- Да не забравяме какво казваше хан Крум – няма хора “втора ръка”, има просто хора без втора ръка
- Не е достатъчно да облечеш везана ризка, за да повярва жена ти, че после Отечеството най-много обичаш нея
Дами и господа, XXI век навлиза в края на първата си четвърт и отдавна е загърбил смисъла и прочита на ценностите по начина, по който те бяха четени, възпитавани и най-вече защитавани през миналото столетие, да не говорим за Възраждането.
Няма да учудя никого, като кажа, че светът отдавна е друг и всички нации и държави на тази земя ще измерват жизнеността и бъдещите си шансове за физиологическо и духовно възпроизводство по това дали ще съумеят навреме да дадат отговор на новите големи предизвикателства. Които са различни от онези на XIX век.
Това в още по-голяма степен важи за България, разположена в предградието на Европа, твърде близо до Ориента, с общество, опасно похитено от източния вирус и бавно адаптиращо се към западната ценностна система, желаещо, но безсилно да разиграва съюзничество на два фронта, ненаучило историческия урок за невъзможността да си стъпил едновременно върху Алпите и върху Урал, обградена от способни, целенасочени и доктринерно обединени съседи, срещу които ние сме слабо казано неефективни.
Бързам да подчертая, че изричам тези наблюдения въпреки пълното си убеждение, че България е едно топло, вкусно и достойно място за живеене, от което нямам намерение да се отдалечавам. И именно това прави анализа ми още по-тежък за мен самия.
Времето след падането на Берлинската стена – наречено промени, демокрация или преход – извади България от положението ѝ на важен (макар и силно васален) стожер на Съветския блок и за радост на всички свободомислещи я тласна по руслото на свободата. Свобода, за която нито икономиката, нито обществото бяха подготвени.
Окрупняването на световните блокове и глобализацията превърнаха традиционно важни и почитани сфери на българската държавна дейност като външната политика и отбраната във вторични и отчасти формални. Доскоро малките държавни теми станаха големи, защото иззеха дневния ред, който е все повече обърнат към доволството на населението, социалната дейност, потребителската кошница, семейната политика, демографията и т.н. Казано накратко: с външна политика и отбрана вече не можеш да печелиш избори и няма как да мотивираш нито наследниците си, нито избирателя си. Ако съобщим тази явна тенденция на някого от нашите строители на съвременна България от края на по-миналия век, той не би повярвал, че е възможно да се мисли така “непатриотично”. Но времената отдавна са други и ние сме длъжни да реагираме на съвременните предизвикателства адекватно.
С това позволете да премина към същинската част на тезата си, която желая да посветя на “Съвременния патриотизъм у нас”.
Измамно и опасно за нацията би било да мерим с аршина на любимото Възраждане или да съдим с черно-бялото от годините на войните и борбите за национално обединение. Вероятно всеки един има сред предците си мъже, жени и деца, чиито кости лежат някъде в обширното българско етническо поле – от Тулча до Охрид и от Кавала до Цариброд. Ние не само сме семейно обвързани с тяхната памет и саможертва, а имаме дълг да опазим и предадем завета им на следващите поколения. Но с това, дами и господа, мисля, че далеч не свършва нашата роля като общество и в частност като Академия на науките – най-престижното научно заведение в България.
За нас патриотизмът продължава да е свещена дума, която не можем да изречем, без да навлезем в горните нюанси на панегиричното. Забравяме нещо много важно – патриотизмът е най-вече оръжие, силно оръжие на стратегията и тактиката, не само на празника. Същевременно то трябва да се ползва от образовани, принципни, мотивирани и лоялни хора.
Образовани, принципни, мотивирани и лоялни българи трябва да боравят с патриотизма.
Защо образовани: защото през 2023 г. ние няма как да върнем нито хайдушките движения, нито атаките “на нож!”, нито елементаризирания прочит за велика и обединена България. Ние отдавна сме – слава Богу - в мирно и твърде изгодно съжителство, и в континентален, и в регионален план.
