Премиерата на документалната продукция е на 28 юли от 22,00 ч по БНТ 1
- Откъде се появи идеята за новия ви документален филм “Браточенди. Гласове от Албания”, г-н Василев?
- През 2011 г. снимах в Албания филма “Пътят на Марк”. Той обединяваше различни истории – от кръвното отмъщение до мощите на Седмочислениците в Берат. Отдавна исках да направя нещо за българските следи в Албания, както и да интервюирам доста интересния албански премиер Еди Рама и великия писател Исмаил Кадаре. Изведнъж съдбата извърши едно от своите странни движения и всичко се подреди за май 2023. Помогнаха посланик Ивайло Киров и почетният консул в Тирана Селим Ходжа. И ето ни с филм, в който се срещат всички тези планове и идеи.
- Какво ви направи впечатление, запознавайки се с тези хора и чувайки историите им?
- “Браточенди” разказва основно за два вида герои. Едните са от българското малцинство в Албания. Другите са албански интелектуалци с български корени, като преводачите Янка и Милена Селими и оперната певица Рамона Тулумани. Отговора на въпроса ви намерих в село Върник (Връбник), близо до Билища. Там още има хора, които говорят старобългарския език на св. св. Кирил и Методий, с носовки. Оттам дойде и заглавието – “братовчеди” на този говор е “браточенди”. Тъжното е, че всичко това постепенно изчезва. Може би в лицето на Костандина и Васил Бело, техния син Раки и внучката Костандина сме разговаряли с едни от последните носители на уникалния костурски говор. Радостното е, че връзката им с България е по-силна от всякога. Техните потомци влизат в българското общество като успешни специалисти. Трогателно бе и когато отидохме в планинския край Голо бърдо и видяхме как в селското училище децата и техните учители мечтаят за България и Европа с възрожденски плам. И като казвам “възрожденски плам”, не преувеличавам въобще. Трябва да видите очите им във филма. Те казват всичко.
- Как хората, по чиито действителни истории е създаден филмът, всъщност са се озовали в Албания? Къде се намират сега?
- Българското малцинство си е било там винаги – около Корча, в Голо бърдо, в Преспа и Гора. Особен е случаят с хората от смесените бракове. В началото на 50-те комунистическа България и комунистическа Албания имат отлични отношения. Тогава в нашата страна идват да следват много албанци. Аз например още се чувам и виждам с една прекрасна състудентка на моята покойна майка. Някои от тях се женят за българки или омъжват за българи. Но изведнъж връзките прекъсват. Албания на Енвер Ходжа не приема десталинизацията на Хрушчов и се изолира напълно – и от Запада, и от Изтока. Интересното е, че отношенията с България остават най-добри в сравнение с останалия комунистически лагер. За хората от смесените бракове обаче идва време разделно. Те не могат да пътуват свободно. Трябва да изберат – Албания, България или развод.
- Какво смятат те за България?
- Изолацията от времето на Енвер Ходжа консервира и идеализира образа на България. Хората от малцинството и от смесените бракове даже не си представят, че някога могат да посетят София. И когато идват промените през 1989 – 1990 г., те ще видят България така, както ние никога няма да я видим: прекрасна, желана, своя. Представете си един млад човек от Голо бърдо, който попада в Студентски град през 1995 - 1996 г. За нас това бяха най-трудните години: хиперинфлация, бедност, престрелки по улиците. Но тези хора са видели съвсем друго. За първи път топла вода цяло денонощие, без прекъсване. В общежитието живеят заедно и момчета, и момичета (до ден днешен в Албания студентските общежития са отделни). От провинцията се изпраща храна в буркани – и тя се разделя между всички, включително за албанските българи. Още се вълнуваха, когато ми разказваха тези истории. Нищо, че е минал четвърт век.
- Коя е най-съществената разлика между “Браточенди. Гласове от Албания” и предишния ви документален филм “Останалите. Снимки от една война”?
- В сараевския филм имаше една история. В албанския – няколко. Но и единият, и другият олицетворяват особения чар на Балканите, където усмивката и тъгата вървят винаги заедно. Иначе работихме заедно с оператора Михаил Врабчев, видеотехника Юлиан Димитров и редактора Албена Колчакова и по двата филма. За “Браточенди” работих с режисьора Мария Христова и монтажиста Цветослав Юруков.
- Разкажете повече за Сараево. Какво е да си в центъра на обсаден град и на война?
