- Героят ми в “Къщата на обещанията” е влиятелен търговец, започнал от нищото
- Актьорът е равинът на Прага в “Един живот” - филм за Никълъс Уинтън, който извежда 700 еврейски деца от града
- Защо един баща непременно иска дъщеря му да бъде член на по-висока класа в обществото
- Написах "Книгата на Самуел” на немски, но нямам време да я преведа на български
Самуел Финци е забележителен актьор, признава не само българската критика, но и световната. Той е роден на 20 януари 1966 година в Пловдив и е син на големия актьор Ицхак Финци и пианистката Гина Табакова. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури “Константин-Кирил Философ”. Учи актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”. След 1989 година живее и работи в Германия.
В момента у нас се излъчва германският сериал “Къщата на обещанията” (всяка неделя по Epic Drama), в който актьорът е в една от главните роли. Поредицата е пищен разказ за Берлин от 20-те години на миналия век.
- Обикновено правите по няколко роли годишно - и в киното, и в театъра. Между тях е и участието ви в американския филм “Един живот”, чиято премиера ще е на 5 януари 2024 г., в който играете заедно с Антъни Хопкинс. Каква е вашата роля, г-н Финци?
- Там участват още Джонатан Прайс, Хелена Бонъм Картър.
Това е един филм, който разказва за живота на Никълъс Уинтън - млад англичанин, който малко преди нацистите да влязат в Прага, успява да изведе 700 деца оттам и да ги подслони в английски домове, в английски фамилии и така успява да ги спаси. За съжаление, родителите им биват депортирани.
Това е филм, който разказва за него. Изключителна личност. Покрай този филм го опознах повече като личност - сър Никълъс Уинтън. Той умира през 2015-а на 106 години.
Моята роля е на равина на Прага, който предава списък с имената на еврейските деца, тъй като по това време всички се страхуват, нямат доверие на никого. Самият Никълъс Уинтън, когато се мъчи да намери тези деца, се оказва пред затворени врати, защото не му вярват. Мислят, че ще вземе децата и ще ги закара в Германия.
- Това ли е британският Шиндлер?
- Точно така.
- Защо нямаме подобен филм и у нас, след като спасяването на българските евреи е всеизвестен факт?
- Има, Иван Ничев правеше разни филми. Но няма такъв, който да се прочуе. Може да дойде скоро, знае ли човек.
- Като стана въпрос за многото ви роли, първият епизод на “Къщата на обещанията” вече бе излъчен в България, но вашият герой Карл Голдман все още е непознат за българските зрители, тъй като не се е появил в сериала. Какъв е Карл Голдман, каква е историята около него?
- Карл Голдман е търговец, собственик на няколко магазина за електроуреди, но освен официалния си бизнес има и друг, който е малко нелегален, както ще се разбере. Той е селфмейд мен, самоизградил се, започнал от нищо и успял с таланта си на търговец да достигне до едно определено ниво в обществото.
От друга страна, е вдовец. Има една дъщеря, за която е готов да направи всичко само и само тя да проникне в по-високите слоеве на обществото и да има по-добър живот от неговия, както той си представя, че трябва да стане.
Цялата история се случва в еврейска среда - сред еврейската част на обществото в Берлин от 20-те години на миналия век. В еврейския квартал на града е построен огромен магазин (голяма част от сюжета се развива именно в него - б.а.). Това е разказ за различни поколения - на родителите, на децата, техните мечти, стремежи.
- Заглавието “Къщата на обещанията” звучи като надежда, но сякаш с очакването, че не всички обещания ще се сбъднат. Какво ще научат българските зрители от този сериал - и за историята, и за човешките взаимоотношения?
- Така е, не всички обещания се сбъдват. Оригиналното заглавие на немски е “Къщата на мечтите”, но българското намирам за по-сполучливо. Създателят на огромния универсален магазин - бивш летец от Първата световна война, също евреин, го основава с идеята до този магазин да имат достъп и по-бедните хора. Той реално е съществувал, като историята се базира на романа “Торщрасе 1” - всъщност това е адресът му. Идеята му е по-бедните членове на обществото да могат също да си позволят хубави, луксозни стоки, като ги вземат на изплащане. Това е първият голям магазин, който започва да продава на изплащане. Което знаем до какво води понякога. Затова някои от обещанията пък не се сбъдват, защото, като не можеш да си изплатиш нещо, то ти се взема. Или потъваш в проблеми. Затова намирам заглавието за сполучливо.
- Вашият герой е новобогаташ и е един от 108-те герои в сериала. Много от тях са базирани на истински хора, живели в Берлин в началото на миналия век.
- Разбираемо е. Когато човек пише една история и се опитва да я направи картина на едно общество от една друга епоха, винаги авторите намират съответните прототипи.
- Вашият герой има ли прототип, или е събирателен образ на новобогаташите в града?
- Не знам дали е имал прототип, това не ме е занимавало.
- В началото на демокрацията в България преживяхме отново първоначалното натрупване на капитал. Има ли разлика между новобогаташите в началото на XX век и в началото на XXI век?
- Не знам какви други новобогаташи е имало навремето, но имам чувството, че са имали повече вкус от днешните.
Историята във филма се случва все пак в Германия или в другата част на Европа, докато балканското новобогаташество е ужасяващо. Този неустоим порив да показваш колко си спечелил. Това е една балканска черта, която е доста несимпатична. Има парвенюта, които не държат да се изтъкват чак толкова. Но това на Балканите е особено сложен и неприятен образ на новобогаташите. Особено в България, което ние - вие и аз, сме видели през 90-те години, че и досега. Трябва да покажеш колко си спечелил, колко си богат, трябва да имаш най-голямата кола, най-скъпата, да показваш марки, не знам какви часовници, вещи.
