Отначало изглежда, че “червената аристокрация” се търкаля сразена в руините на тоталитарния режим заедно с комсомолските си секретари, “Работническо дело” и ленинските съботници.
Много бързо обаче стана ясно, че слуховете за нейната смърт са силно преувеличени - като се изключат отпадането на някои членове от комунистическата конституция и появата на законна многочислена опозиция, животът продължава да си тече постарому. Даже става по-лошо.
Първият знак, че социалистическият юмрук дори не е разхлабен, са изборите за Велико народно събрание през лятото на 1990-а. Три дни преди гласуването СДС организира най-мащабния митинг в българската история,
един милион души излизат, десницата вече предвкусва победата,
море от сини знамена се люшка от Орлов мост до “Младост”.
Но политическата реалност не съвпада с уличната и БСП печели 670 хиляди гласа повече. При това лидер на преименуваната столетница е не друг, а самият Александър Лилов, философът, доскорошна дясна ръка на Тодор Живков, ръководител на идеологическата пропаганда на БКП.
Съмненията за изборни фалшификации, последвалата студентска стачка и палатковият протестен лагер “Градът на истината” не успяват да извоюват възмездие, цялата власт и икономиката на държавата остават в ръцете на старите кукловоди.
За разлика от германските политици нашите, включително и уж демократичните сили, не бързат да разсекретяват архивите на бившите тайни служби от страх ръката на Държавна сигурност да не се окаже толкова дълга, че една лустрация да засегне дори “праведниците” и да остави страната без политическа класа.
Затова през 90-те години рязкото бизнес израстване и шеметното забогатяване се полагат само на заслужили другари или на техни заслужили другари и роднини.
В народната памет още е жив митът за
“червените куфарчета”, раздавани на бивши партийни секретари и агенти на ДС
след 10 ноември 1989 г. Може и да ги е нямало, по-важното е, че изчезват милиарди левове след закриването на социалистическата република – пари, останали безконтролни във външнотърговски дружества, както и взети кредити от държавата и фискалния резерв.
Необезпокоявана, червената номенклатура се преобразува в “нов бизнес елит”, овладявайки постепенно, но трайно до края на последното десетилетие на ХХ век ключовите финансови лостове.
През 1992-а с налагането на първото югоембарго над бивша Югославия започва и възходът на мутрите – състезатели по борба вече не печелят медали, а милиарди от доставки на гориво за Сърбия.
Освен че продължава да се управлява от доскорошните си палачи, България попада и в прегръдката на рекетьори, скрити зад застрахователни, туристически, търговски и транспортни табели.
Позабравен, но красноречив детайл от историята на легендарните ВИС-1, ВИС-2 и СИК е, че единствената полица, която не предлагат на своите клети клиенти, е за застраховката “Живот”.
И все пак, независимо че тези са най-славните времена за сивата икономика, както казва един герой на Краси Радков в “Шоуто на Слави”: “Можеш ли да спреш гората да се листи?” Бързо и мъчително българският предприемачески дух се пробужда, поставят се основите на новата средна класа.
За 10 години между 600 и 700 хиляди души емигрират в Западна Европа и САЩ, през 1991 г. безработните са 255 358, а през 1999 г. стават над половин милион. От зор и от немай-къде
избралите да останат в страната си граждани масово започват да регистрират фирми
Градовете се напълват със сергии на еднолични търговци предимно от Турция, гаражни магазинчета, малки производства и услуги. В хаоса е невъзможно да различиш кой е лъжец и кой е почтен - няма статистика за потискащия брой на изгорелите във финансови пирамиди и всевъзможни други измами.
Държавният контрол е хлабав. Данъчните си вършат работата, но ги няма днешните разрешителни режими и строги санитарни норми.
Бизнес комфортът се купува не с подпечатани и нотариално заверени хартии, нито със заклети счетоводители и опитни юристи, а с редовни финансови вноски. Всичко това води до сбъдването на най-невероятни бизнес инициативи.
Варненски предприемач разказва пред сайта investor.bg забавна история за първоначалното натрупване на капиталите си. Със своята приятелка живее в едностаен апартамент, заемат се с внос на конфекция. Нямат пари да отворят магазин, затова
излагат стоката директно в хола на апартамента, като спят в съседната стая
Човекът си спомня как му се е налагало да излиза от банята по хавлия, за да обслужва нетърпелив клиент, който иска да изглежда съвършено на другия ден. Обличал е младоженец с несъразмерни ръце посред нощ, какви ли не странни птици е посрещал в импровизирания си шоурум.
Младежи в София си изкарват хляба от пълнене на бутилки с газирани напитки. Бизнесът се помещава в гараж, хората си носят изплакнати шишета литър и половина, за да им ги напълнят с разноцветни газирани течности.
Ако нямаш амбалаж, доплащаш и ти дават. Тогава е родено рекламното изречение: “Еднолична фирма “Портокалка” пълни газирана вода.”
Дори народният любимец, актьорът Стефан Данаилов се забърква в безумна сделка през 90-те. С неколцина “светнати” приятели решават да направят удар, внасяйки от Китай пълнители за телбод. Все пак във всеки офис се ползва, винаги има търсене. Поръчват първо един контейнер, за видят как ще тръгне.
Само си представете колко кутийки с пълнители за телбод побира цял контейнер! И колко телбода има в една кутийка? Според съдружник на Ламбо внесените от тях пълнители са задоволили цялото местно потребление най-малко до 2010 година. Гръмовен бизнес провал, който дълго развеселява “аверите”.
