- Дългогодишни изследвания на брат му Вичо отричат тази версия за края на председателя на Народното събрание.
- Премиерът Стамболов нарежда френски лекари да направят аутопсия, а трупът да бъде балсамиран
На 29 август 1889 г. председателят на Народното събрание Захари Стоянов тръгва за Париж. Пристига на гарата във френската столица на 1 септември в 5 часа заранта след повече от две денонощия път. Основната му храна през дългия преход е била пастърма и хляб.
Придружават го съпругата му Анастасия Тихова Обретенова-Стоянова, директорът на железниците инж. П. Николов, народният представител Иван Андонов и началникът на канцеларията на българския парламент А. Ташикманов.
Целта е да посети Първото световно изложение, посветено на 100 години от избухването на Великата френска революция, и да получи дарение от книги, както и да купи нови за библиотеката на българското Народно събрание. Това е същото изложение, за което Густав Айфел прави прочутата, наречена на негово име кула, замислена като арка за посетителите.
Българската делегация се настанява в Отел дьо Суез на булевард “Сен Мишел” в близост до катедралата “Нотр Дам”. Заради добрите условия на изгодни цени хотелът е предпочитан от посетители от славянските страни и най-вече от руснаци. Захари и Анастасия отсядат в стая 42, която за времето си не блести с разкош. На няколко пъти в продължение на два дни са посещавани от Луи Леже, известен славист и българофил, написал редица статии във френски вестници в защита на българите след клането в Батак по време на Априлското въстание.
На следващата вечер Захари Стоянов умира. В 11 часа преди обед на 2 септември министър-председателят Стефан Стамболов получава телеграма от живеещия в Париж д-р Жечев: “Захари Стоянов е опасно болен”. После докторът праща нова телеграма, че предишната вечер Захари Стоянов е починал. Веднага му се телеграфира с искане да съобщи от колко време е боледувал покойникът и каква е била болестта му. Ето дословно отговора на доктора:
“Болестта се почна на 1-й септември след пладне и трая 30 часа
Болният се гледаше от докторите Пино и Гошер, които констатираха, че той страдае от болестта oсclusion intestinale (задънвание на червата), която при всичките взети енергични мерки докара преждевременната смърт на покойния”.
Като прочита това, министър-председателят Стефан Стамболов се разпорежда да се направи аутопсия и като се констатира болестта, да се балсамира тялото и да се изпрати със специален вагон в България.
На 5-и септември аутопсията е направена и Жечев отново праща телеграма:
“Днес се направи отопсията и се балзамира тялото. Отопсията откри продупчване на стомаха, следствие на един остър перитонит, която повреда е била смертелна”.
Тогава Стефан Стамболов нарежда докторът да придружи тялото до София, където съпругата му да се прости с него, и след това да се отправи за Русе, за да бъде погребан Всичко това да се направи на държавни разноски.
Княз Фердинанд, само от година на българския престол, праща съболезнователна телеграма до съпругата на Захари Стоянов, в която пише, че смъртта на председателя на Народното събрание “дълбоко Ме наскърби и препълни сърцето Ми с горест. Аз загубвам в него един верен служител, искреността и скромността на когото са възбудили в Мен възхищение и привързаност”. Че князът не си е дал усилие да научи българската история и литература, личи от следващите редове, в които Захари Стоянов е определен като
“един от знаменитите ни списатели – основател на българската литература”
Съболезнования на опечаленото семейство поднася и майката на княза Клементина, която пише: “Моите искрени съжаления за смъртта на З. Стоянова, преданий приятел на моя син”.
Едва на 6 септември 1889 г. вестник “Свобода” обявява на първата си страница под литография на Захари Стоянов: “С разбито сърце, с трептящо перо идем да съобщим на читателите грозната вест, която ни пристигна от Париж; вестта, че Председателят на Н. Събрание, Захарий Стоянов и един от редакторите на нашия вестник след кратко боледуване на 2-ий того часа по 9 след пладне бил покосен в цвета на възрастта си от жестоката смърт.
Духът се отказва да схване всичката тежина на загубата, която ни сполита със смъртта на главния ни сътрудник, душата на тоя орган, който толкова време бе главният изразител на политическите убеждения и тенденции на българското общество.
Но що важи нашата жалба пред загубата, която целийт народ претърпява с погинването на един от най-оригиналните му, най-искрените му, най-силните му синове.
Какви надежди, какви обещания даваше неговото необикновено, феноменално развитие! Каква мощна еволюция, какъв гигантски полет: от скромен български поборник до председател на Народното Събрание,
от овчар почти неграмотен – до пръв български писател и публицист!”
