- Търсещият човек няма време да е злобен - духовността е единствен изход от кризата
- Публикациите ни в реферирани и индексирани издания само за две години са се увеличили с 50 на сто, което е сериозно постижение, казва ректорът на Софийския университет
- Проф. Герджиков, с тъга, с облекчение, с гордост или с какво друго чувство се разделяте с поста ректор на Софийския университет?
- За мен беше чест да бъда начело на най-стария и най-голям български университет два мандата. Чувствам се удовлетворен от постигнатото през последните осем години. Изпълнихме голяма част от мандатната ми програма, разбира се, останаха и недовършени неща.
- Мислите ли, че всички 20 хиляди студенти от СУ ви познават? Как ще обясните на един първокурсник какво работи ректорът и вие с кое от свършеното за 2 мандата бихте се “похвалил”?
- Сигурен съм, че много студенти не ме познават. Аз не познавах ректора дори като млад асистент. Задачата на ректора не е да бъде разпознаваем за всички, въпреки че представителната му функция, свързана с няколко публични събития дневно, го прави такъв. Истинската му задача е да води университета в перспективна посока и с оперативната си работа да прави това развитие възможно и успешно.
Много са нещата, от които съм удовлетворен. Заварих университета в тежко състояние след финансовата криза, по време на която бюджетът ни беше намален с една трета, и съм доволен, че преодоляхме този период. Софийският университет запази високото качество на образованието, което предлага, международната ни дейност се засили, подобрихме значително научната си инфраструктура, публикациите ни в реферирани и индексирани издания само за 2 г. са се увеличили с 50 на сто, което е сериозно постижение.
- Изборът на ваш наследник е след 3 седмици. Има ли значение физик, химик, професор от хуманитарните направления или изобщо колега от кое направление ще ръководи най-големия и най-стар български университет?
- Това, от коя научна област идва един кандидат, безспорно определя интересите и познанията му. Последните няколко избора обаче показаха, че академичната общност предпочита кандидати за ректор или за декан, които имат административен опит и най-вече тези, които успеят да покажат необходимите личностни и управленски качества. Хора с размах и с визия за развитието.
- Каква трябва да е първата задача на новия ректор?
- Един ректор има много задачи. Дори само приоритетните са много. Мисля, че едновременно със запознаването с работата и спецификата на многобройните факултети и звена следващият ректор трябва веднага да започне да полага усилия да бъде продължена реформата във висшето образование. Макар и слабо позната, това беше успешна и важна реформа, която в последните 2 г. започна да затихва и дори да се отклонява в погрешна посока.
- А каква трябва да е голямата реформа във висшето образование в България?
- Няколко години имаше надпартиен консенсус за стимулиране на качеството на образованието, на научните изследвания, ограничаване броя на студентите, особено в професионални направления, които не са присъщи за дадено висше училище и поради това не отговарят на изискванията за високо качество, и като цяло промяна на финансовия модел. Това е трудна и болезнена реформа, която не бива да се изоставя, защото вече започна да дава плодове.
- На откриването на академичната година на 2 октомври казахте, че сте изпратили писмо до премиера академик Николай Денков. Какво поискахте от него?
- На свое събиране Съветът на деканите на Софийския университет ме натовари с тази задача. Исканията към академик Денков са няколко.
Ние подкрепяме искането на Съвета на ректорите и синдикатите за сериозно увеличение на средствата за висше образование, но смятаме, че е нужна и промяна на финансовия модел, която да доведе до справедливо разпределение на субсидията.
Преди повече от 10 години парламентарно представените партии и ректорите постигнаха консенсус, че субсидията не може да се разпределя единствено според броя на студентите, защото така се стимулира количеството, а не качеството. През следващите години формулата все повече отчиташе качеството на образованието, измервано по няколко обективни критерия, докато се достигна до правилното съотношение, при което по-голямата част от субсидията зависи от качеството и по-малко от 50% зависи от броя на студентите.
Има обаче един нерешен проблем – субсидията за отделните професионални направления е различна. Разликите са толкова големи, че през последните 20 години доведоха до ежегоден преходен остатък за едни висши училища и постоянно недофинансиране за други. Никъде в Европа разликата между финансирането на отделните професионални направления не надхвърля съотношението 1:5, а в много страни е и по-малко.
Затова въпреки положителния развой в посока стимулиране на качеството се стигна и до големи разлики и във възнагражденията на преподавателите, като в някои от водещите висши училища заплатите бяха 3-4 пъти по-ниски от тези във висшите училища, облагодетелствани от високи коефициенти.
