- Ако бяхме променили програмите в началото на 90-те, нямаше да го има това невежество, а идеята тръгна едва през 2014 г. с подкрепата на президентите Желев, Стоянов и Плевнелиев, казва преподавателката по история в Американския университет
- Още акценти от интервюто:
- 3 март е абсурдна дата за национален празник на България
- В един от учебниците се мъдреше името на Елена Лагадинова, а само в един се споменаваше Христо Явашев - Кристо
- Идиотизираща лъжа е, че при комунизма имало безплатно образование. Ами ергенският данък!
- МОЧА е върхът на айсберга на нерешените проблеми с метастази на комунизма, които ни разяждат и сега
- Проф. Келбечева, участвахте в обучение на учители по история - какво искахте да им предадете най-много?
- Преди години това беше важна стъпка за запознаване на учители от цялата страна с промените в програмата и учебниците, осъществена в Института за преквалификация на образователни кадри в Банкя по инициатива на тогавашната директорка Лиляна Друмева. Реакциите бяха биполярни. Имаше учители, които скачаха, тръшкаха вратата и излизаха от стаята. Други благодариха. Дискусиите бяха с едни от най-изявените представители на модерната българска историография.
Става безпощадно ясно - ако бяхме променили учебниците по история в началото на 90-те години, щяхме да имаме друго общество, друг манталитет, други нагласи – включително електорални, друго разбиране за вчерашния и днешния ден и как те са свързани.
- Какво от българската история липсва в учебниците, а трябва да се знае от младите българи?
- След доста години преподаване бях ужасена от нивото на невежество, което констатирах всяка година, когато правех интервюта с моите студенти.
Само един процент от тях знаеха примерно, че е имало концентрационни лагери по времето на комунистическия режим в България. Започнах да търся причините. Първоначално мислех, че проблемът е в университетското образование, но фактически ключът за разбирането на този много плашещ процес стои в начина на преподаване в гимназиалния етап. Трябваха ни 5 години с Христо Христов, фондация “Истина и памет” и доцент Лъчезар Стоянов от НБУ, за да пробием в Министерството на образованието и науката и да се стигне до промяна на програмите по история и съответно учебниците.
Инициативата тръгна през 2014 г. на едно събитие в Американския университет, на което присъстваха президентът д-р Желев, посланик Иван Станчов и режисьорът Атанас Киряков, който представяше филма си за горяните след другия му първопроходен филм за комунистическите лагери в България. Тогава лансирахме първата обществена петиция за адекватно преподаване на комунистическия режим и смяна на учебниците по история, към която се присъединиха и президентите Петър Стоянов и Росен Плевнелиев и огромен брой мислещи колеги и граждани. Само колегата историк, президентът Първанов, не подкрепи...
Така или иначе вече имаме нова програма по история, която разписа основните термини, факти, процеси, имена, без които не би могла да се преподава новата история на България.
По този повод на министър Красимир Вълчев два пъти му искаха оставката от БСП! Не изостана и вездесъщата Захарова, говорителката на външното министерство на Русия – тя ни обвини във фалшифициране на историята, защото новите учебници, видите ли, прокламирали евро-атлантически ценности!
Две неща обаче отпаднаха от историята на комунистическия режим под тежкия натиск на колеги от Софийския университет. Първото табу беше абсолютното отхвърляне - даже споменаването на термина “съветска окупация” - за периода 1944 - 1947 г., когато България е окупирана от Червената армия и 600 000 съветски военнослужещи пребивават тук, които българската държава издържа. Не беше разрешен разказът за разорението на България от самата окупация и от безогледното ограбване от червеноармейците, както и за ужасните безобразия, вършени от “братушките” на наша земя.
Второто нещо, за което избухна спор и се възпалиха някои колеги, беше споменаването на безпрецедентния процес на предлагане България да се присъедини към Съветския съюз от Тодор Живков – цели два пъти, през 1963 и отново през 1973 г.
Защо ли и двата табуирани факта са пряко свързани с отношенията между България и СССР?
- С какви аргументи бяха отхвърлени тези факти?
- Може и да не е за вярване, но един от аргументите беше: “Ха, вие още спорите по “История.бг” дали това е така, или не е, а пък искате да влезе в учебниците”.
Проблемът продължава да виси - той е в писането на учебниците, които формално отговарят на изискванията, заложени в новата програма, но текстовете и изворите някога са монтирани по такъв начин, че се замитат основните акценти и оценки. Така модерният, адекватен, отговарящ на академичните постижения на новата българска историография разказ се размива в някои от учебниците.
