“Коньовичар” е титла за горделивите бедняци. Девизът беше: “Гладен лягам - курназ ставам!
Имах голям късмет, че бях ученик на проф. Илия Петров. Не знам защо, но ме назначи за отговорник на курса
Издържах се със стипендия от 30 лв. на месец. Не исках да тежа на своите родители
Рисуването е моето убежище. В ателието ми са моят "Парнас" и моята "Аркадия"
- Честит рожден ден, г-н Сеферов! Как се чувствате на 80 години?
- Сърдечно благодаря за вниманието. Откровено да ви кажа, никога не съм броил годините си. Случвало се е често да питам покойната си съпруга Ани на колко години съм. И наистина това не ме е интересувало. И друг път съм давал пример с животните, които ни заобикалят - те не знаят на колко години са и не знаят, че са смъртни. Единствено човекът знае това и мисля си, че знанието не е в негова полза. Ето навършвам 80, а се чувствам като на 79! Това е шега, но е и истина. Когато виждаш, че годините ти напредват, хоризонтът на плановете ти започва да се скъсява. Това е положението.
Животът, както всичко в този свят, има начало, има и край. Понякога е несправедливо, когато имаш много интересни и може би полезни идеи и намерения, а не знаеш времето дали ще ти стигне. И виждаш, че един човешки живот не стига на тези, които имат големи планове. Не казвам думата мечти, защото не я обичам. Не знам защо. Но общо взето гледам философски на живота и на всичко което ни заобикаля.
- На 8 декември в Пловдив се открива ваша изложба. Защо в Пловдив, а не в София?
- Да, на 8 декември сме на изложба в Пловдив в галерия “Артистика” - една чудесна галерия като обем, разположение, осветление... И най-вече с галеристите Ангелина Ангелова и Стефан Пеев. Тези млади хора много любезно ме поканиха и им благодаря за това. В изложбата ще ме подкрепят трима мои колеги прекрасни художници - Евгений Кузманов, Тодор Тодоров и талантливата поетеса и художничка Кети Бозукова. Тя ще представи и новата си стихосбирка “Пеперудени необятности”, която е с мои илюстрации и цветни репродукции. Това е моето скромно участие в тази книга. Наистина се надявам да стане хубаво културно събитие.
- Какво ще покаже на почитателите ви тази ваша изложба?
- Тази изложба е отново моят свят. Моето разбиране за общочовешките и библейски добродетели - милосърдието, състраданието, добротата... За съжаление, светът, в който живеем, днес се разпада, става все по-несигурен и враждебен. Все повече ни завладяват злобата, завистта и омразата и хората ставаме все по-лоши. Загубваме чувството си за общност. Както аз обичам да казвам, чувството за “квартална солидарност”.
Тези наши балкански добродетели ги губим и ги заменяме с непонятните новонатрапени ни т. нар. евроатлантически ценности. Може би това са грабителските “подвизи” на кръстоносците, може би да са ценностите на католическата Света инквизиция с “приноса си” за жестоките клади и безбройни мъчения, на които са били подложени всички хора на науката и прогреса на онова време - например изгарянето на кладата на Джордано Бруно и стотици други. Или това са завладяването и колонизирането на Африка, Индия... Или африканските роби в Америка, или расовата дискриминация в САЩ, официално разрешена до 1966 г. Срамно и позорно за човешката раса! Никой така и не ни представя списък на тези “ценности”. Ценности като абстрактно понятие трябва да бъде изпълнено със съдържание.
- Колко изложби сте имали досега? Колко картини сте нарисували?
- Не съм ги броил. Може би над сто изложби. Но това има ли значение?! Нарисувал съм хиляди картини. И вълнението ми винаги е било едно и също. Дори сега се хващам, че за тази изложба се вълнувам много повече. Не знам защо е така. Може би съм станал по-отговорен и по-взискателен към себе си. Не знам.
- Къде беше най-голямата и най-представителната ви изложба?
- Трудно ми е да отбележа коя от всичките ми изложби е най-представителна и значима.Но все пак не мога да не спомена някои от тях.
Няма да забравя чувството на вълнение и гордост от това, че с моето скромно творчество представям България, и надявам се да съм прибавил някой щрих към положителния портрет на моята страна. Това чувство изпитах най-силно на последната ми изложба през 2012 г. в Европейския парламент в Брюксел. Изложбата в Анкара, в галерия “Атриум”, квартал “Чанкая”. Изложбата в Париж в ЮНЕСКО - заедно с Георги Чапкънов - Чапа. Изложбите в Лондон в галерия “Кромуел”, Виена, Хелзинки, Вашингтон, Братислава, Атина...
- През първите следвоенни години растях в страхотен недоимък - купонна система и липса на всичко. Рисувах постоянно (както повечето деца), с молив върху каквото ми падне. Трудно се намираше не само подходяща, а и всякаква хартия. Рисувах по гърбовете на семейните снимки, за което получавах често дърпане на уши, а и по-сериозни наказания.
- Какво рисувахте?
