В дебютната си книга Цвятко Камбуров описва перипетиите на системата през 90-те години на XX век
“Реванш” (с логото на Книгоиздателска къща “Труд”) е роман за трудната работа на следователите, за
непримиримостта и компромисите, които понякога се налага да правим, за вечната борба между добро и зло и за втория шанс, който животът често ни предоставя и който понякога лекомислено пропускаме.
Автор на обемния роман от почти 800 страници е Цвятко Камбуров, който от 38 години работи като следовател в Плевен. “Реванш” е първият му роман, писан повече от 10 години - от 2009 до 2020 г. Историята е полуавтобиографична, наглед камерна за разследването на едно убийство, която обаче изследва и психологически, и социални проблеми на своето време. В повествованието са вплетени фрагменти от действително провеждани разследвания и герои, които имат реални прототипи, някои живи и до днес.
- Г-н Камбуров, какво ви подтикна да напишете романа си “Реванш”, който издателство “Труд” пусна на книжния пазар тази седмица?
- Работя като следовател от 1985 година. Когато група млади, току-що завършили юристи постъпихме в следствието, имахме големи амбиции и желание да усвоим тази толкова трудна професия. Казваха, че може да се наречеш следовател едва когато здраво си работил поне пет години. И тъкмо започнахме да се чувстваме следователи, започнаха промените. От 1990 г. насам преживяхме много сътресения, разочарования, неуспехи. Някои не издържаха и напуснаха, дойдоха други, не толкова мотивирани, и колелото продължаваше да се върти.
Следствената служба е една от най-реформираните, реорганизираните, раздробяваните и пак събирани структури в нашата България. Поради неудачни законотворчески решения и редица предимно обективни причини се бяхме затрупали до гуша в дела, и от тази яма сякаш нямаше излизане. В средата на 90-те години на миналия век нещата взеха да потръгват, отлепихме се от дъното и тръгнахме нагоре. Тогава обаче започна яростна кампания срещу нас –
изкараха ни виновни едва
ли не за всички неуредици
в държавата,
бяхме олицетворение на злото и се търсеха всякакви способи да бъдем закрити като структура. В публичното пространство взеха да се тиражират какви ли не грозни неща за нас, заливаха ни с омраза, появиха се и образи на такива “следователи” в някои филми. Това ме подразни много силно и ми се прииска някой да покаже истинското лице на нашата работа, труда на стотиците честни и отрудени колеги – черни овце си има във всички колективи, но това не беше нашата същност.
Като ученик пишех разкази, опитвах се да напиша роман и реших, че поставената амбициозна задача е по силите ми. Е, малко се бях надценил, но с доста усилия и многогодишен труд мисля, че съм се справил.
- Посвещавате романа на всички онези, чиито най-хубави години са преминали в борба с “вятърните мелници”. Така ли чувствате вашата работа? И смятате ли, че професията ви на следовател излиза от тази нелицеприятна сянка, в която беше в последните години?
- “Вятърните мелници” са навсякъде около нас, те вече не са мелници, а грамадни ветрогенераторни инсталации. Винаги ги е имало и ще ги има. Това е метафора за всички трудности и спънки, с които са се опитвали да ни спрат, да ни обезкуражат и омаловажат нашия труд. Посвещението ми е за всички онези колеги - следователи, прокурори, съдии, адвокати и други, които не пестяха усилия, нерви и безсънни нощи, за да възтържествува истината, макар понякога и в осакатен вид. Тези хора най-добре ще ме разберат, когато прочетат романа.
А в него аз просто съм визирал онова смутно и противоречиво време, за което се говори в по-голямата част от романа – деветдесетте години на вече отминалия век.
Професията на съдебния следовател съществува в България още от 80-те години на XIX век, тя винаги е била престижна и на ниво. След реформата от 1998 г. се направиха доста опити да бъдем смачкани и поставени в подчинено положение. Постепенно се иззе почти цялата ни компетентност да разследваме наказателни дела, а през 2009-а бяхме приютени под крилото на прокуратурата, където се намираме и днес. От тази гледна точка може и да сме в сянка – поне сега не ни сочат с пръст като виновници за всички беди в държавата!
- В романа има елементи от случаи, по които сте работили. До каква степен героите ви са плод на вашето писателско въображение, както и сюжетните линии?
- Героите в романа наистина са много. Те са хора от различни професии, от различен калибър, с различна тежест. Всички образи са почерпени от реалния живот.
През цялата ми професионална
кариера съм се сблъсквал
с хиляди типажи,
наблюдавал съм ги, изследвал съм ги и те са оставяли следи в съзнанието ми. Част от героите - особено главните, имат някои черти от реално съществували хора, но това са само фрагменти, към тях има добавени още черти на други лица. Някои образи са напълно измислени, плод на моята авторова фантазия, но въпреки това носят съвкупност от следи на реални хора. Има мотиви от реални разследвания, но само толкова, а сюжетните линии са градени върху някои от тези фрагменти и впоследствие доразвити.
Въпреки посочените фикции смятам, че отношенията, развитието на обществените нагласи и настроения към времето на действие в романа са абсолютно обективни. Което ще рече – и да не се е случило точно така, вероятно така е можело да се случи!
- Казвате, че книгата е роман за трудната работа на следователите, но и за непримиримостта и компромисите, които понякога се налага да правим, за вечната борба между добро и зло. Има ли победител в тази битка? Какво послание бихте искали да отправите с книгата?
- Писането е особено занимание. За мен беше изпитание и същевременно удоволствие, тъй като не работя само това и не мога по цял ден да се занимавам с литературна дейност. Писал съм, когато съм намирал време и подтик за това, когато дяволчето ме е човъркало и ме е карало да оставя другите неща, за да се отдам на героите си. Обикновено свежите идеи ми идват сутрин, в ума ми се редят готови мисли и изречения, които бързам час по-скоро да запиша.
Разбира се, имах предварително начертани идеи и планове, но те често се променяха в хода на работата. Исках да избягам от някои клишета, от излишна натруфеност или неискреност, затова преработвах много пъти, докато напипам реалния, истинския, житейския план.
Вечната борба между добро и зло е красива метафора, но не е сериозно послание, върху което моят труд да се опре. По-скоро бих определил “Реванш” като роман за втория шанс, за оня понякога невидим път напред, който да те изведе до изхода на лабиринта. И в тази връзка е необходимостта от компромисите, които ни се налага постоянно да правим - трудни, понякога наглед невъзможни, но единствените, които реалният живот ни предоставя. Това е главният план на романа - всеки търси своя реванш. Търси го следователят, сега адвокат, търси го талантливата журналистка, търси го “адвокатът на дявола” и много други от главните герои.
И както е в реалния живот - няма идеално зло, няма и перфектно добро. Ние, юристите, винаги следваме максимата, че истината е някъде по следата.
А дали ние в България може да имаме победител в такава битка? Истината е някъде по средата.
