- Чрез личната си история артистичното семейство убеждава българите в Берлин колко е готино у нас
- След 10-20-30 години тук ще бъде едно прекрасно място, ако все повече хора заразяват с добрите си дела
- Често давам пример с Владо Каролев, който непрестанно разказваше за възможностите на България, казва актьорът
- У нас пазарът е малък и всички се познаваме, дори няма нужда да звъниш на 5 телефона, а само на един, твърди актрисата, която вече е и прочут режисьор
Събира ги театърът. След едно представление на Яна Титова в "Полет над кукувиче гнездо" големият актьор Стоян Алексиев я запознава със сина си Алек. И някъде между десетките им роли, награди - Яна има "Аскеер" за Ирина в "Три сестри" по Чехов, слава - Алек става много популярен със сериала "Откраднат живот" по Нова тв, двамата заживяват заедно първо в Лондон, после и у нас.
Днес артистичното семейство вече познава и световния успех, след като филмът "Диада", режисиран от Яна и продуциран от Алек, бе отличен на редица чужди фестивали. Най-голямото признание дойде на "Берлинале", където младата Маргарита Стойкова в главната роля бе обявена за изгряваща звезда.
Заради всичко, което са постигнали, Яна Титова и Алек Алексиев са поканени като лектори на форума "Кариера и живот - защо в България", организиран от платформата Bulgaria wants you на тв продуцентите Иван Христов и Андрей Арнаудов на 13 април в Берлин.
- Двамата сте в Берлин сред специалните гости на форума “Кариера и живот - защо в България”, чиято цел е да убеди българите там, че това си струва. Поканата към вас не е случайна, тъй като сте пример за хора, пребивавали в Англия, а днес живеете и работите тук. Защо българите в чужбина биха избрали да се върнат в родината си?
Алек Алексиев: Ние се идентифицираме с тези българи, които са били навън и са се завърнали. Минали сме през всичките процеси и мисли дали сме готови за това. Аз съм живял 4 години в Америка, а с Яна заедно имаме над 5 години в Англия. Така че сме пример за българи, които са го направили - без значение успешни или не, защото успехът е нещо относително, а често и много лично.
Нашето завръщане се случи постепенно, което може би ни помогна да вземем категорично решение в даден момент. Постепенно, защото успяхме да видим точно как можем да построим мост между България и Европа (в нашия случай Англия) и този мост да бъде двупосочен, а не еднопосочен. Дълги години, че и до ден днешен, пътуваме регулярно и когато имаме ангажименти, си ходим там. Но постепенно се връщахме и към България. Успявахме с времето да осъзнаем, че това е мястото и това са корените, където бихме искали да сме. Бихме искали нашите деца да опознаят нашата родина, да видят позитивите, потенциала и възможностите, които ни се предоставят. И да, има по-сериозна битка в сфери като здравеопазване и образование, но така също има и невероятно много положителни страни да прекараш живота си в България.
Сега и Яна да каже и ще стане нещо умно.
- Яна, вие как възприемате връщането си в България?
Яна Титова: Много голям фактор, поне в моите очи, се оказа филмът “Доза щастие”, защото това беше първоначалната причина да останем в България. Първо си казахме: “Нека да завършим филма” заради каузата в него, която припознахме като своя. След това си дадохме сметка, че като го завършим, трябва да сме плътно тук, за да го представим. Филмът успя да стигне до хората и да изпълни 100% каузата си. Така за мен лично се появи и смисълът да останем в България и да вършим работата си, защото наистина изкуството може да спасява живот.
Когато стане лично, вече не е въпрос на избор. Аз просто съм тук и правя най-доброто, на което съм способна, и то може да помогне на други. Това осмисля всичко.
А иначе си бяхме казали, че ако се върнем,
няма да правим компромис с образованието на децата ни
Тогава ставаше дума за Ая, защото Хана още я нямаше. Смятам, че успяхме да намерим училище и среда, в която ние да се чувстваме спокойни за тях. Това все още е нещо, в което много инвестираме като време и ресурс, за да сме част от цялата тази промяна, която искаме да видим.
- Какво ще кажете на българите в Берлин? Популярните хора могат ли да бъдат добър пример за останалите?
