- Щом искаме промяна на една вече утвърдена традиция, няма как да не предизвикаме спорове и ожесточение между различни обществени групи
- 24 май е народен празник, дори църковен, но не е държавен
- Необходима ли е смяната на националния празник, проф. Баева?
- Според мен смяната на националния празник изобщо не фигурира в дневния ред на огромното мнозинство от българите. Там има съвсем други неща, свързани както с всекидневието, така и с общностите.
Освен това през последните няколко десетилетия се извършиха толкова много промени, че вече трайно се утвърди усещането за несигурност в живота на гражданите. А на моменти промените поставят под въпрос и стабилността на държавата. Мисля, че все повече българи желаят да се спазват традициите.
Това личи и в засиления интерес към събори, сбирки и фестивали – с различен характер според вкуса (народни, поп, рок или джаз), но превърнали се в традиционни.
- Какви са символните значения на 3 март и на 24 май?
- Даже ми е неудобно да повтарям неща, които са до болка известни на българите. Но след като въпросът е поставен, ще отговоря.
На 3 март отбелязваме възстановяването на българската държавност. И не става дума за това какъв е характерът на Санстефанския договор или каква точно е била картата, а за символа – българите получават свободата да организират своята държава, за която са се борили през цялото Възраждане с различни средства.
И както борбата ни за свобода е продължила дълго, с десетилетия, такава – дълга и трудна, е и борбата на свободните българи за това как да организират възстановената си държава.
Но датата, от която започва този процес, е именно 3 март, когато Османската империя признава, че се отказва от властта си над българите. Това е държавният празник. И той е български, защото държавата не ни е подарена, а е извоювана с усилията и живота на много българи.
24 май е любимият ни празник, защото се свързва с онова, с което започва съзнателният живот на децата – първия учебен звънец, запознаването с буквите, с книгите, със знанието.
Всички българи са минали през училището, където е започнало и отбелязването на деня на светите братя Кирил и Методий и техните ученици като създатели на азбуките (глаголица и кирилица). Това е денят на българския език и култура, независимо че днес все по-често виждаме по улиците на българските градове надписи на латиница, а децата са все по-раздвоени между кирилицата и латиницата, която им отваря пътя за образование и професионална реализация в чужбина.
Но 24 май е народен празник – празник на буквите, на училището, на знанието и науката, ако искате и църковен, но не е държавен.
И не трябва да го превръщаме в държавен, защото в такъв случай политиците ще изместят учениците, учителите, писателите, хората на културата и науката.
- Трябва ли да се противопоставят двата празника?
- Разбира се, че празниците не бива да се противопоставят, особено в държава с утвърдена вече демократична система. След като празниците са приети в обществото, те имат своето място, изразяват различни традиции, събития, епохи и ако се противопоставят, значи имаме проблеми в обществото.
Достатъчно е да проследим как българите отбелязват различните празници, за да видим, че всички те имат своето място в обществото.
Вярно е, че се отбелязват по различен начин, някъде с по-масово присъствие, друг път - не толкова.
Но празничният ни календар вече се е превърнал в традиция. И не виждам никаква разумна причина отново да го поставяме под въпрос.
- И Сърбия, и Черна гора и Румъния получават независимост тогава, защо при тях не е национален празник?
- Защото този акт не променя с нищо кардинално тяхното съществуване. Защото най-важно за реализирането на националната кауза на народ, който е част от империя, е постигането на държава.
Ние, историците, знаем, че по този път се върви трудно: необходимо е изграждане на национално съзнание, образование, култура, самоуправление, евентуално автономия, преди да се стигне до обособяване в държава.
Едва след това започва борбата за характера на държавата и нейното място в международните отношения.
В този втори етап е и мястото на независимостта, затова тя не е толкова важна, колкото е държавността.
В нашия случай на 3 март е възродена българската държавност, след като почти пет века е била заличена.
А държавността на Сърбия, Черна гора и Румъния през 1878 г. вече не е проблем, те просто правят още една крачка – към независимост, която не променя принципно съществуването на държавността. И ние го правим три десетилетия по-късно.
И какво се променя в живота на народа след 22 септември 1908 г. – почти нищо. За дипломацията и мястото на държавата на международната сцена промяна има, но за българите тя не е от съществено значение.
Както виждаме, и при нас обявяването на независимостта не е най-значителната национална дата, поне за населението.
- Дебатът за смяната на националния празник ще обедини обществото или ще начертае нови разделителни линии?
- Щом искаме промяна на една вече утвърдена традиция, няма как да не предизвикаме спорове, противопоставяне и ожесточение между различни обществени групи.
Погледнете социалните мрежи и ще го видите съвсем ясно. При това разделенията вече са достатъчно задълбочени и от войната на Русия в Украйна, едва ли трябва да ги разгаряме допълнително.
Тъй като участвах всеки ден в протестите преди три години, добре си спомням какви бяха исканията и лозунгите на протестите. Нито един от тях не беше за смяна на националния ни празник. А основните не само не се реализираха, може би с едно изключение – Иван Гешев вече не е главен прокурор, но в някои отношения вървят към възстановяване на положението отпреди три години.
И имам чувството, че сегашното предложение за смяна на националния празник е направено, за да започнем отново да се занимаваме с неща, които нямат нищо общо с исканията на протестите от 2020 г.
Те бяха за възстановяване на демокрацията, за борба с мафията, за връщане в България на младите българи, но и на възрастните, принудени да потърсят работа в чужбина, защото няма такава за тях тук. Нима спорът за националния празник ни приближава към осъществяване на която и да е от тези цели?
CV
Проф. Искра Баева е родена на 12 януари 1951 г. в София. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски” през 1974 г. Специализира в департамента по политически науки на Варшавския университет, Историческия институт на Варшавския университет и по програмата за изследване на студената война в центъра “Удроу Уилсън” във Вашингтон, САЩ. Научните ѝ интереси са в областта на съвременната световна история.
