В живота си имах известни проблеми с пророците. Така че не кандидатствам за тази позиция, казва големият писател
Един от най-добрите, най-награждаваните и най-преследваните писатели в света - Салман Рушди (1947), е британско-американски романист, роден в Индия. Иранският религиозен лидер аятолах Хомейни издаде фетва (присъда) срещу него заради романа му "Сатанински строфи" (1988), където ислямистки фанатици видяха оскърбление срещу пророка Мохамед. Това предизвика протести и дори убийства, а Рушди прекара живота си под постоянна охрана и движение. След десетки опити за покушение през 2022-а той бе атакуван с нож и ранен на публична лекция в САЩ. Загуби око и движенията на едната ръка.
Свързах се с него в Ню Йорк, за да говорим за един от първите му шедьоври - "Родените в полунощ" (1981), който излиза на български в нов превод и с ново заглавие (изд. "Колибри"). Романът е носител на "Букър" и два пъти, на 25- и 40-годишнината на наградите, е обявяван за най-добрия от всички спечелили. Рушди ме изненада. Отговаряше ясно, кратко и живо. Не излизаше от своя свят. Шегуваше се с участта си. И не приличаше на сломен и уплашен човек.
- Господин Рушди, книгата прилича ли на човек? Можем ли да си представим “Родените в полунощ”, излязла през 1981 г., като 42-годишен мъж или жена?
- Странно е как книгата продължава да живее. Историята на нейния главен герой, от чието име върви разказът, свършва, когато той е на 31 години. И днес тази книга се оказва по-възрастна от него! Имам особена привързаност към “Родените в полунощ”, защото тя промени живота ми. Не знам дали мисля за нея като за човек. Но със сигурност мисля, че има свой собствен живот.
- Българските читатели държат в ръцете си нов превод на “Родените в полунощ” 20 години след предишния и 42 години след написването на книгата. Така влизат в сложна машина на времето, нали? Какво трябва да имат предвид по време на това пътуване?
- Надявам се, че ще я намерят за забавна. Защото макар някои от събитията, които описвам, да са трагични, действието и езикът на романа са комични.
Нещо като черна комедия. Нека читателите очакват това! Започна като роман за детството и се превърна в исторически роман. Тръгна със скромни амбиции, които после пораснаха. Надявам се читателите да почувстват, че амбициите са удовлетворени.
- Постоянно казвате, че не сте Салим Синай, главният герой. Това ли е вашият сюрреалистичен начин да кажете обратното, че всъщност сте той?
- Не. Но с него доста си приличаме. Той израства в къщата, където съм израснал аз. Ходи на училище, където съм ходил и аз. Някои от приятелите му са … хайде, не точно описание, но сборен портрет на хора, с които бяхме приятели като млади. Това ни свързва. И двамата сме от светски семейства на индийци мюсюлмани и сме израсли в Бомбай в конкретен исторически период. Така че във всичко това имаме общо. Но като личности имаме много важни разлики. Например той никога не напуска Южна Азия. Целият му живот минава в границите на Индия, Пакистан и по едно време Бангладеш. Докато аз от 14-годишна възраст имах доста по-международен живот.
Тук нашите истории се разминават осезателно. Когато написах “Родените в полунощ”, живеех в Лондон и поглеждах назад към Индия. Така че Салим и аз имаме различни житейски истории и това ни прави различни хора.
- Наистина говорите за него, сякаш е жив и пътищата ви наистина се разминават. Не се ли бунтувате обаче срещу онези, които наричат стила ви “сюрреалистичен”? Вашите истории може да се разминат с тези на героите ви, но пък животът може да надмине всяко въображение.
- Напълно съм съгласен. Сюрреалистичен е самият живот. Идеята, че животът е натурализъм, е грешна. Светът е ненормален, както виждаме всеки ден. Нужна е овладяна лудост, за да пишеш за него.
- Вашите герои постоянно се питат “Кой съм аз?”. Това са въпросите на днешното време - за смартфоните, за политиката на идентичностите. Смятате ли се за пророк?
- Не, не, не! В живота си имах известни проблеми с пророците. Така че не кандидатствам за тази позиция. (Смее се дълго.) Но смятам, че по странен начин книгата е останала съвременна и се гордея с това. Както припомнихте, “Родените в полунощ” е на 42 години. Мнозина, които я четат сега, не са били родени по времето, когато е била писана и публикувана. Изпълва ме с гордост фактът, че хората все още я преоткриват, че още им говори, че има смисъл за тях.
- Здравословно ли е, г-н Рушди, постоянно да се питаме “Кой съм аз”?
- Да. Защото за писателя да знаеш кой си и защо си този, който си, е предпоставка да пишеш добре. Ако не знаеш, ако не си наясно със себе си, тогава и книгите ти няма да бъдат ясни. “Родените в полунощ” бе книгата, в която за първи път си зададох този въпрос в дълбочина. Върнах се към света, който ми даде живот. Където съм се родил и израснал, в моето семейство. Тя бе първият ми отговор на този въпрос. И все още мисля, че съм дал добър отговор.
