В политиката “морал” и “компромис” са противоположности, освен ако нямаш твърде гъвкави принципи
Почти три години след началото на миниреволюцията от 2020 г. има някаква вероятност политическият пъзел у нас най-сетне да се нареди - независимо дали ще е по лесния, или по трудния начин. И по всичко личи, че каквото и да стане, изводът е един: протестната енергия от 2020 г. умря заедно с представата за добрите и моралните политици. И не се знае
дали някога ще видим подобна протестна мотивация
и енергия извън кръговете на най-заклетите политически агитки, която да не завърши с циничен край.
Събитията много напомнят на народното недоволство от 2014 г. срещу правителството на Пламен Орешарски, започнало заради назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. И в двата случая в началото протестираха леви, десни, центристи, монархисти, либерали, вечни революционери и хора, на които просто им се пиеше бира и нямаше с кого.
В един момент се включиха и представители на различни партии и граждански сдружения. Заради месианското им чувство и отношение към протеста по-умерените недоволни се отдръпнаха и само най-политизираните останаха да дефилират по площадите. Но пък големите протестни енергии почти винаги добиват политически връх.
Така през 2014 г. вълната бе яхната от новосформирания Реформаторски блок, който намери място като коалиционен партньор във второто правителство на Бойко Борисов.
И лъсна тогавашното “ала-бала” на РБ с ГЕРБ
- позицията на обединението срещу кандидатурата на Борисов за премиер бе представена като предизборен “трик” за привличане на повече сини гласове. А основният аргумент тогава бе, че е “по-добре с Бойко, отколкото с комунистите (БСП)”, които се бяха дискредитирали заради назначението на Пеевски.
Постигнат бе “историческият компромис”, който изхвърли реформаторите от властта след две години.
Същото видяхме през 2020 г. - справедливите протести срещу дългото пребиваване на ГЕРБ във властта и нахлуването на прокуратурата в президентството бяха подменени с разказа за битката между новите (стари) морални политици срещу статуквото.
Само 3 години по-късно от непримирими врагове на ГЕРБ представителите на градските либерали - ДБ и ПП, преговарят с кръвния си враг за общо управление.
И през 2014, и през 2020 г. протестната енергия се измести от съдържанието към формата - не борба за конкретни идеи или срещу конкретни политики, а “за” или “против” конкретни лица, опаковани с “морал” срещу статукво” или “добро срещу зло”.
Подмениш ли идеологията и политиката с морални категории, всяко твое следващо движение ще се гледа под лупа. А политиката е цинична работа, моралът и компромисът са две противоположности.
Участвайки в политиката, човек влиза в психологическия образ на престъпник. Затова политиците почнаха да се крият зад “граждански движения”, “граждански организации”, а част от депутатите са от “граждански квоти”.
Но когато си изострил моралните сетива на обществото, летвата се оказва твърде висока дори за собствените ти способности.
Остава да се криеш зад “прииждащата опасност от Изток”
и да се надяваш, че най-върлите ти поддръжници ще проявяват типичните си гъвкави принципи, когато стане дума за коалиция с Борисов, който “ще ни пази от комунистите”.
Затова опитите да изкарат изтеклите записи на заседанието на ПП като висш пилотаж в политиката или върховен макиавелизъм са обречени на неуспех и това ще се види на следващи избори, когато и да са те.
Приказките за съгласувания с посолството и за “изпирането” на Борисов
няма да отвратят онези 300-400 хил. души електорат
на градските либерали, но ще разочароват и отблъснат по-умерените им избиратели.
Една от причините за бързото разочарование у хората към съвременните партии и движения и особено в българската реалност е, че изграждането им става ситуационно и от горе на долу - от лидера към партията. Липсва социалната база или ако я има - тя е 7-10%, ако така конструирана, се репрезентира, както каза и Кирил Петков в записите.
В динамична обстановка първо се появява лидерът, който впоследствие трупа политически капитал и доверие, търси политическа ниша, чрез която да го припознаят, или вакуум, който да запълни. Едва тогава целият този капитал се преобразува в партия. И тъй като нямат социална база,
новите субекти залагат силно на присъствието в медиите
и на подкрепата на големия бизнес, а не толкова на реални обществени нагласи. А външнополитическият фактор става основен инструмент за вътрешнополитическа употреба. Неслучайно след абстрактните фрази за върховенство на правото най-използваният аргумент е “рискът за геополитическата ориентация” на България. Той сега е главният аргумент за протестите срещу президента Румен Радев - човека, с когото бореха ГЕРБ, с която пък сега сключват “джентълменско споразумение”. Но не звучи никак убедително.
Ако се заслуша в посланията за “заплахите за парламентарната република” или пък, че сме “троянският кон на Русия в Европа”, или че трябва да се борим “да сме пълноценни членове на ЕС и НАТО”,
човек ще остане с впечатление, че тепърва се борим за членство
в ЕС. А не че сме вече 16-а година членове. Това е комбинация от фрустрация и комплекс за малоценност, който се представя като национална трагедия.
Без да се усещат, че именно тези приказки и назидателното отношение към по-умерените хора, каквито са по-голямата част от българите, най-много дискредитират идеята за т.нар. цивилизационен избор в България. Защото, когато се опитваш да политизираш един по същността си аполитичен народ и насила да го буташ в едната крайност, обикновено го тласкаш да залитне в противоположната на желаната от теб посока.
