Мечтата за обявяване на независимостта на България се заражда скоро след Съединението. Когато княз Батенберг абдикира, настъпва криза в управлението и след няколко месеца се появява идеята да се убеди да се завърне на българския престол, което той категорично отказва. Това обаче не му пречи да изпрати през март 1887 г. възгледите си за българския политически живот и бъдещето на страната, на която доскоро е бил начело. Да го убеждава отново да поеме съдбините на страната ни, с него във Виена се среща лидерът на Консервативната партия Константин Стоилов. Бившият княз не приема идеята, но по-късно му изпраща своите размишления. След като ги прочита, Стоилов прави партийна програма за условията, при които може да бъде преизбран бившият княз. Тя включва: “Провъзгласяване от Великото народно събрание пълното съединение и независимостта на България, без да се установява или избира още държавният глава. Зная положително, че княз Александър е получил от Виена и Берлин уверения, че тая програма е осъществима по миролюбив начин:
от същия източник князът е получил уверения, че Портата с удоволствие би видяла една подобна развръзка
по българската криза само ако имаше гаранция, че няма да се бута Македония.”
След десет години отново Стоилов, вече като министър-председател, пише до дипломатическия агент във Виена Харалампи Сърмаджиев: “Г-н Марков е упълномощен да предложи на Султана един съюз с България, с който ще му гарантираме целостта на териториалните му владения в Европа, под условие да признае независимостта на Княжество България и да създаде от Македония една привилегирована провинция с едного от синовете си за генерал-губернатор.”
Великите сили са запознати с българските желания, но не ги вземат под внимание,
защото това би означавало нарушение на Берлинския договор. Българската позиция пък е, че трябва да се чака подходящият момент. Той идва през 1908 г., когато според същия тоя договор изтича срокът на управлението на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, въведен под предлог да се въведе мир в размирната страна.
На 3 юли 1908 г. избухва бунт в Ресен, Македония, разпространява се сред войските в Европейска Турция и принуждава султан Абдул Хамид II да отстъпи, да възстанови конституцията от 1876 г., създадена от бившия русенски валия Митхад паша, и да ограничи част от своите права. Това е т. нар. Младотурска революция. Водачите ѝ обаче нямат ясна програма за управление и въпреки желанието им да овладеят кризата в империята, тя се задълбочава.
На 30 август пък става скандал с българския дипломатически агент в Цариград Иван Ст. Гешов, който не е поканен на големия дипломатически прием, даден от турския външен министър Тефик бей. Направено е с цел да се подчертае васалният статут на България, което предизвиква гняв не само в София. По “инцидента с Гешев”, както е определен, се изказват в наша защита Русия, Франция, Австро-Унгария и Великобритания. Извинението от турска страна е, че по вина на началника на протокола името му попаднало при посланиците, а той не бил такъв. Гешев е отстранен и това предизвиква дипломатически скандал.
На 6 септември избухва стачка на работниците и служителите на Източните железници в Турция, която се пренася и върху частта им в българската територия. Те са чужда собственост, но няколко български правителства са недоволни от начина, по който се експлоатират. Министерският съвет, начело на който е Александър Малинов, излиза с меморандум, че ще ги одържави, позовавайки се на закон от 1885 г. за отчуждаване на недвижимите имоти. Решено е това да стане със специален закон за отчуждаване, който правителството ще внесе за приемане и одобрение в Народното събрание.
Идеята Източните железници да станат българска собственост е от 1890 г.
на правителството на Стефан Стамболов. После Константин Стоилов прави договор, който не е подписан, защото кабинетът му пада от власт. През 1908 г. обаче среща пълно депутатско, а и всенародно одобрение. По спора за Източните железници противна на българската позиция заемат Австро-Унгария, Германия и Великобритания, а ни подкрепят Франция и Русия.
Акциите са разпределени така: 10 на сто са на Франция, но близо 60 на сто са немски и австро-унгарски, като по-голямата част от тях е на Дойче банк.
Какво иска България? То е служителите да са българи, да има единна тарифа за билетите с останалата част от тогавашната ни железопътната мрежа, компанията да се задължи да остави определен брой локомотиви и вагони в случай на конфликт между България и Турция. Това обаче предизвиква уплах в Турция, която решава, че България с този акт се готви за война.
В тези напрегнати дни от значение е подкрепата на поне една от Великите сили за справедливата българска кауза и затова
княз Фердинанд заминава за Будапеща и Виена
Той я получава на 11 септември. Оттук насетне следва изборът на подходящия момент от българското правителство за обявяване на независимостта. В съобщението за договореността между княз Фердинанд и Франц Йосиф, определено като “бляскаво”, се коментира, че там се е подготвила една нова ликвидация на Берлинския договор. Още на 5 август 1908 г. външният министър на Австро-Унгария Ерентал е уведомил княз Фердинанд в телеграма, че винаги го е съветвал към умереност, но че “нищо не може да бъде по-далеч от мисълта ми, отколкото да се противопоставя на действие, което при известни обстоятелства може да бъде продиктувано от интересите на България”.
