От Красен Станчев – основател на Института за пазарна икономика, депутат председател на комисия във ВНС (1990-1991), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996-2001), преподавател в Софийския университет и почетен професор в Тбилиския Свободен университет.
Общественото сътрудничество е единствената печеливша антитеза на централното планиране и безсмисления държавен контрол. Здравеопазването е най-чувствителният за обществото отрасъл на икономиката. Никой не е повече или по-малко жив, а доколко е здрав зависи от избора на болница и освен другите фактори – как и колко дълго работи! Има тук също и обезсърчаващо невежество в управлението на сектора и страната.
Вместо да създава честна конкуренция между всички изпълнители (на болнична помощ) в сектора и другите играчи в застрахователните схеми на финансиране и особено в насърчаването на проектите за изграждане на нови болници, обучение на персонал, грижи и профилактика, регулирането на отрасъла е основано предимно на административно преразпределение, а не на контрол на качеството. Част от управляващите „разбирачи" търсят постоянно мораториуми и забрани и непрекъснато се упражняват в тяхното въвеждане.
Държавната политика в здравеопазването създава конфликти между болници, здравни органи, Касата и частните фондове, инвеститори и проекти и след това някой министър или парламентарно мнозинство идва да ги неутрализира, като създава нови конфликти – без уважение към малкото „правачи" и по-лошо – без разбиране накъде вървим и къде искаме да стигнем.
Приватизирай сега – постепенно
Забраната за приватизация на т.нар. структуроопределящи болници също продължи твърде дълго и продължава да създава изкуствен комфорт на държавните болнични директори, практически защитени от здравословната конкуренция.
Държавната регулация загуби предложеното и частично осъществено преди 25 години (със създаването на Касата) съсредоточаване върху правилата на играта, съревнованието и контрола върху качеството, както това направиха всички бивши комунистически страни от Китай до Чехия (особено добре в Китай, Грузия и Казахстан). Вместо това държавната политика се ориентира към институционално и структурно пренареждане на „добри" и „лоши" по министерско усмотрение, а не по медицински резултати. Въведени бяха привилегии за избраници с пари на данъкоплатците и хаотично насочване на процесите в болничното здравеопазване. Има държавни болници, превърнати в учреждения, чийто регистриран капитал значително надхвърля реалните активи – но принципалът не спазва закона и не ги обявява във фалит.
Политическата реторика яхна тревогите на пациентите и започна да си служи с цитати от Библията като „търговците вън от храма" или „здравето не е търговия". „Търговците" явно са лекарите и управителите в частните болници (също „храмовете") – идеологеми за непросветени и наивни. Услугите в здравеопазването в цял свят са важна търговска операция, освен че са приложна медицинска наука. А всяка търговия изисква инвестицци, лична компетентност, компетентна обществаена регулация. Здравето, лично и обществено, може да бъде и даже задължително (независимо от фразеологията) е търговия, която изисква особено големи, бавно възвръщаеми инвестиции. Готовноста на пациента да поеме отговорност за собственото си състояние и да плати или доплати, когато цените (регулирани или свободни) са изостанали от развитието, не трябва да се подценява, а открито да се насърчава, защото така се осигурява самовъзпроизводството на ситемата.
Мораториумите и забраните прилягат на хора с комунистически възгледи и са рефрен във воплите на БСП по темата. Но и уж либерални медии клеймят частните инвестиции в медицината и мечтаят за държавни болници. Нещо като „волът рие и хвърля на гърба" на пациента. Сега по този път върви и уж-не-комунистическото правителство. Защо? Да вземем общинските болници.
Общинските съветници в „старо" 14-милионно Токио са два пъти повече от тези в Софийската община. Във Велинград те са 29, в Токио – 129. Тези в Токио не управляват болници, както правят велинградските и софийските съветници. Общинските болници в България са многолюдни събрания или „болници-табелки". Те замират, защото хората напускат. Общинските съвети също остават без работа, барабар с кметовете. За да те изберат застаряващите избиратели, трябва да им обещаеш грижа. Как? Чрез болница, няма значение, че тя е само табелка! Всичко това, вместо да приватизират или реорганизират към по-ниска компетентност или обединят болниците със затихващи функции с онези, които работят, придавайки им задачи, работа и перспектива в превенцията и доболничната помощ, МЗ, бюджетът на НЗОК и общините субсидират „своите" медицински „учреждения".