Забравяме, че на практика (защото “българският крак назад не знай!”) българинът отдавна е “превзел” не само полагащата ни се от 1913 г. територия между Енос и Комотини, ами сме превзели и Кавала, и Тасос, и Халкидики… При това не с манлихера, а с пешкир в ръка.
В Одрин търговците говорят български и ние правим 25% от целия им оборот. Цариград е периодично пълен с българи. Гърците карат ски в Банско, от Варна до Дуранкулак се чува повече речта на румънските туристи, отколкото нашата. Доскоро гастрономическите излети до Пирот бяха ежеседмични.
За онези от почитаемата публика, които смятат, че твърде бързо съм загърбил катехизиса на патриотизма и може би смятат, че съм зачеркнал историческата памет, нека кажа успокоително, че аз просто желая патриотизмът да бъде ефективен. Защото няма нищо по-смешно и тъжно от овехтелите форми на родолюбието.
С наново ушити носии, с подрипване на пийнали младежи в ледени реки и татуиране на Левски и Ботев по гърба няма да влезем никъде другаде, освен в преизподнята на низката страст.
Обратно, патриотизмът трябва да е адекватен на времето, сръчен и умно поднесен. Той, ако щете, трябва да е адаптивен, защото още от Дарвин знаем, че в природата оцеляват не най-силните, а най-адаптивните. Не е страшно да усвояваш онези начини и средства, ако чрез тях ще наложиш успешно тезата си.
Няма опасност да си адаптивен, когато същевременно си принципен. С което отиваме към втората опорна точка на съвременните изисквания към нас като патриоти.
Да бъдем принципни.
Това, че вече десетилетия живеем, търгуваме и взаимно печелим от общността ни със съседите - не означава да забравим какви ужаси сме преживели през изминалите столетия – и не значи да се откажем да поддържаме жива паметта у децата си. Ние имаме дълг да знаем къде завършва удобството на добросъседството и къде трябва да го поставим под съмнение, ако са нарушени българските интереси или се изопачава историята.
В исторически и национален план нашите днешни съседи не са ни врагове, но няма как да са станали приятели. И това трябва да си го запишем с червени букви в съзнанието, колкото и да ни харесват узото, баклавата, жолтата ракия и мамалигата.
Когато през 2014-а акад. Гюзелев ме изпрати като представител на правителството да преговарям за останките на цар Самуил в Солун и се изправих срещу десетина истински византийци разбрах за пореден път как съседите ни бранят националните си интереси. Докато пътувах до Свети Ахил, минавайки през всяка бивша наша черква във Воденско и Леринско, отпред и отзад на правителствената ни кола караха цивилни наблюдатели на моята мисия, много любезни, много наблюдателни и много кооперативни за ядене и пиене и никога по исторически въпроси. И това е само един случай, в една област на една съседска държава – а вижте колко са много. Казвам го, защото трябва да се учим от тях. В защитата на националните си интереси съседите ни са много по-напред от нас и го констатирам със съжаление.
Познанието и принципността на съвременния патриотизъм са немислими без мотивираността.
Патриотизмът не е канцеларска дейност, не започва в 9 сутрин и не почива по обяд, не си тръгва по икиндия. Не си отдъхваш от патриотизма в събота, докато копаеш доматите или играеш белот. Патриотизмът не е бреме, а благодатен кръст за носене.
Патриотизмът трудно се изповядва от немотивирани хора. Не е достатъчно да облечеш една везана ризка, за да повярва жена ти, че после Отечеството най-много обичаш нея.
Обичта към родината и налагането на нейните интереси тук и зад граница иска на първо място много работа, отказ от егоизъм, сътрудничество с други хора в името на общото дело, иска образованост и честност, иска отечеството да е преди партията.
Онези шумни гуляйджии, които са убедени, че разлятата на масата ракия винаги оформя границите на Санстефанска България, нищо не струват пред едно дори наше дете, което може да обясни защо има смисъл да си българин. И разбира се, да е убедено в думите си.