- Няма да възпея войната; нищо по-лошо от нея не е измислил човек. Но всеки като мен, който е видял Сараево и сараевци по време на обсадата, не ги е забравил. Те посрещаха изпитанието с чудно съчетание на себеотрицание, достойнство и хумор. Помня например как вода почти нямаше; носеше се с кофи отдалеч. Дори в хотела идваше веднъж в седмицата. Жените например бяха с отлично поддържан външен вид; чувах ги да казват, че ако ги улучи снайперист, не искат да се срамуват. Помня също как една жена се изсмя: “Три мини падат все под моя прозорец, пък нищо”. Една от героините на филма, преводачката Сенада Кресо, разказа типична история. Води чуждестранни журналисти в прочутото сараевско кафене “Гого”. И почват чудноватите случки. Един от командирите твърди, че преди войната е правил макраме на остров Тенерифе. Всички пият уиски, а на горния етаж подвързват Корана. Това е Сараево. Не можеш да не се влюбиш в този град и в духа му, който удря в земята всякаква логика.
- А каква беше първата ви мисъл, стъпвайки в Босна и Херцеговина тогава?
- Беше огромно вълнение – и облекчение. Тогава най-важното беше да влезем. Дори не ми направи впечатление, че босненските сърби ни задържаха бронежилетките. Можеше да не ни пуснат въобще. После по пътя започнахме да взимаме на стоп мъже с автомати – и разказите започнаха. В самото Сараево влязохме най-трудно. Работата ни беше такава: трябваше да направим репортаж за босненските сърби и да върнем заснетите касети с кола за София – нещо, което днес се прави доста по-лесно и бързо. Ние пък с оператора, покойния Христо Обрешков, трябваше да пресечем фронтовата линия и да влезем в града при другата страна, босненското правителство. Един българин, който работеше към ООН, Деян Михов, ни взе и ни вкара в Сараево с бронирана кола по т.нар. Алея на снайперистите със 150 км в час. Помислих си: “Ето ме най-после тук, където винаги съм искал да бъда”.
- Може ли в някакъв момент войната да се върне и на Балканите?
- Войната винаги може да се върне, както показа последната година и половина. Но както ми каза гениалният певец Джордже Балашевич, който, за жалост, ни напусна, “войната вече приключи балканското си турне”. Е, има все още балкански политици, които плашат с война. Така постигат краткосрочни политически цели: мобилизират вътрешна подкрепа и стряскат Запада. И разбира се, укрепват властта си. Но заплахата с война действа само тогава, когато не стигнеш до края. Тези “лидери” разбират това.
- Създаването на коя от двете продукции и коя история ви беше по-трудна за разказване?
- Всяка от тях бе трудна. Създал съм всеки от моите филми по най-трудния начин, защото съм ги превел през всичките си сетива, не съм спал, не съм бил спокоен, докато не са били готови. Има нещо доста интересно: винаги преди самата минута на първото снимачно действие съм бил по някаква причина на ръба на провала. Всеки път, без изключение. Нищо не е минало гладко и планирано. Мисля си, че е по-добре така. Всеки документален филм е търсене на истината. А тя винаги е една, само че минава през десетки версии и гледни точки. Затова си струва да се измъчим, за да стигнем колкото се може по-близо до нея. Както казва един от героите в “Браточенди”, учителят от Голо бърдо Члирим Муча, “умът, който се мъчи, ще се прероди в ум и разум за другите.”
- Как живеят сега героите от филма, който сте заснели през 1994 г.?
- Някои не са между живите, като Зденко и Мелиха Михайлович. Тяхната дъщеря Ваня следва стъпките им, за да стане добър и успешен човек. Другите герои не са се променили. Изповядват това, в което вярваха и през 1994-а: че хората от различните етноси и вери могат да живеят заедно, без да се мразят и убиват. Това ги прави особено симпатични, направо трогателни. Обичам да цитирам Бърнард Шоу: “Само един истински джентълмен може да се хване с една напълно пропаднала кауза”.
- “Останалите. Снимки от една война” бе номиниран за най-добър документален филм на тазгодишните награди “Васил Гендов”. Очаквате ли това да се случи и с “Браточенди. Гласове от Албания”?
- Надявам се. Но знаете ли кое ме трогна най-много? “Останалите” бе излъчен в праймтайма на обществената телевизия на Босна и Херцеговина. Хората, които го подготвиха за ефир – и мнозина от тези, които го гледаха – ми се обадиха с трогващи отзиви. Някои от тях дори плачеха. Това е най-голямата ни награда. Представете си обратното: босненец да направи филм за България и той да ви хареса. Оценката е висока, нали? Ние, балканците, винаги смятаме, че не ни разбират навън. Много се радвам, че нашият филм беше изключението. Съжалявам, че не е жив Христо Обрешков. Щеше да бъде истински щастлив.