На 31 август Димитър Станчов, тогава пълномощен министър в Париж, е пристигнал в Карлсбад – Карлови Вари и се е срещнал с Александър Петрович Изволски. Станчов в телеграма съобщава до Фердинанд, че срещата им е неофициална, но е дошъл да разбере неговото мнение относно новото положение на Балканите и че България не може да не мисли какво бъдеще ѝ е определено сега и какво ще бъде положението в Македония при българско управление вместо сегашното турско. Търси мнение за това как Великите сили гледат на младотурския преврат и създаването на новата конституция на Турция, която той нарича бъркотия. Обяснява още, че у нас има обществено мнение, което иска независимостта на България, и че това е желанието и на интелигенцията ни. Изволски му разяснява, че при сегашното положение в Турция с такъв акт ще създадем една силна Турция, тъй като ще се обединят младотурци и старотурци, Станчов му опонира, че в Турция сега е голяма бъркотия - няма правителство, а и армия, та това едва ли щяло да стане. Изволски обаче съветва:
“Оставете друг да почне промяната и вие ще постигнете своето без жертви
И продължава с това, че Австро-Унгария ще завладее Босна и Херцеговина. Препоръчва му: “Вие трябва да внимавате и да знаете всичко, което става във Виена. Оттам ще почне промяната и тя ще бъде одобрена от Берлин”“
На 10 септември са се срещнали външните министри на Австро-Унгария и Русия барон Лекса фон Ерентал и Александър Петрович Изволски.
Двамата добре са се разбрали – Русия няма да се противи Австро-Унгария да завладее Босна и Херцеговина, както и да одобри българската независимост, а тя пък да се съгласи руски военен флот да преминава свободно през Проливите. Сделката е сключена.
Правителството на Александър Малинов заседава всеки ден, в някои от дните и по два пъти.
На 19 септември всички министри тръгват по различни пътища на обиколки из провинцията. На 21-и те трябва да бъдат в Русе, за да посрещнат княза и от там да се отправят за Търново. Фердинанд пристига в Русе 9,30 ч с яхта, отива в русенския дворец, даден навремето още на княз Ал. Батенберг, където има тричасово заседание на Министерския съвет. Обсъжда се въпросът България да бъде обявена за независима. По-късно в хода на разговорите изниква и въпросът да бъде обявена за царство. С “Да” министрите решават и двата проблема.
Това е началото на Третото българско царство, макар някои да го отместват във времето веднага след 1879 г. и Учредителното събрание. В 1 часа през нощта княз Фердинанд дава вечеря на яхтата, а в 3,30 тръгва със специалния си влак за Горна Оряховица. На гара Две могили спират и с министрите пишат Манифеста към българския народ.
Глашатай от рано заранта обикаля града с барабана и обявява на търновци, че в 8.30 на гарата ще пристигнат министрите, а народът трябва да се събере на Хисаря, както тогава са нарича хълма Царевец, и “там ще става нещо”. Още в 7,30 градските първенци, начело с кмета Иван Вителов, са на гарата, днес гара Велико Търново. До 10,30 обаче никакъв височайш гост не се появява и гостите на града се разотиват. Малцината търновци, любопитни и известени от “първа ръка” се утешават: “Тъй пътува цар“ и търпеливо чакат. През това време Фердинанд спрял влака между двата манастира “Света Троица” и Преображенски, дълго им се любувал и впоследствие решил, че това е подходящото място да направи сутрешната си закуска, свидетелстват очевидци. После спрял влака на спирка Трапезица, където никой не го чакал, защото търновци се събрали на новата гара, и се отправил, подпирайки се на бастуна си към Асенова махала, минал по Владишкия мост и отишъл в църквата “Свети 40 мъченици”. Часът вече е 10,45. Там пристигат и министрите, градските първенци и част от гражданите.
Фердинанд произнася тържественото си слово за обявяване на независимостта и прочита Манифеста.
Отслужен е тържествен молебен, а след него чете поздравителни телеграми. После с файтона се качва на Царевец, последван от официалните лица и очаквалото го там множество, и започват официалните тържества. Фердинанд е с българската военна униформа, с която е пристигнал за първи път на видинския кей в България през 1887 г., обкичена с български ордени и медали. На 23 септември и Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. Берлинският договор отива в историята.
Политическият отзвук от обявяване на независимостта
Новината за провъзгласяване на независимостта на България се обявява от всички европейски страни – най-напред Русия, после Австро-Унгария, Германия и Турция, която пък най-силно е обезпокоена за съдбата на Македония, като анализира, че веднъж станала независима, България ще започне активна политика там и тогава войната вече ще е неизбежна. Това и става след 4 години.
Англия е против независимостта, като смята ,че това е едно неочаквано и безполезно нарушаване на Берлинския договор. То било незаконно. Франция, както и Русия, привидно си настояват за една международна среща на Великите сили по повод на това събитие, за която и бездруго си знаят, че няма да се състои. Първото припознаване на българската независимост от съседни страни е от официален Белград, където външният министър на Сърбия казва, че сръбското правителство не гледа неблагоприятно на този български акт, но ще определи окончателното си поведение съгласно решението, което ще вземат Великите сили, особено Русия.
През декември 1908 г. Александър Изволски прави декларация, в която казва, че руското правителство е съветвало България да преустанови провъзгласяването на независимостта си, обаче тя въпреки тоя съвет се провъзгласила за независима. “Против тая стъпка напред Русия не може да бъде против, понеже България е наше дело”, продължил той.
На 7 април 1909 г. руското правителство първо признава независимостта на България. На 12 април император Николай II изпраща поздравителна телеграма до цар Фердинанд. Скоро след това Англия, Франция и Италия, последвани от Черна гора, Сърбия и Румъния, признават тази победа на българската дипломация. А Русия още от Съединението, през Независимостта и дълги години след това винаги е била наясно с настроенията на българския народ, но е настоявала те да се осъществяват когато и както тя каже.