По ред причини ние нямаме капацитет да мотивираме патриотизма си чрез някаква изключителност по икономически, социални или демографски параметри в европейски план. Сред страните членки трябва да търсим една златна среда, към която винаги сме се стремили или сме принадлежали от Освобождението насам.
Не бива обаче да мотивираме своята изключителност единствено в исторически план, защото ще попаднем в плен на миналото, което е уютно, отчасти велико, но не показва голям полет на нашата днешна адаптивност. Тоест трябва да надградим върху славната си история, култура и изкуство, но да го направим със съвременни понятия и способи. В области като образование и наука, демография и младежка политика, здравеопазване, енергетика, масов спорт например.
Патриотизъм днес означава успешна държавна и общинска политика, означава доволно и възпроизвеждащо се население, съзнателно обитаващо социума, който харесва. Означава достатъчно и мотивирани бъдещи поколения, означава достойно място сред останалите просветени народи.
И накрая, за да не оставим без коментар и последната, но твърде важна подпора на съвременния патриотизъм – лоялността. Ние сме – за пореден път ще подчертая – демократично и плуралистично общество, държавата е член на ЕС и НАТО, все по-уверено сънародниците ни осъзнават, че промените след 1989-а донесоха освен дънки, шоколади и банани най-важното нещо в света: свободата на избор.
Та без да поставям под съмнение всяка фасета на принципната и делничната свобода, бих искал да обърна внимание, че защитата на националния интерес, работата с родната история и опазването на култура, език и вяра са задължителна част от съвременния патриотизъм, и тази част се нарича лоялност.
Вероятно ще се намерят не един и двама, за които такова мислене и поведение са прекалено мисионерски, овехтели или дори противни на личните им светоусещания. Чудесно. Аз бих бил първият, който ще легне на пътя, за да защити това им право.
Те имат правото да не се идентифицират с държавата си и с нейната гледна точка. Имат дори свободата да работят срещу нея. Но – питам се и питам всички вас – редно ли е такива хора да са част от държавната система за образование, наука и възпитание? Редно ли е хора, които са на чужда хранилка, да са и на наша държавна софра? Нали почитаемото събрание отлично знае, че тези хора не работят в интерес на България, а против нея?
Също си затваряме очите, че такива “небългари под прикритие” заемат високи и престижни места в науката, образованието, държавния апарат?
Извинете дързостта ми, но ние нямаме право да мълчим.
Такива хора винаги е имало в хилядолетното ни минало, те не са опасни, стига да им противостоим единно и убедено като държава и нация.
Ние сме демократи, но не сме будали.
Когато днес безотговорно развързваме ръцете на недоброжелателите на България, по този начин връзваме ръцете на децата си да бранят историческата истина.
Поставям този въпрос в БАН, но той се отнася и до много други институции настрани и надолу. На всички нива трябва да помислим по този въпрос на системното и толерирано от нас предателство на българските интереси, защото, както казваше хан Крум – няма хора “втора ръка”, има просто хора без втора ръка.
На днешния празник на Българската академия на науките отделихме малко време да формулираме, осмислим и защитим някои модерни принципи на патриотизма като част от онова будителство, което опази българската нация от изчезване, а в края на XIX век направи от ориенталска България една европейска държава, част от общността на цивилизования свят.
Позволих си да насоча вниманието ви към някои стереотипи, с които трябва да се простим, както и нови подходи, които предлагам да приемем, за да бъдем и по-адекватни на съвремието, и по-успешни в голямата си надпартийна и национална мисия.
Доста сме закъснели. Всички наивници смятат, че времето ще дойде, а всъщност то си отива. Модерна България очаква друго и повече от нас, представителите на Българската академия на науките. Затова да си пожелаем здраве и сили, че работа ни чака. Поклон пред нашите усилия. Честит празник!
* Публикуваме с незначителни съкращения тържественото академично слово на проф. Петър Стоянович, произнесено на 12 октомври по случай 154 г. от създаването на БАН. Заглавието е на редакцията
