Като дете майка ми ме научи как да надвивам злото, като първо преборя страха си
- Г-жо Маринова, месеци след като излезе филмът ви “Игра на доверие” депутатите приеха промени в Закона за защита от домашното насилие. В лентата, в която играете, но сте ѝ и продуцент, вие разглеждате същата тема, като включвате и автобиографични моменти. Ще има ли реална полза от законовите промени?
- Не съм запозната с абсолютно всички промени, които са направени. Разбрах, че са приели “интимна връзка” набързо, което е крачка напред, но не е достатъчна. Ако е прието само изменението, че законът защитава от насилие, когато мъж и жена са били в интимна връзка, дори да нямат брак, отново възниква огромен проблем. Имаше закон, който беше професионално подготвен от бивша министърка на правосъдието и екипа ѝ, но не бе приет в пълната си цялост. Отпаднаха текстове като “насилие чрез физическо бездействие”. Ето това е термин, който, докато не бъде приет в текстовете, няма да има възможност жертвите на насилие да бъдат защитени адекватно. Това, което стана с Дебора от Стара Загора, е зверство и не искам да си помисля, че може да се случи и на други. Но най-често жените са бити и насилвани
чрез шамари и заплахи,
без да има нещо счупено. И когато не е приет подобен текст, ти не можеш да подадеш сигнал, който да се смята за лека телесна повреда, нищо че си заплашен със смърт и си подложен на страх за живота си. На никого не можеш да докажеш, че ти е удрян шамар, защото той е недоказуем. Жертвите трябва да могат да разчитат, че при подаване на жалба за осъществен върху тях тормоз чрез заплаха и насилие чрез “лек” побой, ще могат да бъдат законово защитени от държавата. Защото, ако го направиш, той ще те пребие отново, за да оттеглиш жалбата си. Наясно е, че след оттеглянето на жалбата държавата спира наказателното производство срещу него. Нормалното би трябвало да е следното: след като подадеш оплакване, държавата да започне да разследва дали има нужните доказателства в подкрепа на твърденията ти, а не да разчита само на твоите способности в представяне на улики. Така и мъжете, които са фалшиво обвинени, ще бъдат защитени. Защото, хайде да не се лъжем, един следовател много по-добре ще се справи с намиране на доказателства от един обикновен човек.
Престъпленията чрез “физическо бездействие” много често не могат да бъдат доказани. Те се случват със заплахи, с въздействие над личността посредством изнудване и манипулация. От страх за живота си и този на близките и приятелите ти ти не смееш да се оплачеш и предпочиташ да мълчиш. Леката телесна повреда трябва да бъде преследвана от закона и от държавата, както е при средна и тежка телесна. Когато се върнат изцяло тези текстове, които бяха предложени, но орязани в началото на тази година (януари), свързани с цялостна реформа на закона за защита от насилие, тогава ще има истинска промяна за броя на тези престъпления.
От 1979 г. текстовете по този закон - за причиняване на насилие и преследване на престъпление, не са пипани. През 1989 г. стана преврат в България, падна комунистическата система. След това се създадоха силови структури. Тоталното беззаконие тогава бе подкрепено и от това, че се използваха вратичките във вече неадекватните на новата реалност закони, а също и дребни, “удобни” поправки. И това масово оправдаваше не само домашното, а насилието изобщо. Защото е обществена тайна, че самите
властимащи платиха
на главорези
да организират силови групировки. Защитиха ги с това, че не ги преследваха, използвайки недостатъците на законодателна, съдебна власт и др. Ясно е за всички какво се случваше - от високите етажи на властта разграбиха държавата за лично облагодетелстване, като създадоха престъпници за маши. Но по-лошото е, че това агресивно повлия на престъпленията на ниско ниво сред обикновените хора. Тези силови групировки извършваха рекети, биеха и отнемаха собственост, като те карат да подпишеш, че си прехвърляш бизнеса. После уж викат извършителите в полицията, изчезват доказателства и случилото се третира като хулиганска проява.
Същото е и при домашното насилие. Местният главорез те смазва от бой или те заплашва със смърт и няма как да те защити никой. Промените в съдебната реформа са належащи и не могат да бъдат извършвани на парче.
- Но защо чак след 60-ия ден на връзката може да се подава жалба? Насилие може да бъде проявено и преди това.
- Може. Но ако насилие се случи в кратък срок от започване на връзката, е много вероятно все още да не сте заживели заедно и да можеш бързо да се откопчиш. Или имаш шанс да видиш с какъв човек живееш и да го отхвърлиш. Предполагам, че хората, които пишат тези текстове, имат определени съображения. Аз не съм юрист. Но като гражданин, който е пряко и лично замесен, бил е жертва на насилие и се среща с много хора, които също са жертва на насилие, посочвам какви са реалните проблеми, често различни от тези на теория.
