В последните години журналистиката иска някак да е нещо повече от това, което е – да е последна инстанция, прокурор, съдия, всичко, казва тв водещият
- Господин Любенов, винаги съм искал да ви питам защо сте толкова радушен към гостите си в студиото, за да не кажа по-силна дума? Далеч не всички заслужават такова отношение, особено политиците, които каните в първата част на предаването си “Денят започва с Георги Любенов”.
- Много ми хареса думата, която употребихте - “радушен”. Много отдавна не съм я чувал и я възприемам почти като комплимент. Смятам, че това е почерк или стил в работата ми, който все по-рядко се забелязва на телевизионния екран.
Моето разбиране е, че по този начин човек може да “извади” от събеседника си много повече, отколкото, когато е настроен срещу него и го демонстрира.
В последните години журналистиката иска някак си да е нещо повече от това, което е, и да изземва функциите на други области – да е последна инстанция, прокурор, съдия, всичко. Каквото излезе на екрана, някак си да е последната истина. Известна част от колегите ми се държат така, сякаш са съдебен пристав или раздават правосъдие. Той обяснява, моля ви се, на госта си кое как трябва да е.
А съвременният свят е сложно нещо и трябва да имаш много специфични познания, за да се поставяш в позицията на последна инстанция.
- А няма ли гости, които ви плашат само с мисълта, че трябва да се разговаря с тях? Има всякакви хора – агресивни, трудни за разговор, надменни или напротив – не можеш да вземеш думата от него и разговорът плъзва в различни посоки.
- Нямам гост, който да ме изплаши. Но, разбира се, има хора, от които съм респектиран примерно заради качествата им, заради ерудицията им или заради чувството за хумор, което притежават.
Опитвам се първо да стопя дистанцията, да намеря някакъв подход към човека, така че на самия мен да ми е интересно.
Това, което с годините разбрах, е, че при правенето на интервю не бива да очаквам предварително какво ще ми каже събеседникът, а да се оставя той да ме изненада. Както и обратното – да го изненадам аз с нещо, което той не е очаквал да го попитам. Тогава стават най-хубавите интервюта.
За жалост, професията ни е такава, пък и културният, икономически и политически елит у нас е един много малък кръг и на практика всеки от нас е правил интервю с всеки. Сигурно го забелязвате във вестника. Не сме открили нещо ново. То и затова е интересно, когато успяваш да откриеш нещо ново у един събеседник, така че и на теб да ти стане любопитно.
- Имате ли си някакви ритуали преди предаване и как изобщо се подготвяте?
- Всичко зависи от любопитството, което поражда у мен и у екипа предстоящият гост. Понякога няма подготовка – всичко е абсолютно спонтанно и целият разговор се излива като от само себе си. Понякога ме мъчат. Няма универсална рецепта. Все пак от 1998 г. съм в телевизията, а преди това работех в БНР, така че все нещо съм научил за тези години.
- В телевизията началото ви даде Хачо Бояджиев – това всички го знаят. Но май не сте разказвали подробностите.
- Това стана в един особен житейски момент за мен – аз бях в казармата. Имах вече 3 години телевизионен опит от предаването на Люба Кулезич за кино “24 квадрата”. По онова време такива като мен, които служеха след висшето си образование, трябваше да бъдат войници само 6 месеца. Извикаха ме на телефона още на четвъртия месец, беше зимата на 2001 г. Беше Хачо, направо ме пита: “Кога излизаш оттам, трябваш ми”. Отговорих му, че ако зависи от мен, веднага ще изляза. Направи всичко възможно да ме извади оттам, излязох в полагаемия отпуск по-рано и се поставих на негово разположение.
Събирахме се в дома на Васа Ганчева – аз, Хачо, тя и Влади Вълчев, където първоначално правехме мозъчни атаки и така избистрихме концепцията на “Полет над нощта”, което се излъчваше в петък срещу събота след полунощ.
Тогава за първи път разбрах какво ме чака, защото Хачо Бояджиев не го познавах добре, нито бях работил с него. В тези няколко години – чак до 2007 г., бяхме почти всеки ден заедно.
- Какво ви даде работата с него?
- Няма да злоупотребявам с близостта си с него, защото всеки човек, който е работил с Хачо Бояджиев, може да ви разкаже хиляди истории – какъв перфекционист е бил в работата си, какви изисквания е имал, как е командвал.
Той ми беше нещо повече от шеф. Беше особен човек. У много големите хора има една доза циничност. А той през тази циничност показваше ерудиция. Обижда те и едновременно с това ти дава криле.
- Както ми го описвате, напомня малко италианския кинорежисьор Лукино Висконти.
- Точно така. Такъв характер беше. Много силен – уж те обижда и те прави на нищо, а през това показва колко високо те цени. Или ти прави комплимент за нещо, или ти развива някаква теория.
Всъщност Хачо Бояджиев ме накара да повярвам, че мога. Даде ми свобода, което в тази професия е нещо много важно. Защото продължавам да срещам много хора, които не са свободни в широкия смисъл на думата. Сякаш са вечно със слушалките в ушите и не могат по никакъв начин да вземат самостоятелно решение. В работата ми с него някога се е получавало, понякога – не, бъркал съм, разбира се. Кой знае какви идиотски предавания съм правил, но това няма никакво значение, защото той ми даде най-важното – урока.
- Всички ваши предавания са все в едни странни часове – след полунощ в петък, в събота и в неделя рано сутрин. Сега поемате още едно предаване - “Шоуто на БНТ”, което се излъчва в четвъртък вечер. Защо така?
- В телевизията няма неудобни часове. Напротив, доказахме преди години, че аудиторията след полунощ, която по всички тв правила се смята за най-мъртвата, може да бъде събудена.
