Татяна Пенева е от Търговище, Борислав Александров - от Враца. Запознали са се в Кюстендил, а вече от почти 13 години живеят на северния германски остров Хелголанд, за който казват, че им дава всичко, което са искали. В България са имали добра работа, но това изобщо не им е попречило да се впуснат в ново поприще. Тя в началото е чистила стаи, а сега е на много отговорна позиция в хотелската верига, от която е тръгнала. И той е започнал от кухнята, за да стигне днес до работата в престижна транспортна фирма. Вече се чувстваме местни хора, казват Татяна и съпругът ѝ Борислав.
ДВ: Как стигнахте дотам - където дори и много германци не са стъпвали, а за вас островът се е превърнал във втора родина?
Татяна Пенева: Първо дойдохме двете с приятелка през 2011-а година като сезонни работнички в хотел, намерихме си работата през портал. Не исках да останем в България, защото там децата ми нямаше да имат това, което имат сега. Там нито сме били безработни, нито сме били гладни, но предприехме тази стъпка заради децата – в името на тяхното социално и материално положение, след като си дадох сметка, че няма да получат нормално и хубаво бъдеще в България, каквото имат в момента и двамата. Синът ми завърши в Шотландия, дъщерята от тази година е в гимназия в Хамбург. Избрах Германия, защото съм завършила немска гимназия и знам езика. Впоследствие се оказа, че този немски, дето сме го учили в нашето училище, го разбираме само там, но това е съвсем друга тема.
В началото чистехме стаи в хотела, после се преместих в кафенето. Колегите изобщо не знаеха къде е България - все мислеха, че сме от Унгария. Мъжът ми дойде, след като прецених, че не може да ме няма по седем месеца в България - това нито е семейство, нито е добре за децата. Шефовете ми, на които дължа много, казаха: "Идвайте, ще намерим работа на мъжа ти." А детето? Шефката отговори: "Слушай, имам четири деца, като и четирите са израснали в този хотел. Не бой се!" Така и стана. Помогнаха на Борислав да си намери работа - първоначално в кухня, където работи седем месеца, сега работи във фирмата, която извозва сметта от острова, занимава се и с превоз на строителни материали. По страхотна случайност намерихме невероятна къща, в която живеем и до ден днешен. Детето порасна и вече дойде време за гимназия. За мен основното е, че дойдох на място, където нямаше българи, работех изцяло в германска среда, дойдох при германци и работех за германци - това е изключително важно.
ДВ: Знамето на Хелголанд прилича на българското – има бяло, зелено и червено, но колко големи са разликите в сравнение с Търговище или Враца? Кое ви порази най-много?
Т. Пенева: Спокойствието на хората, липсата на какъвто и да било стрес. Един пример - докато цяла Европа се тресе в коледна треска, ние сме откъснати от света вече дни наред. Когато не могат да дойдат кораби - не идват, но това не безпокои местните. Няма домати? Като няма, няма. Няма хулене на политици, наистина няма стрес. И да няма хляб, пак има празник, къщите са украсени, всички сме весели и спокойни. Животът си тече прекрасно.
ДВ: С какво ви беше най-трудно да свикнете и кое сега - толкова години по-късно – ви допада най-много?
Т. Пенева: В интерес на истината с хубавото се свиква бързо. Може би на Борислав му беше трудно да свикне без колата, защото на острова няма автомобилно движение, но покрай това, че колите ги няма, го няма и обичайния шум от тях. А като го забравиш и стъпиш на континента, трябва много да внимаваш - да имаш предвид, че някоя кола може да те блъсне. Тук подобието на коли, които минават, се движат с 10 км/час и нямат абсолютно никакво право да използват клаксони, защото нямат право да безпокоят пешеходците, колкото и да им пречат те.
ДВ: Можем ли в такъв случай да наречем острова оазис?
Т. Пенева: Абсолютно. Това е страхотно място - няма чужди хора, няма престъпност, вратите не се заключват, касите ни с вода, кола или бира си стоят в дворовете. Всеки, който мине, може да си вземе, но никой не го прави. Представям си какво бихме имали, ако бяхме останали в България, където никак не сме били зле, но тук имаме много повече, като основно имам предвид спокойствието и реда в живота, възможността за планиране. Имаме предвид, че това не важи за всички българи, живеещи в Германия.
ДВ: Островът има едва към 1000 жители, а от тях близо 40 са българи. Какво ги води в Хелголанд?
Т. Пенева: В една от хотелските вериги работят много българи, основно от Варна. В хотела, в който дойдохме първоначално, задължително работят по 2-3 българи на сезон. Имаме на острова и български готвач от много висока класа. За празника миналата година организирахме български щанд с български ястия като баница, айрян и т.н. Колко ракия с айрян изпиха тези хора в малки пластмасови чашки...
