Историята, която ще разкажа, е известна на повечето българи. Но положението днес у нас е такова, че трябва да си я припомняме по двайсет пъти на ден. Преди 136 години, в далечната 1887 г., в София по клевета за мнимо съучастие в атентат срещу Стефан Стамболов е арестуван и хвърлен без съд в затвора бившият министър-председател на България Петко Каравелов. По време на дознанието политикът е заключен в ужасния зандан, наричан с мрачното име „Черната джамия”. Там е жестоко изтезаван и пребиван почти до смърт, а някои твърдят, че е бил и изнасилен.
Слуховете за случилото се плъзват из софийската общественост и достигат до ушите на чуждите посланици в столицата. Представители на посолствата, придружени от кореспонденти на различни вестници, успяват да влязат в затвора. И именно тогава гордият Каравелов отговаря на въпросите дали е малтретиран: „Господа, в България не бият !” Макар и амнистиран през 1894 г, побоищата разклащат здравето на политика непоправимо. Той умира няколко години по-късно и е погребан в двора на същата тази „Черна Джамия”, която днес познаваме като църквата „Свети Седмочисленици”.
Този често цитиран епизод е особено актуален днес, когато всеки търчи в Брюксел или Страсбург да клепа „другарчето” си. Класически пример е Елена Йончева, която си изгради политическата кариера, тичайки до Европейския парламент с компромати за Борисов, Горанов и кой ли е не още. И не случайно тя бе единственият български евродепутат, който присъства на закритото заседание на т. нар. „Мониторингова група към комисията за граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи” (LIBE). На него вече отстраненият от Висшия съдебен съвет главен прокурор Иван Гешев трябваше да изнесе покъртителни данни за корумпираността на бившия министър-председател на България Борисов, най-вече по въпросите за „златните кюлчета” и „Къщата в Барселона”.
Както се разбра, заседанието е траяло точно 17 минути, като половината от това време е било необходимо да се обясни на сащисаните чуждестранни участници сложната ситуация, създала се в българската съдебна система през последните дни. След приключването на този цирк членовете се извиняваха пред медиите, че не могат да говорят, тъй като заседанието било закрито. Макар че, доколкото е известна практиката, те могат да дадат изявления, ако имат такова желание. Всъщност това направи Елена Йончева, която многозначително сподели, че Гешев дал „много обезпокоителна информация за дела, които се водят”. След лютите закани за страховити разкрития в Страсбург, самият главен прокурор изведнъж замълча след блиц-заседанието, казвайки само: „Каквото имам да казвам, ще го кажа в България”.
За мен не е толкова важно какво ще каже Иван Гешев, а как и къде го казва. Даже вече не е толкова съществено имал ли е или не Борисов къща в Барселона (преди няколко години той „притежаваше”, според някои медии, един остров в Егейско море срещу Неа Игуменица до Кавала!) Думата ми е за клепането „пред чужденците”, което за някои хора стана професия. Защото, дами и господа, доблестта и родолюбието не се изразяват в това, да развяваш кирливите ризи на политическите си опоненти пред европейските институции, нито в клеветите и доносите до чуждестранните медии.
И ако подобни деяния от лица като Елена Йончева не са изненада, трябва да призная, че не очаквах такова нещо от Иван Гешев. Искам да кажа на уважаемата аудитория, че аз познавам този човек. Бил съм няколко пъти в кабинета му, мисля, че съм му подарявал и някоя от моите книги по история и археология. Мнението ми за него беше като за добър патриот, който обича Родината не само заради окачените по стените портрети на възрожденци и други национални герои.
Когато стана инцидентът на пътя бях един от хората, изпратили на главния прокурор своите съболезнования. Нещо повече, написах цяла статия, в която изразих мнението си за лицата, позволили си подобен варварски акт. Но полека-лека започнаха да ми правят впечатление различни несъответствия, за които той мълчеше или отговаряше незадоволително. А когато избухна скандалът със заместника му Сарафов и аз, както мнозина други, загубих ума и дума.
Опитвам се да разбера господин Иван Гешев. Когато си късаше оставката, на лицето му бе изписана обидата, която, според него, му е била нанесена. Това личеше и при всички негови по-нататъшни действия, защото очевидно главният прокурор е много емоционален човек. Казвам го, защото аз самият съм такъв и вероятно преди 30 или 40 години бих постъпил по подобен начин.
Сега обаче съм на 65 и отдавна гледам нещата по съвсем различен начин. И не си позволявам да занимавам света с моите проблеми, които никак не са малко. Всички се възхищават на изтръгнатия от земята великолепен скален град Перперикон, но малцина знаят какво ми е коствало това. Колко завист от „колеги” се е изляла върху ми, колко пъти са ми организирани разни „другарски” съдилища и комисии, целящи дискредитирането и спирането (да, пълното спиране!) на разкопките. Пак благодарение на „колеги” миналата година бе спряна субсидията за проучване, макар да бе планирана в Националния бюджет! А снимките от въздуха показват ясно, че са необходими само три-четири години нормално финансиране, за да бъде древният град напълно разкрит!
Но ние си знаем, че завистта е нашият национален спорт. На всеки българин са известни принципите, че няма ненаказано добро и, че на българския казан в ада няма пазачи-дяволи. За „награда” през тази година бях скоропостижно пенсиониран, макар да ми се полагат още две години удължение. Подобно на проф. Тодор Кантарджиев, който преди две години бе старателно „изчегъртан” от Националния център по заразни и паразитни болести. По политически съображения, които не бяха тайна за никого!
Но аз няма да тръгна да се оплаквам на чужденците. В Европейския парламент отивам единствено да представям красотите и богатствата на България или да я браня от чужди попълзновения. Така беше на 1 юни тази година, който бе обявен за Ден на Перперикон в Брюксел и в дома на 28-те членки грейна прекрасна изложба от фотоси и четириметровия макет на древния град. Така беше през юни миналата година, когато с професорите Ана Кочева и Пламен Павлов защитавахме в Страсбург Родината от мръсните попълзновения на Северна Македония.
Никога не бих лял сълзи и вадил кирливи ризи през някакви чужди политици или журналисти, молейки ги да ми помогнат в нашите вътрешни боричкания. Защото у нас не бият, господин Гешев! Защото, ако ние самите не си оправим бакиите, то няма кой да ни ги оправи! И да не се чудим, че в Европа ни уважават все по-малко. Всички видяхме изненаданото лице на председателката на LIBE, която така и не бе разбрала какво прави Гешев в Страсбург, вместо да отговаря на задаваните му в София въпроси.
И още нещо. Всички говорим за непоследователната българска политика спрямо Република Северна Македония. Прави ли ви впечатление как онези край Вардар „надигнаха гребен” през последните две години. Ами те не са идиоти и видяха как ние сами сриваме авторитета си пред Европа и света. Какво да се плашат от някаква държава, била тя и членка на ЕС, когато политиците й са готови да плюят на националните интереси, ако те не отговарят на техните собствени. И така ще бъде, докато не започнем да се държим по мъжки и престанем да бягаме при класната с рев и сополи: „Моля, госпожо, пък вижте какво ми направи Иванчо...!”