Страшно много зависи и от преподавателите, които ще изберат един или друг учебник, и от начина на преподаване на материала. Да не забравяме другия фактор, който, колкото и да е парадоксално, понякога става доминиращ като въздействие върху младите хора. Говоря за семейната среда особено там, където съществува тежко изкривена соцносталгия, предадена на младото поколение от баби и дядовци. Като прибавим към това хаотичния шум от социалните медии, имаме една много сложна картина, в която трябва да анализираме всеки един от факторите и тяхното въздействие върху съзнанието и саморефлексията на младото поколение спрямо това, което е най-непосредствената част от нашето минало - историята на комунистическия режим. Да не говорим и за влиянието на голяма част от предишния елит, включително зловещата ръка на ДС. Тези номенклатурни играчи поделяха властта в България в продължение на половин век, но тяхната мимикрия е много силна, видна е в преобръщането на политическата в икономическа власт.
- Как се преподава за режима в момента?
- Учебните програми са адекватни, но начинът, по който са представени в учебниците, е много различен. Освен това имаме поне 5 учебника по история. Говорихме за великото изкуство на монтажа и това как ще бъдат изведени основните линии, акцентите, оценките, личностите, които формират историческата картина.
Ще дам пример. В учебниците културата е една притурка към историята, което всъщност е много лош подход. И в края на всеки разказан исторически период има една глава, която се нарича “Културата на...”. В петте учебника има абсолютно различни имена, които да покажат на учениците кои са най-важните културни постижения на България след 1944 г. до ден днешен. В един от учебниците се мъдреше името на Елена Лагадинова, най-младата партизанка, агроном и председател на Съюза на българските жени. Затова пък само един учебник споменаваше името на Христо Явашев - Кристо. Имена на колоси като Борис Христов също не присъстваха - най-вече като един от хората, творили извън пределите на България, но които са най-познати на световната културна сцена. Едно-единствено име минаваше консенсусно през всичките учебници - хорът “Мистерията на българските гласове”.
Но има нещо много по-значещо. В България след 9 септември веднага след окупацията и преврата, който отваря вратата за открита комунистическата диктатура няколко години по-късно, имаме най-големия червен терор в Източна Европа и в света според броя на населението. Този факт го няма в нито един български учебник. Веднага пренасям фокус към днешното време.
България е единствената страна в Източна Европа, където нямаме не само кохерентна държавна политика за т.нар. историческа памет, но и музей на комунизма, защото там неминуемо трябваше да се разкажат най-страшните страници от червения терор. Той започва не с 9 септември 1944 г., а още в момента, в който Българската социалдемократическа партия (тесни социалисти) се преименува на БКП. Партия, която престава да бъде българска, а става филиал на Коминтерна още през 1919 г. Оттогава това е една формация, която няма нищо общо нито с традициите, нито с въжделенията на България.
- Защо смятате, че носталгията по комунизма се поражда от невежество? Възрастните казват, че тогава са ходили по 2 седмици на море, а здравеопазването и образованието са били безплатни.
- Това е една от най-големите идиотизиращи лъжи, които се тиражират 77 години. Обществото отново е бомбардирано с клишетата на комунистическата пропаганда, която не спря след падането на Берлинската стена и обръщането към демократична система. Няма такова нещо като безплатно образование и безплатно здравеопазване. Ние плащаме с нашите данъци, за да се осъществят тези т.нар. социални придобивки, които крепят режима. Колко хора в България знаят, че тези, които не бяха семейни, имаха 10% ергенски данък. Или пък семейни двойки, които нямаха деца. Това беше отвратителен цинизъм и бъркане в раните на хора, които имаха достатъчно голяма семейна лична драма за това, че не могат да имат деца.
- Голямо разделение имаше около Паметника на Съветската армия, какво е вашето мнение?
- Казусът с МОЧА е върхът на айсберга на нерешените проблеми по отношение на разбирането и оценката какво е бил комунистическият режим и как неговите метастази продължават да ни разяждат и днес. Това не са никакви войнишки паметници. Цитирам по памет един от авторите - скулптора Любомир Далчев, който пише на тогавашния кмет на София Янчулев: “Махнете тези жалони на тиранията, на робството и на лъжата. Аз съм един от авторите на тези паметници, но те трябва да бъдат премахнати”.
Още тогава, през 1993 г. има решение на Софийската община за премахването му. Защото МОЧА е епитом на монументалната пропаганда, абсолютно огледало на съветската, която ескалира в България през всичкото време на този режим и поглъща милиарди левове от бюджета. Тоталитарните режими страшно много разчитат на пропагандата. Цялата фалшификация, която идва така крещящо от руското посолство в България, няма нищо общо с реалността. Ние сме окупирана страна, а не освободена.