На 6 септември, Деня на Съединението, главен инициатор и деец на което е именно Захари Стоянов, в цяла България се отслужва панихида за него. На следващия ден тялото му е тържествено пренесено от Caveau provisoire (отделението за балсамиране до Парижката гара). В залата се извършва церемония, на която присъстват докторите Жечев, Петров и Ст. Антонов, инженер Николов, Иван Андонов, А. Ташикманов, майор Бакърджиев, Стамов, български студенти и част от колонията ни по това време във френската столица. Особено място сред тях заема Луи Леже, който е на почетна стража до ореховия ковчег с шест бели дръжки, върху който са положени два венеца – един от българското правителство и друг от студентите ни в Париж. Пръв взема думата Петър Гудев, който тогава учи право, а по-късно ще стане министър-председател (16 март 1907– 29 януари 1908 г.) и ще бъде уличен във финансови злоупотреби. В словото си той говори, че Захари Стоянов бил революционер, когато отечеството ни е имало нужда от революционери, и е станал “списовател, когато изпълни революционерната си длъжност и България имаше нужда от списатели”.
След него реч произнася и Луи Леже. Тя е поместена най-напред във в. “Свобода” в бр. 301 от 1889 г. и във възпоменателния лист, издаден по повод 50-годишнината от смъртта на Захари Стоянов. Цитираме я дословно: “Преди няколко седмици по случай стогодишнината на Френската революция Председателят на Българското Н. Събрание изпрати до председателя на законодателното тук тяло поздравителни съчувствия на своите съотечественици. Човекът, който се отправяше към Франция в името на Българското народно събрание, беше Захарий Стоянов, този именно човек, смъртните останки на когото сега пред нас виждаме. Той дойде да посети тая Франция, към която се обръщат погледите на всички, които обичат свободата;
смъртта внезапно го е в ковчег простряла. Ние не ще го оставим да замине,
без да му отдадем една последна почест. Като журналист и политически мъж преодоляющата черта на З. Стояновий характер бе патриотизмът, патриотизъм непокорим и жесток.
Жаркостта му понякога го е завличала вън от границите на умереността и на дипломатическата етика, но кой от нас има право да го кори за това? Ако съществува добродетел, на която прекалеността да е извиняема, то това е безсъмнено патриотизмът.
Стоянов имаше дълбока вяра в бъдещето на България и тя не ще бъде излъгана. Той ще присъства при окончателната сполука на каузата, която е защитил с толкова въодушевление, но в деня на триумфа името му няма да се забрави. Той ще живее и името му ще бъде записано при имената на тези, които са паднали,
борещи се с перото и меча – при Миладиновци, Ботевци,
Любен Каравеловци, Раковски...
От името на Франция, винаги съпричастна към благородните каузи, поднасям съболезнованията си пред смъртните останки на Захарий Стоянов: Сбогом, доблестни борецо! Ти ще почиваш в обятията на тази българска земя, за която си дал най-скъпото нещо от живота си: твоите съотечественици те чакат, за да ти отдадат заслужените от тебе почести. Дано тези почести бъдат едно утешение за тази, която носи името ти и която вдовица нажалена ще пристигне в отечеството си в траур.”
На 15 септември в полунощ тленните останки на Захари Стоянов, пътували в запечатан вагон, пристигат на българската граница, която по това време е до Цариброд. На следващия ден от София пристига специален влак, който ги откарва до София. Тялото е изложено за поклонение в църквата “Свети Крал” (дн. “Света Неделя”).
След траурната церемония съпругата Анастасия е настанена в дома на тогавашния кмет на София Димитър Петков. От Русе идва и брат й Никола Обретенов. Двамата изразяват желание в неделя рано сутринта да тръгнат с покойника за родния си град.
В 6 часа тялото на Захари Стоянов е натоварено на файтон, който се отправя към Лом, откъдето с яхта ще пристигне в Русе. До покрайнините на София го изпращат двайсетина файтона, в които са негови приятели, съратници в борбата и партийни другари.
На 19 септември в 12,30 ч частен параход тръгва да посрещне яхтата. На пристанището са наредени стотици русенци – учители и ученици, държавни служители, офицери и войници от гарнизона, търговци, занаятчии и предприемачи. Става ясно обаче, че яхтата се бави поради гъста мъгла, и ще доплава до Русе на другия ден в 9 ч заранта. През това време пристигат делегации от главните градове в Централна Северна България. Ковчегът на Захари Стоянов е пренесен от яхтата на катера “Борис”. Издигната е специална арка, а опелото е извършено в съборната църква “Света Троица”.
Тялото му е положено в специално изградена гробница в градските гробища. На гроба му са поднесени 68 венци. Така след 17-дневен траур в цялата страна Захари Стоянов е погребан. И се ражда мистерията от естествена смърт ли е починал, или е отровен, както твърди съпругата му Анастасия. Брат му Вичо Стоянов, фолклорист и изследовател, дълги години прави проучвания и заявява, че теорията за отровителство не е потвърдена.
Половин век след смъртта на брат си, след като е правил допълнителни проучвания, той казва: “И досега още се мълви, че той бил отровен, но как, от кого и защо – върху това не съществуват никакви сериозни факти...”. И после допълва: “След 6 години списанието на д-р Витанов “Медицинска беседа” писа, че внезапната смърт на З. С. се дължи на отравяне”.
И оттам тръгва мълвата за отровителство на летописеца на българските герои и въстания.