Алек: Да, популярните хора имат някакво значение, но винаги водеща би била една лична история, личният пример, който може да дадеш. Ние не сме двама артисти от България, които цял живот са били тук, да разкажат защо е готино у нас. Още повече че при мен голяма част от съзнателния ми живот е била много на Запад от България - със завършване на средно образование в Америка, със завършване на висше образование в Ню Йорк и т.н.
Разбира се, нямам нищо против да говоря малко и за битовото и да дам пример като човек, който има няколко компании, имам и служители, плащаме осигуровки, данъци в България. Имаме стотици хора, които наемаме като фрилансъри в дадени проекти. Така че мога да говоря и да давам примери във всяко едно отношение. Може да видим примерно, че в България заплатите нарастват процентно доста бързо спрямо останалата част от Европа, имайки предвид колко са и сметките. Често казваме: “Айде бе, в Англия хората правят по 5000-6000 паунда”. Но ако правиш добри пари, ще искаш добър стандарт - значи имаш 40-50% разходи за наеми, сметки около апартамента. Всеки иска повече пари, повече време и възможности, но не съм сигурен, че хората в Берлин имат много повече почивки и разполагат с нещо много повече от хората на същите позиции в България.
Обаче има едно нещо по-различно и то е свързано с емоцията. Това го осъзнах на малко по-късен етап - какво е да бъдеш близо до семейството си, до онези приятели, без които наистина не можеш. И дали на строежа в Берлин, или на строежа в София ще бъдеш по-щастлив? Дали в кухнята в Берлин, или в кухнята в София или Варна, или в IT компанията в Германия или България? Няма значение. Разликата в парите вече не е толкова драстична, но щастието, което получаваш, възможността да се видиш с някого и да прекараш време с наслада, време за щастие, което е твоето време - мисля, че там, където са близките и корените, е малко по-възможно да се случи.
Може да отидем и в друга крайност и да сме суперхейтъри на България, както го правят наши познати и колеги, които са много далече. Това е по-лесното. Но ние правим избора - тук имаме възможности и това не ни пречи да работим и в чужбина, не ни спира да строим тези мостове. Обаче можем да допринесем наистина за тази територия, за която хора, на които съм се възхищавал, са ми помогнали да я обикна повече. Те отвориха моите очи и мисля, че и аз мога да помогна да отворя очите на някой друг.
- Как тези хора, за които говорите, са ви отворили очите?
Алек: Много често давам за пример това, което Владо Каролев (известен финансист - б.а.) непрестанно казваше навремето, преди да почине, за възможностите на България. Той изреждаше спортните възможности, клубните места, нощния живот, партитата, ските, сноуборда, плуването, сърфа - всичко, което можеш да получиш тук на една малка територия. То е нещо толкова безценно, че е важно да си го напомняме сами на себе си.
Така че с Яна
ще разкажем нашата история - да чуят ние през какво сме преминали
и къде се намираме в момента.
Яна: Доста различни хора сме, с различен бекграунд и професии, които са събрани на тази среща. И да, през личните истории на всеки от нас ще дадем шанс на всички, които са на срещата, да започнат да обмислят, че връщането е възможно.
Когато живеехме в Англия, дори не съм допускала в мислите си това някога да се случи. Направиш ли го, то става все по-реално и в един момент наистина с лекота се взема това решение. Тогава просто се отваряш за всичко, което ще ти предложи България, а тя има какво да предложи.
- И двамата се занимавате с изкуство, а когато то е добро, за него граници няма, доказахте го и с филма “Диада”. Как хората на изкуството могат да се развиват в България? У нас те много често се оплакват, че парите за култура все не достигат.
Алек: Не само “Диада”, това важи и за филма на Стефан Командарев “Уроците на Блага”, защото миналата година той имаше невероятни успехи. Яна и Стефан толкова много са копали, за да стигнат до този момент. Навремето баща ми (актьорът Стоян Алексиев - б.а.) разправяше, че нашата работа - актьорската, режисьорската, изобщо на хората на изкуството, е миньорска. Като малък не го разбирах какво казва, но с времето все повече ми става ясно.
Яна: Много зависи от самата нагласа на човека, защото, ако някой иска да мрънка, той ще го прави независимо какво му се случва, къде се намира, колко има или няма. При мен това никога не се е случвало. Разбира се, че преживявам разочарования постоянно, но те не са били повод да се откажа. Всяко нещо, което правя, има смисъл и винаги е толкова лично, че не мога да не го направя.
