Голяма изложба подготвя художникът през февруари - вдъхновена от маранята над едно езеро сутрин и вечер
- Проф. Асса, на откриването на последната ви изложба “Край езерото” в галерия “Ракурси” казахте, че подготвяте голяма експозиция в Софийската градска художествена галерия. Разкажете малко повече за нея.
- Това ще са реплики от едно и също място – едно езеро. Рисунката е магическо езеро, след това допълних, че се е изкристализирало и най-накрая го сведох до това, че всъщност е мисълта на художника, огледалният образ на Вселената. Тази мараня, която се получава над езерото сутрин и вечер, я наблюдавам близо 30 години. То се променя - става тъмнозелено, понякога оранжево. Има водовъртежи, които се виждат през пролетта, и всичко е много красиво, заобиколено от много зеленина…
Това усещане за природата много ме вдъхновява. В предстоящата изложба са всъщност различни реплики към тази природа. Стигам до чиста абстракция, но пак езерото съществува в контекста, може да е линия, но стои там. И всичко, което заобикаля това езеро, аз съм го нарисувал.
- Изглежда, че от известно време се интересувате много от природата в картините ви. Последната ви изложба “Край езерото” също е на такава тема.
- Да, всъщност тя ще бъде знак към следващата. Тя ще бъде в Софийската градска художествена галерия, някъде февруари и поне два-три месеца ще постои. Готвя я три години. Ще бъдат пейзажи и само светлина. Аз съм направил 100 картини, за да покажа 35-40. Така работя, трябва страшно много да натрупам и след това отсявам. После почвам и едни портрети, пак да отида във фигуралното.
- Изложбата идва като подарък за рождения ви ден на 29 януари ли?
- Рожденият ден ще е без тръби. Аз си останах на 28 години и много добре се чувствам. Студентите ми казват: “Ама ние сме по-големи от вас”.
- Миналата година представихте проекта си за възпоменателен мемориал за Васил Левски - “1 минута тишина”. Какъв отзвук имаше? Има ли място в София, където да бъде разположен, без да се накърнява археологията? Помня, че предложихте подземна зала под Ботаническата градина в София.
- Ни звук, ни отзвук имаше. Трябва да е близо до самия паметник. Да може да отидеш да сложиш цветя, но ще се избегне това говорене - хората се събират и започват да си говорят отстрани.
Това да бъде като един възпоменателен мемориал - влизаш, имаш само 1 минута, няколко стъпала, стоиш пред един екран и от време на време минава едно махало, което не знаеш дали е бесило, или махало, някаква дата, нещо написано от тефтерчето му... И това 365 минути с паузи. Ако влезеш един път, на следваща седмица ти се пада друго нещо. Едни огромни гарвани от гранит габро по 2,20 м ще са единствените свидетели. И вода да има, в която да се отразява екрана за по-голямо въздействие.
И това е. Толкова е елементарно, почти без пари - само се дълбаят едни огромни дупки. Влизаш и стоиш само 1 минута пред Апостола - дали ще си кажеш нещо, даже и това няма значение. Трябва младите хора да започнат да се бунтуват, да изискват нови естетически форми, които са адекватни на времето, в което сме.
- Има ли почва у нас модернистичното изкуство?
- Постоянно давам примера с кмета на Билбао - попитал гражданите какво искат - най-новата фабрика за производство на риба или супермодерен музей. Всички казали фабрика за риба, а той направил музей. В този музей в Билбао на Франк Гери всяка година идват 5 милиона. Само по една бира да изпият, Билбао стана един от най-богатите градове с музея.
Откога говоря за музей на розата в Казанлък, в центъра на България? За съжаление, Заха Хадид почина, тя можеше да направи само скица как трябва да изглежда. Щеше да е: “Заха Хадид направила в България музей на розата”. Какво по-хубаво? Обещавам, че 5 милиона всяка година ще ходят там.
До този музей да има малки хотелчета, розоварна, където може да си направиш 10 капки, да напишеш името си. След време някой внук да каже: “Това е на баба ми”. Сладко от рози, вино от рози, салата от рози... брилянтен проект. Само една Заха Хадид прави скицата, защото тук и най-добрият архитект да е, той е локален и няма да дойдат. Име трябва.
- Какви други подобни идеи имате?
- Много. Например да се осветят фигурите на нашите големи поети през целия май, като започнеш с братята Евлоги и Христо Георгиеви, които като дарители на Софийския университет, също имат принос към словото. Техни мисли да са написани отдолу на български, френски, английски. За Пейо Яворов - първо, бих боядисал оградата тъмнозелена, не черна, и най-отгоре на фотоклетка ще се прожектира “Две хубави очи”, но вечер с мелодия. Така и на Вазов, и на Ботев.
Представете си паметника на Йордан Радичков с врабчето, а на чинарите да има много врабци, които постоянно жужат, и да звучат негови думи. Имах честта да съм му приятел и му казвам: “Братле, кажи нещо”, а той отвърна: “Когато ти гледам картините, ми се плаче. Ти си като Давид Перец - такава лекота”. Радичков казваше още: “В любовта се влиза с високи ботуши, защото не знаеш докъде можеш да стигнеш”.
- Кога се открихте като художник?
- На 6 години съм почнал. Голямата маса в кухнята с две възглавници, една кутия за бисквити, с моливите. Нарисувах я така, че да се види конструкцията, целостта, как изглежда, обемът. След това първата ми картина е с майка ми. Беше с разтопен туткал (лепило, получено при варене на кости, рога, кожени отпадъци и др. - б.а.), който се напука, но ѝ направих портрет.