Много е забавна аргументацията: държавата, т.е. политиците ще се грижат за хората. Според точните наблюдения на Мишел Фуко (за нечетящата публика – френски философ, уважаван от социалистически ориентираните интелектуалци у нас) грижата изисква контрол и насилие. Това е видно и по историята на болниците в диктатурите на ХХ век, нацистки или съветски.
Поуки от приватизацията
Оптимистично погледнато, болниците най-вярно могат да се разделят на добре работещи, привлекателни и с качествени медицински резултати, и лошо управлявани, немощни и отбягвани от пациентите. Едните са пълни с пациенти, другите – полупразни. По-често празни са държавните. Защото развитието на частните стана чрез запълване на ниши – от ин-витро до сърдечносъдови и мозъчни операции, които най-често са животоспасяващи. Целенасоченото създаване на конфликт между държавно и частно в болниците е противоконституционно, безсмислено и много вредно. Никъде не съществува така в демократичния свят. Огромна обществена енергия се прахосва. Медицинската функция може и се реализира еднакво добре и в държавни, и в частни болници или лечебни заведения със смесена собственост, навсякъде по света – зависи как и кой, с какви способности и най-вече с каква цел управлява или каква цел му задават „отгоре".
Съвременната медицина възниква през VIII-IX в ислямските страни като частно предлагане на публична услуга. Такава е работата на равините и лекарите в целия древен свят. Още в средата на 1980-те Габриел Рот от Световната банка и мой познат от обществото „Мон Пелерин" доказа, че всяка форма на частно предлагане в здравеопазването и образованието е по-добра от държавното управление и финансирането на медицинските услуги само от данъци. Затова например болниците в Сингапур, в честна конкуренция и с иделистични намерения, са по-модерни от болниците в Швейцария, а тези в Грузия и Казахстан са бързо-развиващи се в тази посока, всички при сравними клинични резултати! И в България има също толкова добри отличници, но са малко.
Частното предлагане на здрави услуги винаги е било modus operandi, който се превръща в modus vivendi за нас като нация. Политиците, правилата на играта, здравните фондове и бюджети трябва да насърчават сътрудничеството между всички болници. Това може да става с безкомпромисно ударение върху качеството в диагностичната, консултативната, лечебната, оперативната, учебно-квалификационната и научноизследователската работа във всички можещи болници. Разбира се, всекиму според способностите при стриктно спазване на лицензираните нива на компетентност.
Човешкият капитал
По статистика в страната има предостатъчно човешки капитал в здравеопазването. Той сам ще намери подходящите начини на своето използване и развитие – стига само да се насърчава равнопоставеното сътрудничеството, не като уравниловка. Не ми е работа на мен да анализирам моделите и формите на това сътрудничество в детайли, които могат да се разпрострат от продължаващо обучение във водещите медицински центрове до публично-частно партньорство и дори отмяната на забраната за приватизация на основните болници. Само да погледнем често изпразнените от съдържание редица т.нар. окръжни или областни болници или дори софийските общински болници, където може да се започне с пилотен проект за частична или пълна приватизация – постепенно, съчетана с преструктуриране и преориентация на останалата част от държавните или общински имоти.
Сътрудничеството и взаимното допълване между заварените структури и навлизащите партньори трябва да получат законодателна регламентация при ясни правила със задължителна крайна цел за постигане на дефинирано качество. Звучи сложно, но в света има и в България са известни основните системи за оценка на клиничните резултати като нивото на вътрешноболнична смъртност при лечението на животозастрашаващи състояния и при сложни интервенции. Всичко е въпрос на повишаване на квалификацията и нови умения, а не на интриги и котерийни борби. Слава богу, парламентът се вразуми и изостави забраната за финансиране на новолицензирани, т.е. ново инвестирани болници и дейности, което трагично щеше да доведе до забрана на и без това изостаналото ни развитие.
Политиците по-лесно правят глупости, отколкото смислени неща. Сега е времето това да се обърне и законодателният орган да прегърне идеята за стимулиране на сътрудничеството между лечебните заведения и да разпореди на изпълнителната власт да я реализира чрез програми и индивидуални проекти.
Обществените обсъждания могат да са съзидателни, а не изпълнени с омраза – за това кой проект с какви инвестиции и как ще стане по-добре, трябва ли да се повтаря неуспешен опит и т.н. Това няма да доведе до загуба на човешки капитал, неизползвана инфраструктура или западане на многопрофилни медицински звена. Просто всички ще започнат да работят по-добре, понеже няма накъде повече да се затъва.
Държавата законодателно трябва да тръгне към многопластов модел на сътрудничество и модерно развитие.