Някои фирми, табели, обяви и рекламни слогани от онова време звучат днес като шедьоври на абсурда, но през 90-те явно са се възприемали като адекватни. Например: LOVIM BRIMKI; “Ако имате проблем с ръководената от вас частна поликлиника или аптека, посетете нашия склад в “Орландовци”; “Срещу 5 лева в плик – гарантирана печалба от 60 000 лева. Адрес: улица “Въдичарска” 2”; фирма “Микроинтелект ООД”; “Фирма “Нестинарка” набира танцьори”; “Частно погребално дружество “Нов живот”; “Търся момчета за сандвичи”; “Срещу всяка покупка – подарък свирка” (табела в магазин за спортни стоки); “ТПК “Свобода Шапкарска” произвежда пагони, шапки и други шивашки услуги”.
Бутафорната бизнес среда насажда
измамно чувство за благоденствие, което повечето българи осъзнават с болка,
щом започват да пътуват в чужбина. Разликата в стандартите на живот между постсоциалистическите страни и западните демокрации е стъписваща, през 90-те ни се струва направо непреодолима.
На всичкото отгоре между 1995 и 1997 г. попадаме във вихъра на серия банкови фалити, хиперинфлация и масово обедняване. Напълно изпадаме от собствените си идеали за просперипет и светло бъдеще.
Икономистът Красен Станчев, депутат от Великото народно събрание, пише в анализ за “Свободна Европа” през 2019 г.: “България не е просто единствената комунистическа страна, която за 45 години е “успяла” да фалира три пъти. Тя е единствената страна в Северното полукълбо с такъв рекорд през втората половина на ХХ век. Това е така, защото икономиката работи на загуба. А през 1996-1997 г. има още един фактически фалит по вътрешния правителствен дълг. Той е “изчистен” с инфлация. През януари 1997 г. средната пенсия е 14 щ.д., заплатата – 40 щ.д., за да спаднат през февруари същата година до съответно 5 и 20 долара.”
Печалната реалност през 90-те оставя чувство за задълбочаване на международната изолация, сякаш Желязната завеса си е все още там.
Измамното благополучие се отразява неизбежно върху поведението и външния вид на новата средна класа - тя става основният потребител на масовата субкултура.
Мъчи се да изгради собствен облик, балансирайки между западните трендове и чалгата, следва световните тенденции с дрехи, внесени от Капалъ чарши с частни автомобили и туристически автобуси. Но в крайна сметка се предава пред мощното влияние на чалгата.
Именно в тази епоха се пръква анцугът с две черти в комбинация със златни ланци като модна категория, внушаваща респект, физическа сила и богатство, придобито по съмнителен начин.
Далеч е от добродетелната и педагогически издържана символика, но е лесно смилаема - образът на мускулестото тяло с анцуг и ланци на гърдите, гарниран с мерцедес и изкусително русо момиче в тигров минижуп, събужда възхищение сред масите до ден днешен.
Тъжното е, че самите главатари на силовите групировки от началото на прехода изобщо не отговарят на изградения култ. Те носят “Армани” и “Версаче”, а служителите им са целите в черно.
Промените, неосъзнатият преход от комунизъм към
пазарна икономика, абдикацията на държавата, липсата на справедливост и вездесъщото българско чувство за безнаказаност
обясняват защо отварянето на страната към света не успява да спре изпростяването.
Дори по отношение на модата 90-те години не се усещат като на Запад.
Там ги помнят като “ерата Деним”, когато големите брандове издигат дънковите дрехи в култ. Писъци на модата като стиловете гръндж и рейв се отразяват на малобройната градска младеж и средите на интелигенцията, но не оказват никакво въздействие върху слуха и вкусовете на масовия потребител.
Неразбираемото чуждоезиково звучене на световни хитове, изпети от звезди като Бон Джоуви, Нирвана, Ар и Ем, Еминем, Джордж Майкъл, Шер не пробива в дискотеките и кръчмите, където посрещат “Радка Пиратка” с преклонение, все едно е Халеевата комета.
“Мога да кажа,
че
Радка Пиратка е по-велика от Васко Жабата
Тя е емблема и своеобразен химн на фолка още от 1996 година, откакто я изпях за първи път. Заслужава фурор не само у нас и на Балканите, но и в целия свят”, казва с гордост през 2022-а пред “България Днес” авторът на евъргрийна Тошко Тодоров.
А ето и биографията, с която ще остане да блести в безкрайността друг чалга диктатор - Радослав Петров, известен с псевдонима Радо Шишарката: Автор е над 200 авторски песни. Певецът издава 9 албума, а сред най-големите му хитове са “Тигре, тигре”, “Курви, сбогом”, “Шопска салата”, “Горски рекет” и “Бели птици”.
Така през първите 10 години демокрация започва голямото разделение в българското общество, зейва пропаст между интелигенцията, останала вярна на стремежа към качествено образование и космополитност, и зарязаната да оцелява по собствените си критерии масова култура.
Едните свързват 90-те с “Мълчанието на агнетата”, “Криминале”, “Трейнспотинг”, “Матрицата”, Уитни Хюстън и “Спайс гърлс”, Синди Кроуфорд и Наоми Кембъл, а другите тананикат с носталгия “Пирамиди, фараони” и с усещане за историзъм припомнят, че Нелина е първата на Коко Динев.
Истината е горчива - няма нищо ново под слънцето. Още Шекспир е написал: “Времето върви различно за различните хора.”