- Бъдете сигурен, че българските ви читатели постоянно си задават въпроса “Изток ли сме, или Запад?”. Нищо чудно да пренесат това питане и върху книгата ви. Този въпрос има ли смисъл?
- Да, напълно. Защото на първо място отговорът най-вероятно е: “И двете”. Не едното или другото, а и двете! Ако си израсъл като мен в тогавашния Бомбай, или Мумбай – ами това е много космополитна среда! Западът присъства в Бомбай в много по-голяма степен, отколкото в който и да било друг индийски град. Защото има много хора от Запада. Защото е голям търговски град, с голямо пристанище. В този огромен метрополис западната култура присъства. Така че, израствайки на това място, ти най-вероятно вече си и двете, малко Изток и малко Запад. И книгата има това качество. Тя не е само едното, тя е и двете.
- Вие описвате свят, където идентичностите постоянно са в конфликт. Не мечтаете ли за свят, където идентичностите правят любов? Или мир?
- Аз лично нямам проблем с идентичността. Достатъчно съм наясно кой съм. В днешно време политиката на идентичностите се превърна в многобройни конфликтни точки и драми. Това е жалко. Ще ми се да го надмогнем.
- Описвате как се е родила Индия. Но кога независимостта спира да бъде благословия и започва да бъде проклятие?
- Ако трябва да отговоря за раждането на Индия и Пакистан, което стана по едно и също време - това, че бяха родени в кръв. Когато държавите се разделиха, имаше колосални кланета. Мюсюлмани клаха хиндуисти, хиндуисти клаха мюсюлмани. Може би 2 милиона души загинаха.
От една страна, това беше мигът на освобождението от 200 години колониализъм. От друга страна, беше катастрофа, огромна трагедия. Беше и двете. Беше и благословия, и проклятие точно в момента, в който се случи.
- Отбелязвате ли точно мига, в който това се случи? Полунощ ли беше?
- Мисля, че беше полунощ. Странното е, че аз съм точно осем седмици по-възрастен от независимостта, от Деня на независимостта на Индия. Роден съм осем седмици по-рано. Така че ми хрумна просто да изтрия тази разлика. И да се запитам какво би станало, ако едно дете се роди точно в същия момент като своята страна. Да бъде нещо като близнак на страната си. Това е роман за близнаци. Единият е човек, другият ее нация.
- “Родените в полунощ” бе вашият първи шедьовър, много награждавана книга. Сигурен ли сте, че хората най-вече на Запад я разбраха правилно?
- Може би вече да. Книгата бе посрещната прекрасно навсякъде. Много бях щастлив, че бе чудесно приета в Индия от онези, за които бе писана. Стана важна книга за индийските читатели, но и за по-младите индийски писатели. Прав сте, на Запад бе високо оценена. Имаше малка разлика в реакциите обаче. На Запад я прочетоха като фантастичен роман, реагираха на фабулата. В Индия я прочетоха като историческа книга и разпознаха в нея много повече благодарение на собственото си знание. Пак ще повторя: тя е и двете. И художествено повествование, и историческа книга.
- Българските читатели скоро ще прочетат вашата “Градът на победата”. Това друг Салман Рушди ли е, открил своето женско аз?
- Това е завръщане към света на града. Винаги съм смятал, че най-простият начин да опиша творчеството си, е така: “писане за големия град”. Повечето от живота си прекарах в три големи града: Бомбай, Лондон, Ню Йорк. “Градът на победата” също е роман за града, макар действието да се развива в XIV и XV век. Роман за един метрополис; какво е да си в големия град; неговият възходът и неговото падение. И да, има жена в центъра на повествованието. Докато в “Родени в полунощ” има момче, което после става млад мъж. Харесва ми тази промяна. Защото, нали знаете? Великите митове на Индия - Махабхарата, Рамаяна – са великолепни истории, но мъжки, за мъжки героизъм и злодейство. Помислих си колко ще е хубаво да опитам да напиша нещо като спътник на тези текстове – но вместо с мъжки, с женски глас в центъра на действието.
- Да се отдадеш на промяната - това ли е шансът на писателя? Или той трябва да остане себе си веднъж и завинаги?
- Не. Като всички човешки същества и писателите се променят. Да, има едно основно аз, което може би си остава същото. Има и основен вкус в писането. И той, грубо казано, остава същият. Но животът ни върви, както върви. С него идва опитът, различни моменти на щастие и тъга. Променяме се. И започваме да пишем в отговор на промените. Надявам се, че читателите ще забележат: “Градът на победата” е написан различно от “Родените в полунощ”. Езиковата и литературната концепция не е същата. Защото написах “Родените в полунощ”, когато бях в края на двадесетте и началото на тридесетте си години. А сега съм в средата на седемдесетте. Така че не е изненадващо, че има движение.
- Накрая едно последно изречение към българските читатели от вас, един от най-големите романисти в света.
- Благодаря! Много съм щастлив, че тази важна за мен моя книга се преражда в ново българско издание. Наистина се надявам, че ще се хареса и читателите ще откликнат. Ако решите да ми напишете писмо за това, ще се радвам да го прочета.
- Много ви благодаря, г-н Рушди. Ще го направя!
- Много ми беше приятно. Благодаря и аз!