Основният проблем при случаите на насилие винаги е бил и ще бъде, че най-честите случаи на домашно насилие се определят като “леки”. Когато те е изпочупил или убил, тогава органите на реда се сещат да действат. Без значение “лека” или “тежка телесна повреда”, самото разглеждане на случая и наказателното преследване не бива да спират при оттеглена жалба.
Насилниците, особено над нас, жените, много често са страхливи. И когато срещу такъв насилник тече разследване и той осъзнае, че го заплашват 2 г. затвор например, тогава би си казал: “С тази няма да се занимавам. Ще подава жалби, ще ме мъчи, я по-добре някоя по-глупава, по-смотана”. А не да го пускат на свобода, след като е написал “невинен съм” в показанията си, и в замяна да те намери още след излизането си от районното и да те пребие пак. Те затова бият - защото знаят, че ще ги викнат приятелите им полицаи, ще им кажат да напишат жалба и ще ги пуснат. Даже под сурдинка ще им посочат къде си се скрила, защото са полицаи и могат да намерят и тази информация. Съответно насилникът е още по-озлобен и ти чупи зъбите с думите: “Ще те убия, ако гъкнеш пак”. Ти си изтегляш жалбата и край на преследването.
Много малко ще смеят да бият, ако знаеха, че дори и при един шамар ще носят наказателна отговорност.
- Как можем да разпознаем в по-ранен етап профила на насилника, за да не се стига до такива случаи и фатален край?
- Това може би е най-трудният въпрос на света. Направих филм (“Игра на доверие” - б.а), за да му отговоря. Майка ми ме качваше на една скала и ми казваше: “Искам да се научиш да нюхаш, когато си в опасност”. Тя така реши да ме научи да разпознавам лошите хора още от дете - показваше ми хубавата страна на живота. Истински хубавата - смелостта да бъдеш свободен в думите и делата си, умението да разбираш, че няма страшно, щом си жив и можеш да мислиш обективно, а не си парализиран от страх.
“Игра на доверие” разказва две паралелни истории на майка и дъщеря, живеещи в различни ери, но споделящи подобна съдба. Да станеш жертва на насилие и агресия, е неизменно, когато системата защитава насилника.
Майка ми ме учеше
на това чрез книги,
изкуство, театър и балет. Посредством тази истинска игра на доверие тя ми подсказваше как да разпознавам ситуациите и хората в живота си, от които трябва да се пазя. И ако не съм успяла да се запазя, тогава как да надвия злото, като преди това надвия страха си.
- Човек свиква ли да живее с подобна травма, била тя физическа или психическа, или все пак има някакво разковниче да успее да излекува поне част от нея?
- Точно това е. Свиква се да се живее с нея и затова е много трудно разпознаването ѝ. Тук идва проблемът с родителите, семейството и образованието. Колко хора са били като майка ми и са разказвали какво реално се случва? Обикновено мълчат или се съобразяват. Гледаш майка ти, която е свикнала да яде шамарите, накрая те дори не са нужни, а само мъжът ѝ да ѝ се озъби, тя разбира, че трябва да мълчи.
- Вие имате силна позиция по темата с насилието и ясно я изразявате в социалните мрежи. Каква е реакцията на хората, защото едва ли е само положителна? Също както при Дебора - имаше потресаващи коментари, които защитаваха насилника и дори го подкрепяха.
- Това е хубавото на социалните мрежи. Както всяко нещо, има и положителни, и отрицателни страни. По същия начин се отнасям към всяко нещо в живота ми. Стремя се да се развивам и да търся разговори, диалог, по-широк кръг от познанства и приятелства, дори чрез социални мрежи. И това, че в постовете има хора, които защитават насилника, всъщност има положителна насока. Можеш да избереш какъв искаш да бъдеш. Да отвориш профила на насилника и да си кажеш: “Искам да съм като този”, или пък не. Ти решаваш. Също както с филмите. Гледаш и си казваш: “Ще съм престъпник като лошия герой и накрая ще ме застрелят или убият или ще остана сам, мразен дори от децата си” или “Не, няма да съм като него”. Това вече е въпрос на възпитание и на познание на ценностите в живота.
