Илинденско-Преображенската епопея е най-голямото и най-дълго продължилото въстание в новата българска история
Разглеждани самостоятелно, общохристиянските празници Илинден (денят на пророк свети Илия) и Преображение (Преображение Господне) имат своето дълбоко място в българския религиозен календар. Взети в своето единство обаче, те придобиват съвсем друго, дори коренно различно семантично значение, като ни препращат към горещото лято на 1903 г. и най-голямото въстание в новата българска история.
Руско-турската война от 1877–1878 г. донася свободата само на част от българските земи. Големият губещ от решенията на международния Берлински договор са българите, останали в пределите на Османската империя – в историко-географската област Македония и в османска Тракия (Одринско). Там процесите задълго „замръзват” на нивата, познати от времето на Възраждането. Нещо повече – в много отношения има връщане назад: засилват се анархията, насилията от страна на мюсюлманите, стопанското заробване на българските селяни от местните бейове и чифликчии. На практика на много места се възобновява борбата за самостоятелна църква и за български училища, защото Българската екзархия, грижеща се и за просветата, трябва повторно да „доказва“ легитимността и правата си над области, които вече са признати за български по силата на султанския ферман от 1870 г. Бавността на тези процеси на повторно утвърждаване на българското в Македония, както и появата на чужда (сръбска и гръцка) пропаганда там, логично довежда и до търсенето на един по-радикален, революционен път за решаването на българския национален въпрос.
Макар и да има своята дълга предистория, началото на този нов път е поставено на 23 октомври 1893 г. в Солун. Тогава няколко млади образовани българи – д-р Христо Татарчев, Дамян (Даме) Груев, Андон Димитров, Петър Попарсов, Иван Хаджиниколов и Христо Батанджиев, решават да създадат тайна революционна организация. Участниците в тези първи срещи са единодушни, че се разискват два основни пътя към свободата – пряко присъединяване към Княжество България или минаване през преходния етап на автономията. Приема се като несравнимо по-реалистичен вторият вариант – политическата автономия, но „с предимство на българския елемент“. Като законов аргумент се търси прилагането на чл. 23 от Берлинския договор, който предвижда местно самоуправление за европейските области на Турция.
Първото официално документирано наименование на новата организация, която ще остане в историята като ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация), е Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). Според устава на БМОРК в тях може да членува „всеки българин“, който не се е компрометирал с нещо пред обществото. Впоследствие организацията на няколко пъти променя абревиатурата си, но съхранява своя български характер, същност и цели.
За няколко години ВМОРО се превръща от малочислена организация, обхващаща главно български екзархийски учители и други представители на интелигенцията, в масова, действително общонародна организация на почти цялото българско население в Македония и Тракия. Тя вече разполага със своя армия – организационните чети, командвана от харизматичен „генерал“ – главния инспектор на четите Георги (Гоце) Делчев. Огромна роля в този процес има и подемът на македоно-одринското движение в България, ръководено от Върховния македоно-одрински комитет. По линия на Върховния комитет за Вътрешната организация се изпращат оръжие, финансови средства, войводи, военни инструктори. И макар че отношенията между двете организации през годините са сложни и противоречиви, те имат една и съща програмна цел – пълна политическа автономия на Македония и Одринско.
Решението за Илинденско-Преображенското въстание е взето през първите дни на януари 1903 г. в Солун – в един от кабинетите на Солунската българска мъжка гимназия, най-авторитетното българско учебно заведение в Македония. Въпреки разногласията между революционните дейци, в крайна сметка е решено въстанието да бъде осъществено през лятото, като се даде известна свобода на всеки от революционните окръзи сам да прецени как да участва според своите сили и възможности. Планираното въстание няма амбицията да събори Османската империя. Тактическата цел, заложена и във военния план на въстанието, е въстаническото движение да продължи максимално дълго, за да предизвика решителната намеса на големите европейски държави – т.нар. Велики сили. И тази цел е постигната: в продължение на повече от три месеца въстаниците успешно се сражават с далеч по-многобройната османска редовна армия и башибозук, като не позволяват да им бъде нанесено решително поражение.