Историята в “Диада” например дълго време чаках да я осъществя, но винаги съм знаела, че ще стигна до нея и че тя ще бъде разказана. Не съм имала кой знае какви възможности, но съм имала много вяра. Убедена съм, че когато един човек вярва в това, което прави, той може да си намери място навсякъде, а в България пазарът е толкова малък, че всички се познаваме. Връщайки се, тези хора веднага могат да намерят достъп до тази среда. Дори няма нужда да звъниш на 5 телефона, а само на един. Да, в началото няма да правиш нещата, които си си намислил, че веднага ще ти се случат. В изкуството трябва да гледаме повече на целта не като “това е на всяка цена”, а по-скоро да оценяваме пътя, по който вървим, защото всяко нещо ни учи.
Затова се изненадвам, когато колеги ми кажат: “Е, ти между два филма - 4-5 години, не спря да снимаш тези сериали и си загуби време”. Това са пълни глупости, защото през цялото време аз съм упражнявала професията си. Толкова много се научих през тези години, че
не смятам, че човек трябва да снима един филм през 5 години,
а през останалото време да стои и да казва как НФЦ (Националният филмов център - б.а.) не са го одобрили и да не прави нищо друго.
- Как екипът приема жена режисьор? По света, а и у нас мъжете режисьори са повече от жените. Дори има списък на най-добрите български режисьори в сайта за кино iMDB, в който вие също фигурирате, но сте една от 11-те жени сред 80 имена.
Яна: Моите екипи са изцяло изградени от мои хора и те си ме приемат. Истината е, че когато работя моите филми, никога не съм усещала отношение от типа “Ох, тя е жена режисьор” или пък “Ох, тя е актриса, пък се прави на режисьор”. В началото имаше такива нагласи от самата гилдия. Но вече е тенденция в света, а и е доста модерно да си жена режисьор точно затова, че сме по-малко. Преди години повече усещах доминирането на мъжете. Жените доста по-късно започнаха да навлизат в тази професия, но се надявам това разделение да изчезне вече.
Алек: Нека се опитам да отговоря като страничен наблюдател, като продуцент на филмите на Яна и като човек, който е работил и като актьор в проект, за който и двамата сме били канени.
А Яна - едно момиче 1,60 м, 50 кила, идва на терен и знае какво иска,
има цялата мощ и енергия и успява да зареди всички - от шофьорите, които сутрин я посрещат, до останалите, които я чакат на терен. Но за жалост, се случва регулярно хора с по 30 години опит да не знаят какво правят и разчитат само на екипите си, тогава уважение дори няма как да има.
- Има ли творческа ревност помежду ви? Алек беше много популярен с ролята си навремето в “Откраднат живот”, а сега много повече се говори за филмите на Яна.
Яна: Алек много ми се радва, дори повече се радва на моите успехи, отколкото на собствените си. И при мен е така.
Алек: Когато обичаш някого, се възхищаваш на творческата му мощ, сила, знания, възможности. Ние можем и доста различни неща с Яна. Освен актьорството режисурата е доста сериозно вдигане на летвата, огромна отговорност. Възхищавам ѝ се, че тя може да поеме цялото това нещо, няма как да ревнувам. Жена ми е толкова готина. Фактът, че съм до нея, ме извисява. Но въпреки това тя не ми дава роли. (Смее се.) Извън шегата на нас с Яна ни е ясно какво значи човек да е подходящ за роля.
- Какво значи Алек да продуцира съпругата си? Как намирате финансиране?
Алек: “Доза щастие” го продуцираме изцяло с компанията ни No Blink с единия ми съдружник Ники Стоичков. Заедно успяхме да намерим модел, който е изцяло с частно финансиране - дарения, бартери, но без нито едно продуктово позициониране. Беше важно за нас да няма самоцелни реклами.
“Диада” има финансиране от Националния филмов център, там го копродуцираме заедно с компанията “Портокал”. Впрочем държавното финансиране е крайно недостатъчно за филм, който се снима извън София. Но намерихме модел и за този филм и успяхме да срещнем хора, които можем да запалим по идеята и да повярват в историята, а и в постиженията ни до този момент. Филмите на Яна имат силни идеи, действат и като превенция. Темата на единия е за наркотиците, другият е около насилието, затова имат и социална отговорност. След “Доза щастие” вече сме с ново самочувствие и знаем как да направим един филм да стигне до фестивали, след това да направи успешен боксофис и да стигне до много хора, за да провокира обществото да дискутира важни теми. Имаш ли добра история, тя ще срещне своите поддръжници и инвеститори.
