените са психически по-издръжливи от мъжете.
Казвам си: "Ето, българките могат." Има нещо, което казвам на всички чужденци, с които съм работила, ако се сприятелим, тъй като сме заедно на бойното поле. При такива големи дългосрочни проекти приятелят става съоправляващ екип. И им казвам на всички: "Сега, кат одойдете в България, няма да искате да си тръгнете." Питат защо. Отговарям: "Защото в българия имаме най-хубавите домати и най-хубавите жени". И след време споделят, че съм била права. И то имам предвид истински жени, не просто нагласени красавици. Жени, които си знаят мястото, знаят си силата. Работят, организирани са - и в служебното поприще, и в въобще. Винаги ще бъда много щастлива, когато получаваме ново и ново доказателство, че българките могат.