А за събота и неделя сутрин, като изключим легендарното “Добро утро” на Александър Авджиев и “Чай” на Драго Драганов, години наред нямаше уикенд блокове рано. А дали на мен ми е удобно, или не, няма никакво значение.
- Добре, но новото ви вечерно шоу е на практика третото предаване, което върви паралелно с другите две.
- Новото шоу, което е в четвъртък вечер, не го приемам за много трудно. Ако гледаш на работата си като на тегоба или че само ти губи времето, няма да се получи. Ако искам да ми е леко, знам как да си го направя.
Впрочем уговорката ми с ръководството на телевизията е, че ще го водя до Нова година.
Аз се шегувам, като ме питат не ми ли стават твърде много предаванията, като отговарям с прочутия лаф “Нема ора”. Все някой трябва да изпълни тази задача. Съзнавам, че много хора ще кажат “Байгън с този Георги Любенов!”, но това само по себе си е чудесно име за ново предаване. Шегувам се, разбира се.
- Шегувате се, но не идва ли моментът едно лице да се изхаби от много показване?
- Рано или късно това се случва. Нямам страх, че това ще ме превърне в някакъв “антителевизионен водещ”. Дали ще водиш едно, две три или четири предавания, ако камерата, публиката и телевизията те искат, няма никакъв проблем.
Можеш да имаш и само едно предаване, което никой не иска да гледа. Защо лицето трябва да е определящо?
- Как гледате на това, че вече има цели поколения, които трайно не гледат телевизия, а предпочитат You Tube, Tik-Tok или кой знае още какво? Дори може би лицето ви нищо не им говори?
- Това, което съм научил досега, са може би класическите постулати на професията: не работи така че да се харесаш на всички, не угаждай на всички, защото няма да можеш, не съди никого, защото тебе ще те съдят.
Като събереш всичко това накуп, е достатъчно, за да работиш спокойно. Без страх, че идват поколения, които не те знаят, защото времето е такова, че интернет наистина заменя много неща, включително и телевизията. И класическите, казионни и консервативни медии са наистина в дълг към цели поколения. Както и те към културата на предходните поколения, т.е. това е взаимно. Защото има цели поколения, които изобщо не се интересуват какво ще напишете вие или кого ще поканя аз в студиото. Има, и то млади хора, които изобщо не са заинтересувани от нищо.
- Какво ново ще има във вечерното шоу?
- В такива предавания винаги възниква въпросът кого да поканим. И се почват споровете – дали да каним много известни хора, защото са много известни. И дали това не означава, че твърде често са показвани по телевизията. Задаваме си въпроси като има ли какво повече да научи зрителят за Васил Найденов или Теди Москов, което не е знаел. Ето това е задачата на екипа ни – да среща в удобен вечерен час публиката с популярни лица от културата или от сферата на неполитиката.
Затова решението ни беше да поканим Катето Евро, Дара, Тони Димитрова, Владо Пенев, 100 кила. Гост ни е и Павел Поппандов, който е много особен актьор – хората не знаят, че той навремето не е бил в никой театър, а е бил щатен актьор на Киноцентъра. Поради което няма български филми от 80-те години без негово участие.
- Комерсиалните телевизии също имат шоу програми, не са ли ви изкушавали досега, по-точно колко пъти са ви изкушавали да отидете при тях?
- Канили са ме, разбира се, но не смятам, че му е дошло времето. Наскоро разговарях с един продуцент от частна телевизия и няма да забравя какво ми каза: “Радвам ти се, че не ти се налага да се срамуваш от това, което правиш”.
Ако те е срам от това, което работиш, значи си го закъсал. Давам си сметка, че ако изпадна в положение постоянно да правя компромиси и да се пречупвам, значи изобщо не трябва да се занимавам с това. Противоречи на всичките ми разбирания.
Аз може и да съм критик на БНТ и да смятам, че с историята, традицията и мощта, които има, обществената телевизия би могла да бъде в пъти по-добра от това, което е. Но все пак тя спазва някаква мярка, без която не може.
- Много колеги се учудват, че не сте завършили журналистика, а НАТФИЗ. От това ли е постоянното ви влечение към света на спектакъла?
- Аз всъщност имам две хуманитарни образования – завърших първо българска филология в Софийския университет, а много по-късно – театрознание. Иначе бях кандидатствал след училище и във факултета по журналистика и бях приет и на двете места. Избрах филологията и по-късно в радиото чух от колеги, че съм постъпил правилно. Казваха ми, че журналистиката е занаят и най-добрите журналисти нямат такова специално образование.
Колкото до театрознанието, малцина знаят, че аз съм квалифициран театрален критик. Имаше години, в които дори практикувах това – пишех рецензии по вестниците и дори завеждах театралната рубрика в един сайт.
Но от мнението на театралната критика днес никой не се интересува. Мнозина въздишат, че навремето е имало истинска критика, но това не е съвсем така – тя е изпълнявала идеологически функции.
Това е и нещо много неблагодарно като професия. Има американски израз, че да пишеш рецензии за кино и театър, е като да стъпваш върху яйца – трябва да ходиш много внимателно, за да не ги счупиш. Аз лесно отгатвам какво е лошото в една постановка, но как да го напиша? Като знам, че режисьорът веднага ще ми се обиди.
- А откъде този интерес към балета – даже участвахте в две постановки в пантомимни роли, а и сте редовен зрител?
- Балетът има много ограничени изразни средства, но въпреки това въздействието му е огромно – ето това ми е интересното. Стана по естествен път. Поканиха ме и за трето участие. В готово представление – “Жизел”. Макар че е предимно женски балет, в него има и подходяща пантомимна роля за мъж. Ще я видите в мое изпълнение през ноември.
