Шофьорите спряха да духат, 1 милион милионери изчезнаха, рекетът се демократизира и още 7 други конкретни неща
4 февруари пак отмина с тиха стъпка, а трябваше отдавна да го обявим за официален празник на нацията, може би трети по значение след 3 март и 24 май. На тази дата през 1997 г. Николай Добрев върна мандата за съставяне на правителство от БСП и с това отвори вратата към една нова епоха в съдбините на България.
Някои наричат тази дата Видовден, тъй като тогава окончателно рухна управлението на Жан Виденов. Но по-важното според мен е не какво бе отзад, а какво тогава тепърва се задаваше отпред. Отзад е ясно – пълен хаос и мизерия. А отпред предстоеше епохален завой в развитието на така наречения преход.
Ето само 10 големи и малки конкретни промени, които се усетиха от всички:
Отиде си парламент, в който БСП имаше абсолютно мнозинство със 125 места. Дойде парламент, в който СДС (ОДС) имаше още по-абсолютно мнозинство със 137 депутати. И край. След това мнозинствата взеха да стават все по-малки и по-малки, докато в наше време вече не могат да претендират да са каквито и да било мнозинства. Те вече нито гарантират на партията победител председателството на парламента, нито премиерството.
Шофьорите спряха да духат. При Виденов не само катаджиите, но и всички останали полицаи дебнеха вечер по улиците с духалки, за да изкарат някой долар (тогава левът не вървеше много-много). Случвало се е за едно минаване през София по 3-4 пъти да те спират да духаш. Щом Богомил Бонев стана вътрешен министър, първата му работа бе да забрани да се спират коли без нарушение и този поминък изчезна.
Левът поскъпна двойно – от 3000 за долар стана 1500 за долар. Започна подготовката на законите за валутен борд и смяната на лева 1:1000. Поне 1 милион милионери изчезнаха. След хиперинфлацията изведнъж забравихме какво е инфлация - но напоследък взехме да си припомняме.
Рязко поскъпнаха и брейди облигациите. Някои хора направиха милиони, но широката публика така и не научи за какво иде реч. А обществото ни ги плаща и до днес.
Хегемонията на СИК в подземните дела приключи, изгря звездата на ВИС-2. В рекетьорско - застрахователния бизнес настъпи мултиполярност.
Доминацията на Шесто във властта силно намаля, старите кадри на 1-о и 4-о (научно-техническото разузнаване) възстановиха позициите си, завоювани още при Луканов. Някой трябва да напише историята на прехода като войната между управленията.
Знаковите убийства спряха. Но не завинаги.
Следствието за убийството на Андрей Луканов изведнъж тръгна истински и дори се стигна до присъда на първа инстанция. Лъснаха едни много интересни връзки с приятелските кръгове около Виденов. Но по-късно, вече при управлението на Станишев, обвиняемите бяха оправдани заради процесуални нарушения. Непосредствените изпълнители бяха пуснати да си ходят.
Червените врагове на Луканов, които взеха властта в БСП, а после и в държавата, се провалиха и отпаднаха. На власт се върнаха бизнесмени-лукановисти, седесари прагматици (не кинжали), възпитаници на Сорос и тук-там някой репресиран.
От състоянието на пълен хаос държавата се върна към нормалността. Каквото и да мислим за управлението на Иван Костов, при него се възстанови усещането за някакъв ред.
Това са само 10 конкретни промени, но могат да се изброят още поне 100. Голямото натрупване на конкретика означава, че има нужда и от едно по-абстрактно ниво на осмислянето.
Ако например смятаме, че преходът е път от тоталитаризма към демокрацията, то той очевидно не е извървян. Напротив, с началото на новия век илюзиите за демокрация в България започнаха да намаляват, а с третото десетилетие от новия век съвсем изчезнаха. Каквото и да е това, то не е демокрация. Значи преходът продължава.
Неслучайно Моисей е водил израилтяните в продължение на 40 години през пустинята до Обетованата земя. Сега-засега са минали само 34.
Но пък ако разбираме прехода като първоначално натрупване на капитала, то той приключи с управлението след 4 февруари. Правителството на Иван Костов продължи и завърши делото, започнато от Виденов - масова приватизация, ремедета, преговори с перспективен купувач. Той нямаше друг избор, тъй като времето и МВФ го притискаха, а и плащанията, дълговете на държавните предприятия, цялата законодателна рамка. Ако бе решил да започне приватизацията на чисто и честно, щеше да завърши като Виденов, само че много по-бързо.
Eдин пример – и до днес го обвиняват, че е приватизирал държавната авиокомпания “Балкан” за 1 лев. Но тя вече бе натрупала над 400 милиона дългове и продължаваше да ги трупа като отворена рана в гърдите на държавните финанси. Трябваше незабавно да я затвори както може. Ако някой е виновен за тази ситуация, това бяха предишните управления, даже преди Виденов. Същото важи и за “Кремиковци”, и за “Нефтохима”, и за редица други големи предприятия, които висяха с дълговете си като камъни на шията на едвам-едвам плуващата държава.
Разбира се, състояха се и някои много сладки приватизацийки, които бяха разпределени сред свои хора, седесари. Но и в това имаше някаква историческа справедливост.
От 10 ноември 1989 г. до 4 февруари 1997 г. в разграбването участваха само червени олигарси, от тази дата нататък се включиха и сините.
Смяташе се, че така се създава социалната база за демокрацията. Уви, тази база се оказа много неблагодарна и демокрацията ѝ беше последна грижа.
Което не значи, че червеният олигархиат остана с пръст в устата. Напротив, той вече бе направил своите големи приватизационни дружества при Виденов, събрал бе боновете на населението и чакаше да вземе собственост. Затова едри бизнесмени като Илия Павлов, Емил Кюлев и други подобни на 4 февруари бяха на страната на СДС.
Така че най-важното значение на 4 февруари си остава геополитическото. До 10 ноември 1989 г. бяхме изцяло в силовото поле на СССР – и като власт, и като сигурност, и като икономика. След тази дата Москва ни изхвърли и от системата за сигурност, и от пазарите си, налагайки ни най-високите мита.
В същото време руските олигарси, водени от “Газпром”, се опитваха да сложат ръка върху българските национални ресурси едностранно, без да дават нищо в замяна. Вместо братско сътрудничество – чиста колонизация. Резултат – срив на промишлеността, на лева и на проруската геополитическа ориентация.
След 10 ноември България се оказа като остров в средата на Тихия океан – нито съюзници, нито пазари, нито визи. Но ето, че дойде 4 февруари…