В различна степен въстаническите прояви обхващат цялата организационна територия на ВМОРО – от Черно море и Странджа до Охридското езеро и Албанските планини. На 20 юли, Илинден, в Македония масово въстава населението от Битолски революционен окръг, на 6 август, Преображение – това в Одрински революционен окръг (Тракия). На 14 септември, Кръстовден, е обявено и въстанието в Серски революционен окръг. На територията на Битолски окръг въстанието е ръководено от Главен щаб в състав поручик Борис Сарафов, Дамян Груев и Анастас Лозанчев. Тук е провъзгласена и известната Крушевска република, която, макар и само за 10 дни, показва възможността от съвместно равноправно съществуване на различните християнски народности. Въстаниците в Странджа също имат свое централно ръководство – Главно боево тяло, с членове Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и капитан Стамат Икономов.
В началото на септември, когато въстанието в Битолско започва да клони към своя заник, Главният щаб изпраща отчаяно писмо за помощ до българското правителство. „Пред вид на критическото и ужасно положение, в което изпадна българското население от Битолския вилает след извършените опустошения и жестокости от турските войски и башибозук, – се казва в писмото – предвид на туй, че тези опустошения и жестокости по систематичен начин продължават и не може да се предвиди докъде ще отидат, предвид на туй още, че тук всичко българско рискува да изгине и се затрие без спомен от насилия, глад и настъпваща мизерия, Главният щаб счита за свой дълг да обърне внимание на почитаемото българско правителство върху гибелните последствия за българската нация, ако то не изпълни дълга си спрямо своите еднородни братя тук по един внушителен и активен начин, какъвто се налага от силата на обстоятелствата и опасността, която грози въобще българското отечество днес“. Въпреки този призив, българската държава не е в състояние да помогне на своите сънародници. Всички Велики сили и всички съседни балкански държави са против евентуалната намеса на княжеството. Армията все още не е готова за война с Турция. Едва след погрома на въстанието българските правителства форсират нейното модернизиране.
Илинденско-Преображенското въстание е най-голямото и най-дълго продължилото въстание в новата българска история. По своите мащаби то е несравнимо по-голямо от Априлското. Това сравнение обаче е до голяма степен некоректно. Априлци нямаха на кого на разчитат в своята неравна борба срещу Османската империя. Илинденската епопея стана възможна в тези си мащаби благодарение на наличието на свободна България – независимо от факта, че българската държава не подкрепи официално, а и не можеше да подкрепи своите сънародници чрез една прибързана и ненавременна самоубийствена война.
Равносметката от една революция никога не е еднозначна и не се измерва само с преките ѝ последици в краткосрочен план. Какви бяха последиците от въстанието за македонските и тракийските българи? Безспорно понесените от тях страдания бяха огромни – близо 6000 избити (от които по-малко от 1000 въстаници, останалите – жени, деца, старци), над 30 000 бежанци, намерили спасение в България, стотици опожарени и разграбени села. И все пак – въстанието показа пред външния свят, че в европейските вилаети на Османската империя има едно страдащо, но и решено да понася още жертви в името на свободата население. Резонансът от 1903 г. задълго поддържаше открит Македонския въпрос и легитимираше пред европейската дипломация и общественост присъствието на българския народ като най-многобройния и жизнеспособен етнос в Македония. Българският Илинден от 1903 г. трасира пътя към освободителната Балканска война. Това, че повечето от въстаналите райони останаха, при това завинаги, извън българските държавни граници, а впоследствие бяха и национално обезличени, не е по вина на тези, които се вдигнаха на Илинден, Преображение и Кръстовден. Българският държавнополитически и военен елит беше този, който не се оказа на нужната висота. Той не съумя, ако продължим в духа на библейско-християнската образност, да преведе по мойсеевски своя народ по предварително сочения му и предначертан път до неговата „обетована земя“ – националното обединение.
Днес, 120 години по-късно, подвигът на илинденци и преображенци като че ли е все така неподвластен на времето. Макар и натоварван в недалечното минало с „актуални“ идеологизирани послания, в България споменът за въстанието от 1903 г. не бе изкривен в своята същност. Далеч по-различна е картината в един малко по-разширен, общобалкански аспект. В този ред на мисли не можем да не отбележим смущаващото обстоятелство, че малко по на запад от нашите държавни граници процесът на подмяна на историческата памет за Илинден, започнал след Втората световна война като неизменна част от изграждането на една нова национална идентичност, продължава усилено и днес. А целта, както и тогава, си остава същата – пълното заличаване на онази идентичност, в името на която въставаха и загиваха героите на Илинден и Преображение.
