Майк Джонсън принадлежи към твърдото крило на Републиканците - към движението MAGA на Доналд Тръмп. Въпреки това, по-малко от два месеца му бяха необходими за да се ориентира в спектъра на своите нови отговорности като председател на Камарата на представителите и да подкрепи оръжейна помощ за Украйна. Така работи двупартийния механизъм по ключови стратегически проблеми в американската политика - все още работи! Все още, защото поляризацията на политическите лагери в Америка достигна до непознати досега разделения в междукултурните войни, разделящи американското общество.
Водещи публични фигури на хард-консерватизма отвъд океана в продължение на години създават представата за скъсване на всякаква приемственост по проблемите на външната политика между двете политически крила - на Демократи и на Републиканци. Твърдото крило на Тръмп е доминирано от провинциален изолационизъм, който никога не е изчезвал по периферията на републиканската десница, но днес е в процес на бурно възраждане предвид екстремумите на глобалистката политика отляво - не само икономическа, но и културна. В крайния десен спектър на Републиканците има и немалко привърженици на "твърдата ръка", които не съвсем тайно се възхищават от "постиженията" на диктатори като Путин.
На публичната сцена тези възгледи се проектират с радикален патос от страна на медийни звезди като Карлсън Тъкър, на чиито филипики против Украйна и нейната борба за независимост може да завиди и първокласната кремълска пропаганда. Ключов съюзник на изолационистката радикална десница, водена от говорители като Тъкър са и известни академични представители на "школата на реализма" в международните отношения като проф. Миършаймър. Неговият интелект е омагьосан от бързата стопанска и икономическа експанзия на Пекин и от необходимостта Вашингтон да фокусира своето внимание изцяло към съперничеството в зоната на Тихия океан и Азия. Русия не бива да бъде тласкана в обятията на Китай - е ултимативната мъдрост на тези "реалисти", на които може да се препоръча само да четат повече история преди да пишат за политика и стратегия.
Визията, че поддържането на добри отношения с Москва на всяка цена е единствения начин да се осуети геополитически съюз между РФ и Китай е наистина много семпла и провинциална. При това под провинциализъм тук имаме предвид не мислене в географска периферия, а в периферията на геополитическото време. Изолационизмът е най-добрия пример за подобна периферия. Русия не калкулира интересите и действията си съобразно "доброто" или "лошото" поведение на Вашингтон. Москва по традиция се възползва максимално от безпричинно доброто отношение на Америка - най-големите бели, беди и агресии от страна на Кремъл идват точно в периоди на безпричинна симпатия от страна на Америка и на Запада. Няма нужда да ходим много назад в историята.
Разведряването и "джентълменското споразумение" за респект към "сферите на влияние" между Изтока и Запада, постигнато в Хелзинки през 1975 г. рухна по Коледа 1979 г. когато Брежнев нахлу в Афганистан, поблазнен от възможна следваща стъпка към Персийския залив, през бурята на Ислямската революция в Иран. Решението от срещата в Букурещ на НАТО през април 2008 г. да се откаже план за членство на Украйна и Грузия за да не "разсърдим нашия приятел Путин", получи отговор по достойнство през август, когато Кремъл нахлу в Грузия, окупира две големи области и бе спрян на прага на окупиране на Тбилиси - след молби на западни лидери. Президентът Обама предложи на Путин re-set и кремълският обитател високо оцени протегнатата ръка - наложи свое протеже за президент в Киев и окупира Крим и Донбас когато украинците изхвърлиха Янукович по време на Майдана.
Русия е страна, която трябва да се изучава внимателно, а наученото трябва да се помни. Всяка нова генерация западни лидери започва да се ограмотява за Русия отначало. Това особено силно важи за Америка. За Русия единствена raison d'etre е експанзията - разширяването на имперските граници и могъщество. Никога елитът на тази огромна страна не се е интересувал как живеят неговите поданици - огромното богатство на необозримата територия от дълги столетия се инвестира единствено и само в експанзия. След края на Студената война Русия отпадна от списъка на първостепенните световни сили, което осмисли и поведението на първия "силен човек" начело на поразената империя след 1990 г. - Владимир Путин. Завръщането към имперско могъщество е основната задача на руската държава от началото на 21 век. Как би могло това да се случи? На изток лежи "големият дракон" и всеки опит да се демонстрира "руско могъщество" може да завърши с унизително поражение за Кремъл. На юг е бушуващото ислямско море, което настъпва на север - през северен Кавказ, през Волга, през постсъветска Централна Азия. Световно величие Русия може да търси на юг с голяма предпазливост и само при определени ситуации - като например кризата в Сирия, разгърнала се в условия на американско изтегляне от региона след 2012 г.