Внукът ми пък нарисува облак като подарък за рождения ден на майка си. Нарисува го на платно на земята.
- Той тръгва по стъпките ви.
- Надявам се да не тръгва. Всички ще кажат: “Няма въображение, толкова неща може да прави, а той като дядо си”. Друго е да си доктор или адвокат - това е задълбочена професия. Надявам се рисуването да му е като хоби.
- Какъв бяхте като дете?
- Не бях послушен, но бях с отговорност към другите и това ми е останало. После и като студент - другите се напиват, аз съм трезвеник – взимам ги, влача ги, сутринта те се събуждат в други стаи.
- Какво най-обичахте да рисувате като дете?
- Животни. Спомням си как в училище всички ми правеха място на чина да рисувам, дават ми хубавите боички. Отличничките по математика и химия не можеха да рисуват, а аз бях във вихъра си. Казват ми: “Гредо, ела тука”, а аз мойто не съм си нарисувал. Най-обичах мазните моливи за стъкло, защото се леят като масло.
Винаги са били ощетени по някакъв начин тези часове, защото не художник ти преподава рисуване, ами учителят по физика.
- Кой е най-яркият ви спомен от детството?
- На състезание на стадиона съм с малки колела. След старта минавам стадиона като стрела и заставам точно на финала, а другите са още далеч. Баща ми щеше да получи инфаркт, вика ми: “Минавай, бе”, а аз му казвам: “Изчаквам ги, да дойдат”. Това всъщност съм аз.
- Кога предимно рисувате?
- Постоянно. Ако не рисувам в ателието, рисувам вкъщи, ако не вкъщи – няма значение къде съм, но нося винаги едни малки листчета. Ръката ми обича да се движи, тогава мозъкът ми се оросява и се чувствам комфортно.
- Кое е най-важното нещо, на което учите студентите си?
- Да са добри хора. Когато си добър човек, някак си и изкуството ти става друго, топло или виждаш, че зад него стои човек, а не изкуствен интелект. След това е постоянството - то е много важно, както и да имаш характер - може да е най-грозната картина, но да е твоя, а не превод. Цитирам им Шарл Бодлер, който казва: “Когато видите нещо толкова необичайно, несъстоятелно, а толкова красиво - това е гениално”.
Надявам се да излезе едно друго поколение, което да е уау. Разказвам на студентите колко умни българи имаме в чужбина. Примерно има една Сандра, която беше студентка в Кралската академия в Нидерландия. За магистърската си програма е направила от желе няколко стъпала и е озаглавила работата си “Кариера”. Ами не можеш да се качиш лесно, в кариерата е така.
Или пък друг българин, който защити дипломната си работа във Франция през 1996 г. Той направи гипсова отливка, но не можеш да разбереш какво е. Зарежда една въздушна пушка и ти я дава. Не ти казва: “Стреляй”, просто ти я дава и стои до теб. Ти я взимаш и какво правиш - стреляш към гипсовата отливка. Той взима пушката, пак я зарежда и я оставя отстрани. Отива и събира всичко, което е паднало от гипсовата отливка, и ти я носи. Това е “Разпятието на Христос” - когато имаш власт, винаги я употребяваш. А тази инсталация беше за бакалавърска степен!
- Следите ли развитието на студентите си, след като завършат?
- Гледам, слава богу, всички имат работа. Досега никой не ми се е обадил да ми каже: “Професоре, дай едно писмо”. По-скоро в началото им казвам, че това е труден път, почти равносилно е да се занимаваш с вятъра, но свободата, вятърът, пътят е много важен, сам си го избираш.
Много мои студенти, които сега са в чужбина, кръщават децата си с имена с букви от моето име, което е прекрасно. Имам малки бележки от тях, на които пише: “Благодаря, че ми повярва”, “Обичам те”.
Да се занимаваш с изкуство, не е занаят – или го можеш, или не се захващай. Зад цветовете седи нещо много повече – да можеш да внушаваш идея с това, което правиш, да имаш послание.
- Какви послания носят картините ви?
- Винаги, без да е политическо, имам послание към живота. Няма да забравя една картина, която махнаха от една изложба, точно бяхме влезли в Европейския съюз. Как може да нарисуваш метафора, с която да кажеш на българския народ как трябва да изглежда? И аз нарисувах един гребен, защото трябва да се срешеш, за да изглеждаш добре. Но когато се решиш, винаги мислиш не само как изглеждаш. Каква България би трябвало да бъде – ведра, интелигентна, добре изглеждаща, абсолютно адекватна на европейското мислене.
Не можеш да си депутат с тениска и да говориш глупости, не можеш и нямаш право да влезеш в Народното събрание с дънки или със сандали! Със сандали са влизали гръцките мъдреци в Атинската школа.
CV
Греди Асса е роден на 29 януари 1954 г. в Плевен. През 1981 г. завършва стенопис във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” в класа на проф. Никола Гелов. Професор, преподава живопис в Националната художествена академия. Участва в първата българска група авангардисти “Градът”. Негови картини са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Бундестага в Берлин, музея “Петер Лудвиг” в Кьолн, колекция “Франк Пажес” в Баден-Баден, Музея на холокоста във Вашингтон и др. Има над 100 изложби у нас и по света.
