- Мария Стефанова: Създайте условия младите актьори да видят как работи възрастното поколение. Да видят хигиената, мащаба, отговорността към тази професия
- Радина Боршош: Да си пожелаем "смирение" да е думата на 2024 година
- В “Оскар и розовата дама” Радина Боршош играе 10-годишно болно момче, а героинята на Мария Стефанова разбира и от кеч
- Г-жо Стефанова, г-жо Боршош, и двете сте неузнаваеми в “Оскар и розовата дама”. Кой е той и коя е тя?
Мария Стефанова: Това е прекрасна тежка, тъжна и красива история за смисъла на човешкия живот, написана от великолепен психолог г-н Ерик Еманюел Шмит. Той има цяло философско течение. Изучава по странен начин живота, много често чрез живота на малко момче.
Неслучайно в нашата история героят също е дете. Не става въпрос за пол, а за дете, за оня чист бял лист, върху който ние, възрастните, ще напишем нашата история. А тук нашата история е колкото трудна, на места съдбовно-тежка, толкова и красива. И тази особена прелест на човешката драма спасява човечеството да понесе и непоносимото. Тогава, когато имаш един обречен живот, когато знаеш, че изходът е един, съдбата не ти предлага избор, достойното отминаване. Осмисляш пътя, вървиш, страдаш, боли.. падаш, изправяш се и пак те спъва, и пак вървиш, и трупаш опит. И трупаш мъдрост и болка. И накрая излизаш от този живот, обръщаш се назад и си казваш: “ее, животът е едно опасно, но красиво приключение”.
Така искахме да звучи нашето представление. Защото иначе има опасност да удавим от болка и мъка публиката. Всички ние сме чувствителни на темата дете. А болестта е част от човека.
Моята героиня Маминка Роза казва: “Тя е факт като смъртта. Тя е нещо, което съпровожда човешкия живот”. Всеки преминава през такова изпитание в един дълъг живот, за какъвто аз съм признателна, че дълго бях на този свят. Ето, доведе ме до това представление.
- И точно в Театър 199.
- Може би неслучайно в Театър 199 с неговите високи нравствени изисквания за професионализъм, за мярка, за актьори, които могат да работят тук. Аз даже си позволявам революционното мислене, че този театър роди идеята за много от големите театри, които разполагат с пищни сцени, с техники, с движещи се вертикални технически удобства, да създадат своите камерни сцени.
Така се роди Камерната сцена в Народния театър, в театър “Българска армия”, в Сатирата. Тук няма лъжа. Когато публиката диша с теб, гледа ти очите и разбира дали лъжеш, дали плачеш наистина с нея, дали умно говориш или произнасяш чужд текст. Тук няма лъжа и измама. То е нещо като жестокият живот. Не може да излъжеш живота. Това място за мен беше училище, като бях млада актриса, и много исках да се науча да работя тук.
- Радина, как се играе дете?
Радина Боршош: Това е много повече пиеса за живота, отколкото за смъртта. И Оскар със сигурност е роля, която не ти се случва всеки ден. Безкрайно благодарна съм, че тази роля беляза моя път точно сега. Сякаш това е наистина най-подходящото време тя да ми бъде изпратена. Сърдечно благодаря на нашия фантастичен режисьор Стефан Спасов, с когото имам удоволствието за втори път да работя, и, разбира се, на Мария Стефанова.
Когато тя е до мен на сцената, имам чувството, че мога всичко да постигна. Имам смелостта. Знам, че имам нейната закрила, обич, подкрепа, което се случва изключително рядко. А тази приемственост е много важна, защото, когато работихме в “Три високи жени”, аз бях втори курс студентка, безумно изплашена от академията и тя ми подаде ръка. Това не се случва често. Началният старт и възможността за полет, които ми дадоха още при първите ми стъпки с тази толкова тежка роля, която имах възможността да направя. Всъщност някакси съвсем естествено ни води до днешния ден.
Мария Стефанова: Така я бутнахме в ония дълбоки води на Олби, че или ще изплува, или ще се удави.
Радина Боршош: Така е. Тук е мястото да благодарим и на директора на Театър 199 - Ани Монова, която с отворени обятия ни прие. Тук се чувстваме страхотно, вдъхновено, свободно да творим, защото това е текст, материя, толкова фина като паяжина.
Мария Стефанова: Ани Монова видя материята, прецени, че този материал в това време може да бъде в театъра. И го направи, без да се замисли.
Радина Боршош: Театър 199 е високата сцена. Запазило се е като бутиково място за истински театър, има своята много специална публика. Аз съм безкрайно щастлива, че имам възможността да бъда на тази сцена, а още повече, когато до мен е Мария Стефанова. Това за мен е дар от съдбата.
- Г-жо Стефанова, преди пет години с Радина Боршош играете за първи път на една сцена в “Три високи жени” в Народния театър. Как се променя тя за тези 5 години?