- На кои българи трябва да се кръстят улици?
- Със сигурност трябва да изчезнат руските и съветските политици, генерали и дипломати!
Не може повече да се оправдаваме с липса на знание и липса на исторически извори и документи. В момента имаме достъп до огромен масив от документи. Имаме изследвания на всички аспекти на комунистическия режим, не само за репресивната система, но и за икономиката, фалитите, образованието, пропагандата, изнасянето на авоарите на България.
Освен това имаме и цялата история на авантюрите на руския царизъм на Балканите, както е заглавието на документалния сборник под редакцията на Васил Коларов, издаден в СССР през 30-те години и изчезнал отвсякъде след 1944 г. Най-тровещо общественото съзнание е поддържането на митовете на русофилията, преутвърдена и през комунистическия период под пълната съветизация на България. Днес тя се превърна в путинофилия...
За жалост, скъсана е връзката между постиженията на модерната българска историография и това, което е потребяваната история, това, в което хората решават да вярват. Точно като в стария виц за милиционера, който отишъл в зоологическата градина, гледал жирафа, цъкал три дни и накрая казал: Те такова животно нема.
Затова, макар че истината е казана, лъжата продължава да шества! Продължаваме да чуваме старите пропагандни мантри. Най-лошото, което може да измънкат за комунизма, е, че нямало банани. Като чуя споменаването на бананите, лошо ми става. Продължава умилителното отношение към соца. А и към “бащицата” Живков - един сатрап, който се представяше от прокомунистическата пропаганда като велик държавник, направил всичко за благото на народа. Това е един безгръбначен функционер, за когото алфата и омегата на това, което прави, е да остане на власт. В момента имаме негов паметник в цял ръст в Правец плюс къща музей, плюс реставрирана с европейски пари приемна, в която са изложени неговите подаръци и разказ за великата му дипломатическа дейност и връзките му с Кадафи, Хюсеин и Кастро – това са девиации на “паметта” за историята. А ако отидете на мястото на последния комунистически концентрационен лагер край Ловеч, виждате само един скромен кръст, редовно разбивана паметна плоча и пътна табела, на която пише “Лагер “Слънчев бряг”. Това са знаците за най-зловещия лагер, който е бил затворен чак през 1962 г. За няколко години там са избити с камъни и с тояги над 160 човека. Поредният върховен цинизъм.
- На 3 март или на 24 май трябва да е националният ни празник?
- 3 март е датата на подписването на един прелиминарен договор, с който завършва десетата поред война между Руската и Османската империя. Самите руснаци, слагайки подписите си под този договор, знаят, че той няма сила на мирен договор не само защото не е ратифициран от Великите сили, но и защото година по-рано Австро-Унгария и Русия подписват две споразумения, с които гарантират, че няма да се създава голяма славянска държава на Балканите.
Сан Стефано е един от най-големите митове в българската история, който е създаден от руската имперска дипломация и пропаганда начело с полковник граф Игнатиев. 3 март е абсурдна дата за национален празник на България и движението “3 март”, каквото и да прави, е базирано на една век и половина преповтаряна фалшификация на българската история.
24 май е свързан с делото на светите братя равноапостоли Кирил и Методий. Техните ученици са били приети след гонения в България. Тук е геният на княз Борис, който веднага разбира огромното значение на тяхното идване в България и води до създаването на двете книжовни школи - Плиско-Преславската и Охридската, оттам и лансирането на кирилицата, консолидирането на езика и създаването на литература. Кирилицата е втората по разпространение и в момента азбука в света. Този български характер на процеса, който след това става общославянска цивилизация - азбука, език и литература , е важно да бъде разбиран, за да се откроят мястото и ролята на България като създател на една нова цивилизация. Това е дала България на света и смятам, че е много по-достойно един такъв ден да е нашият национален празник.
CV
- Преподавател в Американския университет в България
- Основни полета на интерес - модерна европейска и българска история и история на културата, митове и фалшификации на историята
- Инициатор на промяната на програмите и учебниците по история за средния курс
- Изнасяла лекции в университетите "Колумбия" и "Харвард", Конгресната библиотека на САЩ
- Участвала в конференции и дебати в Европейския парламент и културни центрове в Германия и Люксембург, български училища в Европа и САЩ, както и на много места в България
- Специализирала във Вашингтон и Яд Вашем в Израел
- Евелина Келбечева е родена на 29.V.1956 г. в Пловдив