Яна: Никой не ни е длъжен. Всички знаем в каква индустрия живеем и винаги трябва да имаме едно наум. Разбрах го още от “Доза щастие”.
- Защо притежавате този начин на мислене? Защото сте учили и живели в чужбина или защото младото поколение вече е различно и мисли по друг начин?
Алек: Съвкупност е. Семействата ни - и моето, и на Яна, са ни показали, че човек, като иска нещо, може да го постигне, но трябва да работи много и да не търси успех от днес за утре. Бачкаш здраво, не се оплакваш, уважаваш хората около себе си, не мрънкаш и намираш начини - мисля, че това родителите на Яна го носят, както и моите родители. Това ни е показано, предадено ни е. Да, живели сме в чужбина, видели сме добрите примери на Запада. Аз съм виждал и лошите примери на Изтока, защото съм ходил много години наред в днешна терористична Русия. Дори съм поживявал там при роднините ми. Така че съм успял да си изградя мнение и да имам информирани решения и действия.
- Какъв е следващият ви проект?
Алек: По различни проекти работим с Яна. Аз подготвям два сериала и един пълнометражен филм, който правим с режисьора Петринел Гочев. Завършвам и филма “Това, което остава” с Мария Бакалова, където тя играе една от главните роли и е копродуцент.
Яна: Аз работя по много мащабен филмов проект, за който съм не само ентусиазирана, но и много развълнувана. Той е поредната ми мечта, която се надявам да сбъдна. Иначе ми предстои да режисирам представление в Младежкия театър през септември. Също така работя и по един сериал. Доста креативна година се очертава.
- Защо двамата толкова често сте ангажирани с различни обществени каузи - и за културата, и за политиката, и дори за живота на улицата?
Яна: Това е част и от филмите, които правим, естествено продължение на теми, които нас ни вълнуват. Не мога да си представя да не ги подкрепяме, а в същото време да правим филми на такива тематики, би било лицемерно.
Алек: Правим това, в което вярваме дълбоко. А и не виждаме нещо друго, което можем да направим. Независимо колко си зает, имаш отговорност пред самия себе си, към семейството си и пред цялото общество. Всички дейности, с които се занимаваме, вярваме, че са в името на по-доброто развитие на страната ни, на хората, на човечеството. Опитваме се да не разделяме нещата териториално и когато едни хора имат нужда от помощ, трябва да се намери начин да им бъде помогнато. Това са естествени дейности, които ни се случва да извършваме. Не е нещо впечатляващо. Всеки човек би трябвало да разсъждава и да действа по този начин.
Правейки някакво малко добро за други хора, даваш адекватен пример на децата
и на подрастващите. В един момент това ще бъде норма, естественото поведение, както в много държави. Благотворителността и добротворчеството са част от израстването при всяко дете и затова трябва да ги подтикваме все повече да се занимават с хуманитарни дейности. Така след 10-20-30 години тук ще бъде едно прекрасно място, ако все повече и повече хора заразяват с добрите си дела.
- На 16 април ще участвате в откриването на изложба пред Народния театър за Ани и Явор, които загинаха в катастрофа на столичен булевард в “Люлин”. Каква е ролята ви там?
Алек: Майката на Явор се свърза с мен, защото беше видяла кампанията “В живота няма втори дубъл”, която направихме покрай филма с Мария Бакалова и която е за войната по пътищата.
Аз следя войните, които се случват близо до нас. Виждаме колко невинни жертви си отиват в Украйна и в същия момент на територията на България водим гражданска пътна война, за която е важно всички хора да говорят. Да се стряскаме, да се плашим, да намерим начин, за да намалява този процент, защото, ако не се лъжа, сме на първо място по смъртност на глава от населението в Европейския съюз.
На това събиране в градинката пред Народния театър ще има изложба с творбите на Ани и Явор, които бяха убити на пешеходна пътека. Това може да ни стресне малко повече следващия път, когато седнем зад волана и се замислим дали в градския трафик може да караме със 109 км в час, или е по-добре да спазим ограничението от 50 км в час.
Важно е да се отиде там, поканени са доста народни представители, политици. Надявам се, че те ще успеят да прокарат малко по-ефикасни закони, които да се спазват.
