В тези дни: осемдесет години от гибелта на децата от Ястребино и осемдесет години от подвига на Списаревски. Нито България някога е заслужавала клеймото "фашистка", нито краят на невинни животи е оправдан.
Потънаха някак хората, които могат да казват "нито, нито" и "и, и". Толкова ли е трудно помирението? А знам, че ние българите го можем. Нещо повече - ние СМЕ това. Същността на нашата менталност е бягството от крайности. Но в момента сме заглушени от малки кресливи ята, попаднали в лупата на социалните мрежи. Ще крещят, че съдът се бави за машинното гласуване и ще говорят за върховенство на закона. Но няма да ги чуете, ако съдът се бави за махането на един паметник, например. Толкова за страстта им към върховенството на закона. Ще видят един паметник на чужда армия, ще забравят друг. Част от тях са хора с инстинкта на насилници - нали ги знаете, от онези, които имат да си връщат комплексите от акнето в училище, например. И на ята налитат да правят линч на някого. Разбира се, удобно, зад клавиатурите, със страстта на присмехулници. Ята от присмехулници.
Отсреща пък, другите забравиха своята вина. И сами обвиняват.
А мястото на този паметник наистина не е там. Там е редно да има български символ - именно помирителен, обединаващ. И всъщност това трябваше да обявят, че правят. Но кресливите ята са свикнали да преминават бързо и плашливо. И да клъвнат каквото могат. Те няма да се блъснат в никой враг. Вероятно ще избягат.
А междувременно у нас въпросът вече не е за помирението, а за истината и свободата. Да, в деветдесетте това беше по-тежко, но сега е по-тъжно.
(От фейсбук)