Единственото направление, в което Русия може да възвърне своята имперска мощ и да се нареди отново на масата на световните първенци е на запад - към меката периферия на Европа, към самата Европа, която преживява епоха на геополитическа слабост. Най-голямото постижение на Русия в експанзията към Европа би могло да бъде оттеглянето на Америка отвъд Атлантика. Това е "сияйната мечта" на Кремъл от 1945 г. насам. Ето това предлагат - всеки на нивото си - пундити като Тъкър Карлсън и Джон Миършаймър. Америка да си "подели" пространството на Европа с Русия и да се ориентира към съперничеството в Азия с Китай. Така Москва ще стане съюзник на Вашингтон, а Пекин ще остане самотен. O, sancta simplicitas...! Всеки подарък на Кремъл от Запада може да доведе само до един резултат - до нарастване на апетита за нови подаръци. Приятели в Москва могат да се търсят само от позиция на силата, а не от позиция на добронамереността.
Отношенията между Москва и Пекин са по необходимост отношения на съперничество поради базисни геополитически реалности, които не са променими. Съюзът между Китай и Русия може да бъде само тактически - ситуационен, при което всяка от двете страни се стреми да "надиграе" другата. Колкото по-големи пространства за експанзия се откриват за Русия на запад - към Европа, толкова по-голям интерес има Москва да поддържа максимално добро тактическо сътрудничество в обратната посока - с Китай. Когато мечката поглъща лакомо предложените от щедрия Запад "парчета живо месо" в Европа, отношенията с Пекин трябва да бъдат максимално добри за да не смущава никой доброто й "храносмилане".
Западът може да осуетява тактическия съюз между Китай и Русия само по един единствен начин - като увеличава стратегическия натиск върху Москва да приеме западните условия за партньорство или съперничество, по избор на Кремъл. Ако Буш-младши не бе зарязал разширяването на атлантическата система за сигурност към Черно море и постсъветското пространство - след като затъна в Ирак - Путин нямаше да има шанс за геополитическа еманципация. Той щеше да бъде принуден да сътрудничи със Запада, защото Русия нямаше никаква друга възможност за достойно присъствие на световната сцена. Затъването в Ирак предостави на Кремъл "прозорец на възможности" за геополитическа еманципация от Запада. "Добронамереността" на Меркел, Саркози и Оланд, както и re-set-ът на Барак Обама разшири до пълен комфорт този прозорец за стратегическо завръщане на Кремъл. Някой трябва да тегли чертата и да извади поуките от тази драматична най-нова история на отношенията между Русия и Запада. Първата поука е, че добрите отношения между двете страни са били възможни само когато натискът от Запад е бил силен, безкомпромисен и категоричен. Ако Америка нямаше епоха на Роналд Рейгън, Съветският съюз като нищо можеше все още да отброява петилетки и да се бори за мир...
Логиката на американския изолационизъм - "Спрете помощта за Украйна, дайте да се споразумеем с Москва" - е логика на провинциалното невежество и логика на вътрешнополитическата борба между полярните лагери на либерали и консерватори в навечерието на поредните президентски избори. Подобно решение би осакатило за дълго - и може би невъзвратимо дългосрочните интереси на Америка не само в Европа, но и в глобалния свят. Едно поражение за Украйна би извело Кремъл в удобна стартова позиция за следващи етапи на експанзия към Европа. Чувам гласове - "Глупости, Русия няма ресурси за такава експанзия..." Да, господа - днес няма. Но утре може и да ги придобие. Вие мислихте ли през 1990-те, че Русия може да нападне Украйна? О, колко добре помня ироничните ви усмивки когато някои източноевропейци ви предупреждаваха, че Русия може отново да бъде предизвикателство пред европейската сигурност. "Момчета, вие сънувате кошмарите от Студената война", тупаше ни по рамото испански чиновник в Брюксел. А през 1992-ра американски колега на Миършаймър ме предупреждаваше - "Америка се прибира вкъщи, оправяйте се сами в Европа..."
Алиансът на автократите Москва-Пекин-Техеран-Пхенян е много противоречиво образувание. Тези господа имат само ситуационни интереси за партньорство помежду си. Обединява ги разбирането, че културно и политически чуждият им Запад е в криза и е време да се опитат да го изтласкат максимално от неговите глобални геополитически позиции. За нас в Източна Европа това изтласкване - ако се случи - означва връщане на часовника към 1945-та. Но за самия Запад времето може да се промени още по-драматично. Защото както културните, така и геополитическите условия за успеха на Запада днес се поставят под въпрос от неговите собствени - вътрешни разделения, дилеми и конфликти.
(От фейсбук)