- Това продължава и до днес.
- То не е само българска черта. Ние сме го преживели, виждали сме го отблизо. Имам чувството, че у нас и изобщо на Балканите това много силно се подчертава.
- В Германия как възприемат парвенютата?
- По същия начин - виждаш ги и си викаш: “Добре, ясно”. И в момента живеем в такова време, че изведнъж виждаш млади хора, които карат изключително скъпи коли и се питаш откъде пък имат парите да го правят. Това парите на татко ли са, или по някакъв начин са стигнали до това състояние, който не е съвсем легален, това също е възможно. Има го това и тука.
- Как се подготвяхте за ролята си?
- Научих си текста, избрах си костюма с помощта на един дизайнер на костюмите във филма. Няколко репетиции.
Аз получих сценария няколко месеца преди началото на снимките, прочетох го, казах си забележките. Те бяха респектирани, слава богу. Беше приятен процес. Не беше много сложен.
- А четохте ли допълнителна литература за онова време?
- Не толкова. Все пак знам за какво става дума. Това, което ме интересува, са ситуациите - какво значи да си новобогаташ в онова време и т.н. И конкретно ситуацията, която предлага самият сценарий. Опитах се да си представя защо непременно един баща иска дъщеря му да бъде член на една по-висока класа в обществото. В момента няма чак такова разслоение, но тогава - преди 100 години, различията са доста по-големи, отколкото сега. Затова има разни кодове - хората от едната класа не се държат така, както се държат хората от по-високата класа. Нормалната работа.
- Бяхте поканен да снимате сериал от юни до септември за “Парамаунт”, какво се случи?
- Отложи се.
- “Книгата на Самуел”, която написахте, излезе ли вече?
- Да, преди 6 месеца и май доста добре се продава. Сега предстои да излезе и с меки корици. Когато една книга тръгне да излиза с меки корици, значи тази с твърди корици добре е минала. Така ми казаха, много не разбирам от този бизнес.
- За какво се разказва в нея?
- Написах автобиографичен роман. Няма смисъл да го разказвам, защото няма да излезе на български. Не защото не ми се иска, а защото трябва да седна и да я напиша и на български, а нямам това време. Писах я на немски. След като аз знам български, няма как да я оставя да бъде преведена от някой друг.
- Защо е това библейско заглавие?
- Малко иронично е, защото е игра на думи и има закачка, нещо детско в заглавието. Нали децата казват: това е книгата на Георги, книгата на еди-кого си. Също така те говорят в трето лице за себе си. Така че романът има естество на игра, аз не го вземам на сериозно.
- След тези вече завършени роли ще имате ли време да я преведете на български?
- Не, няма да имам време. Имам други неща, които да върша.
- През март изнесохте пред българска публика забележителния спектакъл “Един кон влязъл в бар”. Минути преди началото му вие вече бяхте на сцената и свирехте на виолончело заедно с Антони Дончев, който ви акомпанираше на пианото. Като баща си Ицко Финци ли умеете да свирите, или той е по-добър?
- Не, той е по-добрият цигулар. Аз съм дилетант, на чело никога не съм свирил, но научих няколко хватки за този спектакъл.
- Свирите ли на друг инструмент?
- На пиано. Като малък учих 5-6 години и прекъснах. Свиря и на барабани.
- Ако едно дете спре да си завърже връзките на обувките, а другарчетата му спрат да го изчакат, това означава, че то е интегрирано - цитирам по памет смисъла на един от монолозите в спектакъла ви - гениален образ на приятелството. Каква е вашата интеграция в Германия, където живеете отдавна? Питам ви заради онези българи в чужбина, които години след емиграцията си продължават да се чувстват като чужденци там, където са.
- Това не е само български проблем на емигрантите. Много често те се събират само помежду си и отказват да приемат външната култура. Това е доста разпространено сред българските общества в чужбина, но пак казвам, не е само сред тях. Говоря все пак за по-старото поколение. По-младите не са така, те са отворени към света и заживяват с новите кодове на общуване, с новите правила. Те са това поколение, което априори принадлежи на едно друго време. По-възрастните имат такива оплаквания, че уж не ги приемали. Иска се старание и от самия емигрант да поиска да се интегрира, да научи езика. Това не значи да предаде корените си, България, идентичността си. Но защо да не приемеш нещо от другата култура, а не да се събират само да ядат кебапчета и шопска салата?
- Вие заминавате много млад, едва 23-годишен. Срещахте ли тези проблеми на емиграцията в началото, трудно ли ви беше?
- Аз се хвърлих да работя още от първите часове в театъра. Исках да правя театър, да снимам.
Емигрантите имат проблеми със сигурност, но кой няма? Не съм свикнал да се оплаквам и тези предразсъдъци за студените немци например не са ме интересували. Ако съм имал някакъв проблем, не съм го отнасял към това, че те се държат с мен по определен начин, защото съм емигрант.
Всъщност аз не съм се възприемал като емигрант никога, защото за мен никога нищо не е било окончателно. Не съм прекъсвал връзките си с България, не съм избягал. Така се случи. Стената беше паднала, движението на хора беше разрешено и аз просто отидох да живея на друго място. Не съм се възприемал като човек, който а-ха!, избяга и повече никога няма да се завърне.
- Киното или театъра предпочитате? Според много артисти театърът показва истинското майсторство на актьора.
- Сериозният актьор трябва да мине през сцената. Но това важи за мен. Не искам да давам рецепти. Има хора, които никога не са се качвали на сцената и въпреки това добре се занимават само с кино. Но, общо взето, повечето сериозни актьори са минали през сцената. Лично за мен тя е необходимост - трябва да бъда на нея от време на време. Камерата е друга техника.
