Две събития на един стадион - за и от Стилиян Петров, които доказват, че заедно сме позитивният лъч за България
Как една история за спонтанно обединяване на хора с добри сърца с идея да изпратят позитивна енергия към друго добро, голямо българско сърце може да се превърне в олицетворение на смисъла на кампанията на “24 часа” “Достойните българи”?
Това изплува в съзнанието ми, излизайки на сцената пред супергероите на България, за да връча наградата за един от тях.
21-а церемония. Някак естествено машината на времето върна мислите ми към първия ден след 21-ия рожден ден на “24 часа”.
19 април 2012-а. 19 часа и 19 минути. Хиляди се стичат към Националния стадион “Васил Левски”. Там няма мач. Поне футболен. Трябваше да се играе “повече от футбол”. “Мач” на надеждата.
На 30 март 2012-а България бе попарена с тежка новина от Англия - обичаният капитан на националния отбор по футбол Стилиян Петров е диагностициран с тежка форма на левкемия.
С двама приятели - Желю Станков и Ирина Гороломова, някак спонтанно усетихме нужда поне да опитаме да играем този мач заедно със Стан. Но как бихме могли? Че ще се направи най-доброто за него, че най-важните му хора бяха сложили капитанските ленти и го водеха в борбата за най-важната победа, беше ясно. А ние, три малки зрънца, с какво можехме да помогнем? “С нищо” не беше отговор. Така се роди идея, закодирана в неговия №19, но оцветена изцяло в бяло-зелено-червено. Идея от сърце.
Идея за обединение на български сърца
в мощен позитивен лъч, който да бъде изстрелян на 19-и в 19,19 часа от националния стадион в София към Острова, където се бореше винаги сърцатият Стан.
Но колко ли хора щяхме да съберем? Щяхме ли да сме достойни за него?
На 19-и много от колегите в “24 часа” бързаха да свършат работата си. Отдавна течеше организация, поръчваха се фланелки с №19. Малка група потеглихме по-рано от Полиграфическия комбинат към Борисовата градина. Други щяха да дойдат непосредствено преди 19,19 часа. Но сърцата все още трепереха - щяхме ли да сме достатъчно достойни, за да сформираме позитивния лъч? Крачехме. Оглеждахме се. Приближавахме. Не, не само от Полиграфическия, от всички страни прииждаха хора с български знамена и с фланелки с №19. Вярата, че българите можем да сме обединени спонтанно от позитивна мисия, вече живееше с пълна сила в туптящите сърца. А те ставаха все повече и повече.
19,19 часа. Химнът на България звучи от трибуните. Минута ръкопляскания за Стилиян. “Ще успееш”, блести ярко от светлинното табло.
От радиоуредбата зазвучава послание от самия Стенли: “Добър вечер, България. Искам да благодаря от цялото си сърце за невероятната подкрепа, която оказвате в този тежък момент за мен и семейството ми от първата минута. Трябва да се преборя с
една много трудна битка в моя живот,
но вашата обич ме зарежда и съм сигурен, че заедно ще спечелим този мач. Мисля, че имам достатъчно сили да го сторя. Вашата подкрепа и обич са неоценими за мен, благодаря ви!”. Много сълзи. Още повече аплодисменти. Присъстващи пишат послания на 19-метрово писмо, което да стигне до Стан в Бирмингам. А самият той гледа и слуша от болницата. Макар че позитивният лъч бе стигнал директно от обединените български сърца към неговото.
Обединени от една обикновена идея бяха и всички български медии. Три национални телевизии излъчваха събитието на живо.
Да, българите бяхме достойни!
6 септември 2023 г. Съединението на България. Същият този национален стадион. Играеше се “Мачът на надеждата”, организиран от фондация “Стилиян Петров”. Трибуните бяха още по-пълни, а най-важното - Стилиян беше на терена. Аплодираха го. В края го прегръщаха големи фигури като Христо Стоичков и Красимир Балъков, а той не сдържаше сълзите си. Мъжките сълзи на един добър човек, събрал хиляди добри хора, готови да помагат. Чрез благотворителния мач той събра и над един милион лева. Вече дари 585 хил. лв. за медицинско оборудване за 10 онкологични болници в България. Ще дари всичко. Но той всъщност дарява надежда всеки ден.
Към него и фондацията му всекидневно с вяра се отправят хора от всички краища на България - нещо като онези хора, които прииждаха от всички краища на Борисовата градина към стадиона през 2012-а, но този път гледащи към Стилиян с надежда, че той ще помогне на тях или техни близки в най-важния им мач... А той, спечелил своя, сега всеотдайно връща надеждата на хората.
И ето как всичко това е своеобразно олицетворение на “Достойните българи” - кауза, която 21 години събира национален отбор от добри хора и съединява позитивната им енергия, добротата и силата им. Вяра, че мачът на надеждата за България ще бъде спечелен.
Или както каза Ники Кънчев по време на 21-ата церемония “Достойните българи” - не е важно да даваме хиляди, а да сме хиляди и да помагаме.
