Талантливият писател си отиде от живота едва на 58 години, повален от коварна болест
Последният път, когато потърсих писателя Алек Попов, беше, за да го поканя на 21-ата церемония “Достойните българи”. Не вдигна, обикновено връщаше обаждане. Миналата година сподели пред “24 часа” по същия повод, че добродетелността не се нуждае от институция, но преминава през парадокси и странни обрати. Тогава не успя да присъства на церемонията, но заинтригуван прочете всички истории на добри хора с големи сърца, които помагат на други. Затова съм сигурна, че сега с удоволствие щеше да се смеси с тях за час-два в НДК на 26 март. Кой би си помислил, че мълчанието му ще прелее днес във вечността? Никой не разбра, че в тази тежка за неговото здраве година, се е лекувал от коварна болест. И която го отнесе от живота на 58 години.
Беше сред най-прозорливите ми събеседници. Талантлив сатирик със забележително перо, с невероятно
чувство за хумор, често граничещо с абсурда, и с много фино и деликатно присъствие
Твърдеше, че политическата конюнктура не влияе върху запомнящите се негови прозрения в творбите му. Но героите му със сигурност са събирателен образ на всички онези българи, които по определена стъпка попадат в представителните извадки на социолозите. Така беше и в неповторимия му роман “Мисия Лондон”, и в сборника разкази “Черната кутия”, и в “Мисия Туран”, и в “Митология на прехода”, и в “Спътник на радикалния мислител”, и в “Телесни плевели”.
“Нямам навик да пиша “по горещите следи на събитията”. Но понякога се случва събитията да настигнат сюжета и тогава не ти остава друго, освен да цъкаш с език и да клатиш глава”, сподели той в едно от последните си интервюта за “24 часа”.
Част от постулатите на неговата писателска социология звучат така: “Държавата трябва да съществува заради хората, а не обратното”.
“Калпав човек може да провали всяка институция,
но и най-добрият човек трудно може да промени калпава институция”.
Не обичаше шума около известните, към които безспорно принадлежеше. Избираше моментите, в които да сподели публично анализа си на живота в държавата през героите на своите разкази и романи. Предпочиташе да пише, а не да говори. Правеше го с финес - всяка дума в интервютата му беше старателно премислена и поставена точно на място.
Едно от последните интервюта, които направих с него, беше за романа му “Мисия Туран”. Тогава беше пътувал чак до далечната азиатска република Тува, за да го напише по-реалистично, наричайки я Туран в творбата си.
“България, погледната от Лондон и от Туран-Кулак, столицата на Туран, са две различни страни. Това е парадоксът на гледната точка, който всички познаваме. За 20 години, естествено, много неща са се променили, по-скоро в положителна посока. Това го забелязват предимно чужденците. За местните хора обаче нещата не стоят точно по този начин. Техните очаквания и изисквания също са се повишили, което обяснява разочарованието и гнева, обзел голяма част от обществото ни. В някакъв смисъл далечен Туран е като едно криво огледало, което отразява собствените ни деформации, доведени до абсурд”, сподели тогава писателят. Не криеше, че обича парадоксите, а не символите.
За него нямаше сериозно основание българинът да се самосъжалява след 30 години преход. Но и не отричаше, че макар и членове на ЕС, стандартът ни на живот е далече от европейския. Учудваше се обаче, че вместо да се борим срещу корупцията, която ни поставя в това незавидно положение, потъваме в депресия.
“Теб те крадат битово-реално, ти пищиш, че ти крадат историята!
Дотам я докарахме. Резултатът: беден, но горд и древен народ”, обобщи тогава писателят.
Фантазията му роди българския граал, “свещеният съсъд на държавността”, “чашата, от която пием тежкото вино на историческата митология, на бляновете, заблудите и илюзиите. Една коварна напитка, сладка и опияняваща, от която на сутринта се събуждаме с жесток махмурлук”. Метафора, която много точно описва патоса на масовия българин днес.
А за възможността малкият човек да гради сам съдбата си и да променя плановете на големите политически играчи казваше, че това би трябвало да се случва поне в приказките... “Няма по-голям играч от Живота. Или от Господ - в зависимост от убежденията. И двамата обаче обичат да се шегуват най-вече за сметка на тези, които прекалено са си повярвали”, казваше той.
“Неговите книги озаряваха мрачните времена на българския преход с изумителната способност да види смешното в трагичното, без да отмени трагедията”, сподели с тъга социалният антрополог Харалан Александров днес по повод кончината на писателя. “Има писатели и творци, които чрез творчеството си остават с нас. И съм сигурен, че творбите на Алек Попов ще оцелеят за следващите поколения, защото има способността да съхрани хумора и иронията към себе си. А когато дойде време да бъде преразказан и преподаден този мрачен период на саморазрушение, което моето поколение изживя, един от най-важните документи и свидетелства за него ще бъдат романите на Алек”, убеден е социалният антрополог.
“Приятел и писател, с който тръгнахме и вървяхме заедно в литературата, един от тези, с които се ходеше по-леко, от най-добрите писатели на поколението, от най-свестните, точните и светлите. Разказите му, които особено обичам, и романите му са стъпка напред в литературата ни. Днешната българска литература загуби половината от усмивката и хумора си с неговата смърт”, написа във фейсбук писателят Георги Господинов.
Погребението на Алек Попов ще е в неделя в 15,30 ч на Централните софийски гробища.