Вместо да реши проблема с коефициентите, преди 5 години правителството реши да определи минимална основна заплата за длъжността “асистент” и да осигури допълнителни средства в държавния бюджет за достигане на този минимален праг, както и за достигане на съответни минимални нива и при останалите академични длъжности. Въпреки че повишаването на възнагражденията беше нещо положително, по този начин бе нарушена формулата, която почиваше на брой студенти и коефициент за качество. Така вместо да се подобри формулата, като се реши проблемът с коефициентите за отделни професионални направления, се създаде паралелен ред за финансиране.
И така сега сме в следното положение: проблемът с несправедливите коефициенти по професионални направления не е решен, нарушена е формулата, която стимулираше качеството, разпределят се допълнителни средства за възнаграждения, с които проблемът с неравенствата, създаден от несправедливите коефициенти, не се решава, а може дори да се задълбочи. Затова настояваме за нов финансов модел и връщането към формула, която стимулира качеството, а средствата за осигуряване на заплатите да се гарантират не с нарушаването ѝ, а чрез елементите на самата формула.
- Говорите и за проблеми, свързани с повишаването на минималната работна заплата.
- От времето, когато минималната работна заплата беше 270 лева, тя беше повишавана многократно и в момента е увеличена почти четири пъти – близо 400%. Държавата вменява изпълнението на висшите училища, но нито веднъж не е осигурила допълнителни средства за това увеличение. Само в Софийския университет работят над 500 служители на минимална работна заплата. Средствата за техните възнаграждения са нараснали четири пъти за сметка на университета, а освен тях се налага да се повишават заплатите и на други категории служители, които преди са получавали значително повече от минималната работна заплата, а сега заплатите им постоянно са догонвани от нея. Всичко това поставя висшите училища, пострадали от ниските коефициенти по професионални направления, в положение на нарастващ дефицит, генериран изкуствено от държавата отвън по нормативен път, без висшите училища да имат вина за това.
- Какви други искания отправихте в писмото?
- Искаме държавата да спре да пречи и да започне да стимулира привличането на чуждестранни студенти. Основната пречка пред привличането на чуждестранни студенти е бавното издаване на визи. Освен че този процес зависи от три министерства и продължава с месеци (докато в Германия трае две седмици), всяка година има и по няколко кандидати, чиито документи изчезват и се налага да ги издирваме по министерства и консулски служби. Това отблъсква кандидатите от чужбина, които се насочват към други страни. Тромавите процедури по признаване на дипломи за средно образование също са проблем.
България доскоро бе известна в Африка, Близкия изток и Виетнам поради факта, че много студенти от тези страни са се обучавали у нас със стипендии от българската държава. През последните години единствено Унгария осигурява такива стипендии, поради което чуждестранните студенти, които ставаха наши посланици след завръщането в родината си, говорят единствено за Унгария, не за България. Настояваме част от средствата, отпускани от България на развиващи се държави, да се предоставят за издръжка на студенти от тези страни. Освен до министър-председателя сме отправили писмо с такова предложение и до вицепремиера г-жа Мария Габриел.
- Оставате ли само в полето на науката? Политиката може ли да ви изкуши отново – бяхте кандидат за президент?
- Плановете ми са да довърша няколко научни изследвания, които ми се струват важни и които изостанаха заради административната ми дейност. Колкото до кандидатурата ми за президент, аз я издигнах в момент, в който според мен България имаше нужда от промяна и преди всичко от обединяване на обществото, което вече е разделено по всички възможни линии. Оттогава нещата не са се подобрили, напротив. Никога не сме били така настроени един срещу друг, противопоставянето достигна плашещи размери. Хората са мамени толкова пъти за последните 33 години, че вече не вярват на никого, колкото и добри намерения да има. Аз не знам как ще излезем от тази криза на доверието, която руши самите основи на обществото.
- През последните десетина години много пъти казвахте, че за първи път след Освобождението нямаме национален идеал, днес повече оптимист или повече песимист сте за каузите, които могат да обединят българите?
- Аз съм оптимист по природа и вярвам, че ще намерим изход от тресавището, в което сами се вкарахме. Но преди да говорим за обединителните каузи, за които се застъпвам от 10 години, ще трябва първо да намерим пътя един към друг, да възстановим изгубената комуникация, да изградим поне елементарно доверие и уважение един към друг.
Духовността е пътят към всичко това – четящият, търсещ и духовен човек няма време да е мнителен, завистлив или злобен, той е твърде зает с любимите си занимания, за да дебне и напада другите в социалните мрежи, хуманистът твърде много обича хората, за да мрази някого.
