Незаслужено Петър е в сянката на Асен, а Борил - обруган, казва историкът
Краят на държавността ни не е през 1396 г. , а в средата на XV век
- Проф. Павлов, излезе четвъртият том на проекта “Българска национална история”, какъв нов прочит на факти и събития ще открием в нея?
- Първо искам да кажа, че този прочит не е самоцелен, не е алтернативен в плана на разни любители, които търсят скандални и сензационни неща. Идеята е по-скоро да се покаже
до каква степен днешната историческа
наука е стигнала до нови изводи,
излезли са нови исторически източници
Първият том бе посветен на праисторията и Античността. Вторият е новаторски, защото е посветен на прабългарите и на създадените от тях държави - Волжка България, Черната България в Северното Причерноморие, алцековите българи в Италия, куберовите българи в днешна Македония.
Третата книга е за Първото българско царство. Четвъртият том обхваща византийското владичество и Второто българско царство. Той е дело на трима автори от Великотърновския университет и двама от Софийския университет - моя милост, проф. Георги Николов, доц. Иван Лазаров, д-р Анелия Маркова и доц. Красимир Кръстев.
Включени са и други автори. Шегуваме се, че е в холивудски маниер - като специално участие по конкретни въпроси. Например доц. Кирил Маринов от Университета в Лодз, Полша, който е от български произход, изключително ерудиран млад изследовател. Неговият текст е посветен на сакралната роля на Велико Търново. За периода XII-XV век това е свещеният град на българите - българският Йерусалим или българският Цариград, както го наричат нашите книжовници.
В хронологичен план започва от 1018 г. - падането на България под византийска власт, до средата на XV век, което е принципно различно от всички досегашни изложения. Дължи се на факта, че
България не загива в 1393 или 1396 г.,
както се пише по традиция
Отделни нейни части са независими или във васално положение към Османската империя и по-късно.
Примерно Видинското царство пада в 1422 г., четвърт век след падането на Велико Търново. То е завладяно през 1393 г., но Никопол на практика продължава да съществува и Иван Шишман е жив до 1395 г.
Италианска миниатюра и други данни показват, че Александър - синът на Иван Шишман, наистина приема исляма, но не веднага, а много по-късно. Докъм 1415 г. има автономна българска власт в тези части от Търновското царство със столица Никопол.
Последната българска територия, която запазва свободата си, е т.нар. Деспотат Загора с център Несебър. Това е една държавица, която формално е византийска, но болярството и населението в нея са основно български.
Така че това е една от принципните разлики на този опит за история на Второто българско царство в сравнение с традиционния подход. Ние
може да говорим за край на нашата
държавност в средата на XV век,
а не през 1393 или 1396 г.
- Кои са другите нови положения в тази историческа книга?
- Премерно въстанието на Петър и Асен. Д-р Анелия Маркова категорично показа, че въстанието е в 1186 г. Не е избухнало на Димитровден, както си говорим по инерция, а някъде през пролетта на 1186 г. и продължава до 1188 г.
Анелия използва астрономическите наблюдения, каталози на НАСА за затъмненията и няма никакво съмнение, че хронологията е тази. Петър винаги е оставал в сянката на Асен, а това е абсолютно невярно.
Водещата фигура безспорно е Петър. Причината е, че той няма потомци и династията е Асеневци, тъй като е от наследниците на брат му. Асен е един много решителен военачалник, те даже са влизали в спорове. Ролята на Петър трябва категорично да бъде изведена на преден план и да не се говори за въстание на Асен и Петър. Съвременниците им - българи, византийци, западни автори, царят е Петър.
Борил до голяма степен е реабилитиран, тъй като
незаслужено е обруган
като неспособен. Просто той управлява в един по-тежък момент, във време на вътрешни дрязги.
Тук романизирания образ на Фани Попова - Мутафова от “Дъщерята на Калояна” трябва да го преодолеем. Нещата се променят на базата на нови поручвания. Борил заслужава да се върне на мястото си. Същото може да се каже и за Константин Асен.
Ние даваме една нова периодизация, тя не търси някакви сензации или коренни поврати, но все пак показва нещата в по-пълна светлина, като много подробно е представена борбата с османското завоевание и ролята на Иван-Александър.
Много голям раздел е посветен на църквата. Отделено е сериозно място и на Охридската българска архиепископия, и на българските епархии в състава на други църкви - Печката патриаршия, която е сръбска по традиция, но първите ѝ патриарси са българи. Най-известният от тях е Ефрем от Търновската страна, който е светец на Сръбската църква.
- Книгата е за специализирана или широка аудитория?
- Книгата следва посоката, дадена от многотомната история на БАН, но тя вече е доста остаряла и доста тежка в чисто научен план. Аз
обичам по-писателския тип на представяне. Мисля, че ще има добър отзвук
Написана е четивно, без компромиси с науката. Освободена е от тежък научен апарат, но в нея има много сериозна библиография, с най-новите изследвания, включително от 2023 г. Като съставител и отговорен редактор, държа да има едно пренастройване на механизмите на историческите изследвания.
Много често в историята има консерватизъм, една инерция, която не е нещо лошо, но все пак не бива да е водеща. Появяват се нови паметници, нови изследователи, което дава възможност да се видят нещата под малко по-различен ъгъл.
- А няма ли да се получи объркване сред учениците, които в учебниците учат други неща?
- Тази представа, която някои обществени фигури налагат колко са остарели нашите учебници, не е вярна.
Нашите учебници изобщо не са остарели, те са подготвени от много добри авторски колективи. Ако има някакви пропуски в тях и някакви неща, които не са достатъчно силно застъпени, това се дължи на самите учебни програми, а не на авторите. Затова неведнъж съм спорил с хора, които дават бомбастични оценки, съдейки по това, което те са учили преди 30-40 г.
Много неща в учебниците са осъвременени - да речем, датата на гибелта на Левски
- във всички учебници тя е 18 февруари, а не 19-и. Учебниците винаги се нуждаят от усъвършенстване, но не искам да се присъединявам към този хор - не защото съм автор на учебници, а защото просто не е вярно.
Учебниците са на нивото на съвременната наука, но все пак трябва да щадим и българските ученици, те учат и много други предмети, не само история. Освен това собственият ни опит от 90-те години показва, че когато бъдат вкарани много тежки уроци, самите деца започват да не обичат историята. Въпросът е учебникът да даде тласъка.
Тази наша амбициозна поредица има сред целите си и да поставя въпроси, не само да дава отговори.