Мария Стефанова: Радина, с която почнах след завръщането си в Народния театър, ето това малко момиче, което беше бебето на театъра, когато влязох, пред очите ми расте като актриса. Аз още тогава казах: “Запомнете тези имена, с които започнах - две млади момичета и едно момче. Защото те са бъдещето на българския театър”.
Радина расте, помъдрява, владее, интерпретира за нейната млада възраст. За нея няма случайно казано нещо в ролята. Всичко е в една компактна маса. Артистична е, а и красива. Когато Господ дава, не мисли, щедро раздава. Но искам да кажа и за Стефан Спасов, който има особено място в моята работа. Това е режисьорът, който е завършил актьорство, но колкото е млад в професията, толкова е зрял в мисленето си. Неслучайно прескача от актьорството в режисурата. С него ми е леко на сърцето. С него мога да направя всичко, даже и да скоча с моя куц крак. Толкова ми внушава доверие, за което съм признателна.
- Какви съвети давате на Радина и за сцената, и за живота, г-жо Стефанова?
- О, всякакви. Аз понякога съм остричка. Но тя расте. Аз съм щастлива, че има артистка от този вид, която расте в българския театър. Наистина споделям тази радост, не кокетирам, щастлива съм, когато расте една красива, сериозна, умна артистка. На красивата артистка винаги е по-трудно.
Вие въобще не го мислете “ама тя красива”. Да, ама ще минат три, четири, пет сезона, докато е млада. Но когато дойде средната възраст, ако тя не е актриса в пълния смисъл, в целия обем на сложност на един характер, каква полза, че е била хубавичка. Това се забравя. Но когато стане, заиграе големите роли, когато може да ги направи, когато публиката я иска...
Аз израснах между големи актриси и актьори. Когато дойдох в София от Пловдив, ме хвърлиха сред най-големите. И си помислих сега “или, или”. Няма средно положение. Но тогава Славка Славова ми подаде ръка. А Стефан Гецов, Асен Миланов застанаха зад гърба ми. Имена. Достойни, прекрасни. Мечтата ми е да не се прекъсва връзката между поколение и поколение. Създайте условия тези млади хора да видят как работи възрастното поколение.
Да видят хигиената, мащаба, отговорността към тази професия. Когато не само си на сцена, хората вече те познават, особено с тези сериали. Те те виждат всеки ден. Виждат как пазаруваш, как тичаш за трамвая. Трябва да има нещо различно в поведението ти, да има отговорност за това как изглеждаш. Всичко се вижда и всичко се трупа. И всяка илюзия може да бъде развалена.
- В края на годината каква равносметка бихте си направили?
Радина Боршош: Тази година беше много щедра към мен и в личен, в професионален план, тъй като избрах да кажа “да” на човека до себе си. Успяхме да сбъднем нашата мечта да създадем семейство.
В същото време ми се случи страхотна роля в телевизионен сериал - “Алея на славата”. Това е 6-месечен снимачен процес, който подари страхотен опит и красиви мигове с целия екип, на когото съм много благодарна. И разбира се, завърши с моето театрално чудо - “Оскар и розовата дама”. Роля и проект, които млад актьор може само да мечтае да му се случат.
- А вашата, г-жо Стефанова?
- Е, моята е в по-скромен размер. Но има неща, за които мога да съм спокойна, че съм свършила работата и да имам тази работа, тогава имам стойност. Почти съм се оттеглила от живота. Не ми е вкусно много, но когато имам работа, съм отдадена 100 процента. А дал Бог работа тази година. Освен нещата, които играя в Народния театър, представления, които са пълни - “Три високи жени”, “Облог”, “Нова земя”. Аз получих покана и от театър “Българска армия” за “Кралицата майка”.
Срещнах се с нови хора, с непознат партньор. С Георги Къркеланов играем за първи път заедно. Голямо единоборство беше. Също великолепни условия за работа там. Мисля, че там не ми е неудобно да кажа, че играя Кралицата майка. Препълнен е салонът, интересът е голям. В тези мигове сякаш съм щастлива. Макар че в Олби казвам на едно място и го ползвам много често в живота си, когато ме попитат дали съм щастлива: “За щастието ще говорим някой друг път”. Този път, когато приключвам представлението си в Армията, аз изпитвам малко щастие.