Общо националностите на острова са също към 40, като освен по хотелите, хората работят и в местния биологически институт, който се занимава с чистотата на морето, морските видове и в него работят студенти от цял свят. Но нас вече ни знаят, познават ни и ни харесват изключително много - знаят, че сме българи, но забравят, че сме чужденци.
ДВ: Доколко пренесена е България на Хелголанд? Има ли възможност да се поддържат традициите на северния германски остров?
Т. Пенева: О, до много - носили сме мартеници и сме раздавали, правили сме баници, носили сме вино и ракия. Тази година ни видяха и как танцуваме - показахме им как изглеждат българските хора. Неравноделните тактове определено направиха впечатление. Вече имаме и отправена покана от местния фолклорен ансамбъл за празника на острова да участват с български танц в отбелязването му.
ДВ: Как изглежда вашата коледна трапеза?
Т. Пенева: Имаме кисело зеле собствено производство, имаме и сарми. Разбира се, имаме и ракия, защото не може в къща, в която живеят българи, да няма ракия. Без да сме неуважителни, не празнуваме германските празници - не търсим яйца по двора на Великден, нито слагаме чорапи, за да бъдат напълнени с подаръци за Деня на Николаус. Нашата Коледа си е наша Коледа - не с вурстчета и картофена салата, както е прието в Германия. Често сме се събирали с германци вкъщи на българска маса и това страшно много им харесва.
ДВ: Имате дъщеря на 14 години. За нея какво бъдеще виждате - българско или германско?
Т. Пенева: Българско надали, много се съмнявам, че ще е българско, но не съм сигурна и че ще е германско – по-скоро виждам за нея бъдеще в един отворен свят, в който тя има всякакъв избор. От самото начало това исках за децата - да могат да избират.
ДВ: А за България какво бъдеще виждате - доколко се интересувате от случващото се в България и каква е вашата оценка?
Т. Пенева: Много се интересуваме от България, много спорим за случващото се в нашата родина. Но искам тук да кажа нещо - и съпругът ми, и дъщеря ми са с диабет и те в Германия са много добре подсигурени, докато децата с диабет в България са в окаяно положение по ред причини. За мен не е нормално един родител да търси инсулин за детето си в интернет, както е в България.
Когато съпругът ми преди две седмици тръгна за България, изпратих по него две писалки с инсулин да бъдат подарени на някое дете, защото знаех, че така можем да помогнем. И тук идва развръзката - инсулинът, който изпращам оттук, е една класа над този, който се предлага в България, макар да е същият. Аз го подарявам в група на родители на деца с диабет и негативните реакции не закъсняват - този инсулин не е като нашия в България, по-добре си го задръжте, за да не направим беля. Т.е. за мен България е следното нещо – ние имаме проблем, искаме някой да ни помогне, но ако може да ни помогне по начина, по който ние искаме. Ако на нас този начин не ни е познат, значи той не е добър. И вместо тези хора да седнат и да прочетат, да се обадят на лекаря си и да попитат, те отхвърлят помощта. Това е за мен България.
Борислав на свой ред казва, че според него нищо в България не се случва както трябва - изобщо не се мисли за хората. А те сами са си виновни, защото макар никой да не мисли за тях, продължават да търпят.
ДВ: Какво бихте посъветвали българите, които биха искали да тръгнат по вашия път? С какво да се "въоръжат", като имаме предвид, че ако ви слуша вас човек, всичко изглежда лесно?
Т. Пенева: Да, за нас изглежда лесно, но това, което винаги съм искала да кажа, е, че ако отиваш в Германия да работиш за българин, сърбин или турчин, по-добре си стой на Балканския полуостров. Като искаш да дойдеш в Германия, не казвай "не знам език, намерете ми някаква работа", защото така ти си потенциалната жертва и ще попаднеш на някого, с когото имате общ език, но той може да се окаже некоректен работодател и да те измами. Престоят в интернет може да се използва, за да се научат известно количество чужди думи - дори да са само 20, те стигат за работното ежедневие, когато е ясно, че няма да работиш в офис. Не се оставяй така! Често виждам в различни интернет групи как някой споделя, че му предлагат работа или квартира. Не може да ти го предлагат току-така - отивай при германци. По-трудно ще е, но ще си заслужава.
На Хелголанд например има страшен недостиг на персонал, българите не знаят, че това е така, но въпреки това ако им предложиш да дойдат тук, ще намерят 50 причини да не го направят. Ясно е, че трябва да са предпазливи, но непознаването на нещо не бива да е причина за неговото отричане, пише "Дойче веле".