- Темата, която най-често присъстваше в “произведенията” ми, беше войната. За нея се говореше навсякъде. А и белезите от нея можеха да се видят навсякъде. Демобилизираните и завърналите се от фронта мъже разказваха понякога страховити истории. Всички бяха видимо уморени и изтощени, но щастливи, че са живи.
- Как ви приеха в Художествената гимназия? Какво рисувахте на приемния изпит?
- Гимназията беше току-що създадена и се помещаваше в стара двуетажна сграда от началото на миналия век, с дървени стъпала и гредоред. Намираше се точно срещу днешната голяма сграда на СБХ на ул. “Шипка” 6, на мястото на сегашното североизточно крило на Софийския университет. Изпитът беше постановка - натюрморт по рисуване с молив и натюрморт по живопис с акварел. Никога не бях ходил на подготвителни курсове по рисуване. Даже не знаех, че има такива. А повечето деца бяха ходили. Но това не е важно. Важното е, че успях да се класирам, значи съм се справил добре. Вече бях ученик в първи курс на Художествената гимназия!
Не можете да си представите с каква радост и възторг ходех на училище. Оттогава започна нов живот за мен. Заспивах с хубавата мисъл за утрешния ден в гимназията. Сутрин почти винаги пристигах преди още “байчото” да бие звънеца, въпреки че живеех най-далече.
- Кой беше вашият учител в Художествената академия? На какво ви научи той?
- Имах голям късмет, че бях ученик на проф. Илия Петров. Че попаднах в неговия курс. Той ни научи да уважаваме занаята. Да не започваме да експериментираме като художници, без да сме овладели занаята и неговите задължителни правила. Спомените ми за моя проф. Илия Петров са за един много голям български художник с широк мироглед за света. Благороден и аристократичен. Толерантен. Хуманист. Мъдрите думи, които чувахме от него, бяха изпълнени с човечност и доброта. Казани без никаква приповдигнатост.
Привидно създаваше впечатление на суров и недостъпен, но зад това се криеше един много широко скроен, мъдър и добър човек. Няколко пъти ни е канил у дома си, където беше и ателието му. Разговаряхме за всичко. Бях впечатлен от огромната му библиотека.
- Какво беше отношението на проф. Илия Петров лично към вас?
- Струва ми се, че към мен беше малко по-добронамерен. Може би защото знаеше, че произхождам от бедно семейство и се грижех сам за себе си. Издържах се със стипендията, която получавах - 30 лева. В “Мензата”, където се хранехме всички, един купон беше 30 стотинки за първо, второ и трето. Хлябът без пари. Така че успявах някак си. Не исках да тежа на родителите си и затова полагах усилия да се справя с тези пари, които получавах.
Забравих да кажа, че още в началото на следването Илия Петров ни огледа и се спря на мен. Каза, че трябва да бъда отговорник на курса. Не ме смени до края на следването. Това беше голяма отговорност за мен. Трябваше всяка нова постановка да поставям аз. Да избирам моделите, да ходя в склада да избирам драпериите. Всеки път се притеснявах дали ще одобри. Сега оценявам колко полезно е било всичко това за мен. За формирането ми като човек и художник. Затова ще кажа, че съм бил късметлия и че аз съм щастливият мъж от квартал “Коньовица”.
Да не забравя да кажа и това: Въпреки големия авторитет и влияние, което имаше върху нас, Илия Петров не ни направи негови подражатели, както някои други професори. Всички тръгнахме по свой различен път. Теофан Сокеров, Мичи Буюклийски, Радко Мурзов, моя милост...
- Какво значи да си коньовичар?
- Да живееш години в недоимък и мизерия. Хронична бедност. И да не осъзнаваш това въобще, защото всички около теб живеят по същия начин. Еднакво бедни. Сега разбирам, че човек може да преживее всичко. Не е толкова страшно. Оттогава знам, че трябва да бъдеш благодарен за така наречените малки, обикновени неща, за това, че близките ти хора са до теб. Че живееш в хармония със себе си.
Тогава човек се чувства щастлив и става по-добър, изпитва истинска радост и възторг от живота. Благодарен съм на съдбата за това, че съм се родил и израснал в този беден работнически квартал. Между бедни и честни хора!
Спомените ми оттогава са много силни. “Коньовица” беше роден квартал не само на мен, а и на родителите ми и многобройните ми лели по майчина линия. Където кварталната солидарност беше задължителна. “Коньовичар” беше титла за горделивите бедняци, които живееха там. С оръфани сака и кърпени панталони, но с лъснати до блясък чепици и сресани и зализани с вода алаброси. Не е случаен девизът на коньовичарите: “Гладен легам - курназ ставам!”.
- Какво е рисуването за вас?
- Рисуването е моето убежище! В ателието ми са моят “Парнас” и моята “Аркадия”. Мисля, че съм щастлив и заради това, че никога не съм се вземал на сериозно за нищо и по никакъв повод. Освободил съм душата си.
Не искам да приличам на многото вманиачени, комични и болезнено амбициозни нарциси. Искам хората да ме запомнят повече като човек и после може би като художник. Старая се да живея в хармония със себе си и да имам чиста съвест.
- Ако сега някой ви отнеме четките и боите, какво ще правите?
- Ще продължа да рисувам - с вино, с кръв, с мисъл...