Годината завършва със специалната история на Оскар и розовата дама. Розовите дами във Франция не са милосърдните сестри. Товае особена форма на съществуване на жени, които почти благотворително се занимават да съпътстват последните терминални дни на хората, които напускат този свят. Това са жени с особено устройство, качества, които могат да поведат един човек по пътя към неизбежния край. Така се опитва и моята Розова дама да разказва легенди, да измисля приказки, да разбира от кеч, само и само да осмисли пътя на това дете към нещо, което е толкова несправедливо в живота му - ранен край. Но тя трябва да го преведе така, че да го осмисли. Това дете да премине през целия цикъл на един нормален човешки живот. И когато го напуска, да е със спокойното чувство, че то е преживял този живот. Изградил е своята философия. Краткият му живот е осмислен, напуска го по красив начин. Не може да се каже, че смъртта е красива никога под никаква форма, но когато напускаш този живот спокоен, сигурен, че си свършил някаква работа, че нещо оставиш зад тези, които идват след тебе. Предполагам, че е фантастично.
Вълшебствата се раждат от най-простите неща - от приятелството, от обичта, от взаимността и от доверието. Вълшебен свят - това е театърът и ако го няма, всички ще бъдем по-несретни, по-недоволни и по-самотни.
Радина Боршош: Тук е мястото да допълним нашия страхотен екип на представлението. Започваме със Стефан Спасов, който винаги с особена деликатност ни води по пътя и успява да ни доведе свободно и щастливо до мястото, където трябва да бъдем. Невероятната Нина Пашова, с която е удоволствие и привилегия да работим. Милен Кукошаров, който написа най-красивата и вълшебна музика. И Момчил Асенов, който трансформира това пространство е нещо много специално. Това е нашият екип, благодаря на съдбата, че ме срещна с тях. Следващата премиерна дата е на 27 декември. А вече имаме и януарските дати, така че читателите могат да проверят на сайта на театъра.
- Г-жо Стефанова, догодина ще излезе и сериалът “Тревожност”, в който участвате.
Мария Стефанова: Прекрасни хора работят и там. Режисьорът Илиян Джевелеков е от същия вид като Стефан Спасов. Изискан, приятен, мек, това, което иска, по деликатен начин го постига. Аз играх при него вече в предишния сериал “Порталът”. Не знам зрителите как очакват, но те гледат нашите сериали, а не знаят, че зад тях ври нашият актьорски живот. Гледат завършен продукт, но го създаваме, общувайки помежду си. Аз съм радостна, че бях там.
- Каква е новината, която искате да прочетете през новата година?
Радина: Боршош: Пожелавам си да прочета, че нашето представление Оскар и розовата дама, е продадено за цялата година!
Мария Стефанова: Искам българските деца да са здрави. Искам детската болница в София най-после да е факт. Искам майките да са спокойни за децата си. Нашите деца да се научат да мечтаят, а не само да играят игри на телефоните си. Искам за всичко това, за да се случи, много мир за всички нас. Ако може човечеството някак да се смирим, да си помогнем по някакъв вълшебен начин. Не виждам как би станало, но се надявам да вълшебство, на магия, която се ражда по някой път от простите неща - от подадени ръце, от споделени погледи, от елементарните частици в живота- приятелство, обич.
- Липсват ли ни?
Мария Стефанова: Аз лично не мога да се оплача. Минах през живота през всичко, което трябва да понесе един човек. Не съм погалена от съдбата, но пък имах толкова подадени ръце в живота. Животът ме срещна с толкова прекрасни хора, че благодарение на тях падах, ставах, падах, ставах и когато най-тежко падах, аз пак намирах сили да се изправя. Това не е случайно. Зависи от всеки от нас. Всеки човек сам и единствено отговаря за съдбата си.
Радина Боршош: Наистина, ако успеем някак да се смирим, да няма войни, да няма тази алчност и неистовост и да може да проявяваме емпатия, да се вглеждаме и да може да видим другия. Това мисля, че ще промени много.
- Да се вглеждаме дори и в магазина, на улицата...
Мария Стефанова: Ударите на ежедневието са много тежки, обаче всеки се справя както може. Достойните, умните, спокойните хора знаят как. Те трябва да са пример, а не онези, които шмекеруват, които се възползват от ситуацията.
Радина Боршош: Много важна дума в нашия спектакъл е смирението. Да си пожелаем това да ни е думата на 2024 година.
- А в навечерието на Коледа какво си пожелавате? Какъв късмет искате?
Радина Боршош: Тази година беше страхотна и вълшебна. Аз съм благодарна. Човек трябва да си оставя време да благодари, а не да иска още, да се оглежда в това, което няма, защото се оказва, че понякога всичко, от което имаме нужда, е при нас, просто трябва да имаме очи да го видим. Аз просто искам да благодаря в Рождество, което за мен е един от най-хубавите ни празници. Носи усещане за специално обещание за всички нас- смирение и благодарност.
Мария Стефанова: За себе си искам да съм здрава. Силите, които имам засега, да мога да си свърша работата. Да мога да имам срещи с публиката си, от която имам неистова нужда и пълни смисъла на моя живот. Да ми е жива и здрава публиката. И да става все по-умна и добра, да идва да споделя с нас своите проблеми. Ще им помогнем, аз им обещавам, само елате, не се колебайте, ще ни зарадвате.