В изкуството не можем да крием негативното, защото иначе може да го превърнем в нещо модерно и примамливо. Напротив, то трябва да бъде показвано. За да може зрителят да разпознава злото и нещастията, които то причинява. В същото време злото не може да бъде толерирано от личността на артиста. Много често, когато някой напише коментар, който е в разрез с моята ценностна система, аз отговарям, и то със страшна ярост. Така човекът, който отваря моя профил, може да види мнението ми. Хората могат да разберат кое ме вбесява и кое толерирам. Къде отговарям безкомпромисно и къде - с разбиране и толерантност. Нямам такава към изроди. Човек трябва да може да се защити интелигентно, защото, ако само наведе глава, нищо няма да стане. Не с насилие, а с демонстрация на абсолютен отказ да се извършва и приема насилие. И с думи и действия както в личното си време, така и в професионалното си развитие, да посочи изборите, които прави в живота.
- След премиерата на “Игра на доверие” свързаха ли се с вас други жертви на насилие?
- Много пъти в приятелския ми кръг, където познавам хората и мога да помогна, го правя с личен съвет. Но в останалото време не смея. Давам най-основните съвети какво трябва да се прави и че трябва да се борят. Да събират доказателства, да бягат от такава съдба, да не си позволяват да бъдат лишени от приятелствата и контактите си, да търсят най-близките хора от семейството си. Много отговорна задача е, затова не си позволявам да си мисля, че мога да им помогна частно, сама.
- Връщаме ли се във времето на мутрите, или просто сега се дава повече отзвук на престъпленията?
- Не се връщаме. Сега се говори за тях, защото има всеобща воля за промяна на съдебната реформа. Винаги е имало престъпления във всеки един от градовете. Толкова години това не изчезва, защото липсва съдебна реформа.
Не че се връщаме, просто не можем да се махнем от това, което
продължава вече близо 40 г.
Но има светлина в тунела.
- Отвъд тази тема, как прекарвате лятото? Намерихте ли време за почивка, или продължавате да работите по проекти?
- Винаги продължавам със следващите си задачи и мечти, които са на дневен ред. Но работя буквално 20-30% в сравнение с последните 7-8 години. Разбрах, че буквално съм се изстискала като лимон и дори постиженията в професията ми не могат да ме зарадват. Никога не съм се чувствала по този начин. Огледах се и си казах: “Браво за това”, отправих си и критика за някои неща, с които не съм се справила. Направих си равносметка и взех решение, че трябва да презаредя. Точно поради тази причина заминах на каравана и отказвам да се върна в реалното си темпо, както съм свикнала, защото не се чувствам готова.
Чувствам се ужасно радваща се на това, което успях да направя през последните 20 години, обзета съм от надежда, обграждам се с много интересни хора и чета за доста такива в България. Както млади, така и за хора на моята възраст, за които не съм чувала и не съм знаела, а правят страхотни неща. Харесва ми посоката, в която сме тръгнали, и се моля само да няма война. Не го казвам, за да бъда просто модерна, а чета много литература, и то българска, за Освобождението. И историята се повтаря. Не може да сме толкова тъпи, за да стане наново война!
Сблъсках се с една книга, за която не бях чувала, но която промени за пореден път живота ми. И си казах, че страшно много хубави неща не знам, а искам да научавам. Книгата е на Лиляна Михайлова и се казва “Грехът на Малтица”. Купих я от щанд за българска литература в Созопол. След това прочетох, че по книгата е и едноименният български филм от 1985 г. с режисьор Тодор Динов и Невена Коканова в главната роля. Нямам търпение да го видя. Защото за мен “Грехът на Малтица” е един от най-добрите романи, които съм чела, наравно с “Левски” и “Соленият залив” на Яна Язова, “Тлееща жарава” на Евгений Константинов и други български класики, които за огромно мое учудване към този момент не присъстват в учебниците ни по литература.
- Наскоро имахте рожден ден. Как го отпразнувахте и какво си пожелахте тази година?
- Последните 20 години не правя никакви планове за рождения си ден. Винаги е в последния момент, защото се съобразявам с мястото, където съм, и кой е наоколо. Чух се с приятелите си по телефона, а с тези, които бяха в обкръжението ми, изкарахме един усмихнат ден.
Яна Маринова e родена на 17 август 1978 г. Завършва спортното училище “Славия”, 10 г. тренира лека атлетика. Получава висше икономическо образование в Университета за национално и световно стопанство (УНСС) и актьорско образование в Lee Strasberg Theater & Film Institute в Лос Анджелис. Магистър е по “Театър и общество” в Нов български университет. Сценаристка и продуцентка е на български и международни продукции за кино, телевизия и театър, сред които “Безсмъртното пътешествие на капитан Дрейк”, “Диви и щастливи”, “Игра на доверие” и др.
