- Когато чаках за донор, не смеех и да помечтая да видя сина ми в първи клас, а вече е на 15 г.
- Разговорът за спасяването на живот трябва да е първо в семейството и да има национална кампания 24/7 365 дни в годината
- С трансплантирано сърце и бъбрек аз съм произведение на българските лекари. Вярвам им, те могат
- Не медалите са ми важни - успех е дори самият факт, че трансплантираните излизаме
от другия край на басейна. И така демонстрираме нагледно - донорството
е живот - Българинът не вярва на нищо, тъй като години е лъган. И за това съм виновен и аз, и всички, защото ние сме държавата и трябва да се вземем в ръце
- Само за седмица в Румъния направиха 12 трансплантации, у нас от началото на годината са 5
- Г-н Пеев, спечелихте златен медал на световното първенство за трансплантирани в Австралия. Какви усилия са необходими за това?
- Преди всичко поздравленията са и за Огнян Ганчев, който стана трети на 100 метра. Той тръгна от България с адски болки в коляното, само той знае как издържа там и как изплува тези 100 м. Той е по-големият герой, защото аз физически съм добре. Зарадвах се на него повече, отколкото на себе си.
Аз не съм професионален спортист и никога не съм бил. Като дете съм тренирал плуване, футбол. Роден съм във Велинград, където има много добра школа по плуване, и това, че плувам добре, го дължа на тях. След трансплантациите ми научих от Огнян и Евгени, които също са трансплантирани, за тези състезания. Започнах да ходя с тях, като първото ми беше европейско във Финландия през 2016 г. Така разбрах, че мога да се справям. Медалите не са на преден план. На преден план е, че демонстрираме нагледно, че донорството е живот. Това е основното нещо, което правя.
Опитвам се да поддържам добра физическа форма. Трудно ми е, защото нямам басейн в Хасково, където живея. Много лошо се подготвих за това световно, изкарах невероятен късмет. Преди участието заявяваме в какъв стил плуваме, оказа се, че в трудните дисциплини - бруст, гръб, бътърфлай, никой не иска да участва. Повечето плуват в свободен стил, защото там всякак може. В моята група се оказа, че никой не участва, и направо направиха класирането и ми дадоха златния медал. Това не омаловажава въобще какво направих, защото самото участие бе феноменален успех за нас.
- А къде се подготвяте все пак?
- Ходя да плувам във Велинград веднъж в месеца за по два дни. Преди да замина, отидох за пет дни и благодарение на приятели имах възможността да плувам в басейна на един хотел.
- С това примерът ви изглежда все по-изумителен...
- Аз спортни резултати никога не съм гонил. Гледах после как съм плувал, справям се добре, но не бързо, защото нямам физическата сила. И все пак това не е от значение, самият факт, че излизам от другия край на басейна, не е важно на кое място съм, това е огромен успех.
- Надявате ли се на успех и в трансплантациите у нас?
- Докато висях по летищата, когато се прибирах, видях, че има две трансплантации и нова донорска ситуация, реализирана в Русе. И ми стана много хубаво. Но това са едва пет трансплантации от началото на годината. В същото време в Румъния са 88, а само за миналата седмица румънците направиха 12 трансплантации.
- На какво се дължи това?
- На много неща. Най-вече на липсата у нас на донор идентификация, тоест в донорските центрове не се идентицифицират донори, не се реализират ситуации. Не се питат хората. Някои казват, че отказите са проблем, но не са. В Хърватия, които направиха бум и станаха втори в Европа по трансплантации след испанците, в един момент имаха 47% откази. Макар законът да е такъв, че декларираш само несъгласие, винаги се питат близките. Така е правилно, хуманността е на първо място. Та ако те питат 100 души и 47 откажат, това значи, че 53 ще бъдат реализирани. Тоест ще бъдат направени над 100 трансплантации. Над 100 човешки живота ще бъдат спасени. А ако не питаш никого, нула спасени живота. Организационни са проблемите.
Другият проблем е, че през 2018 г. направиха сливания и закриха Изпълнителната агенция по трансплантации, тя стана дирекция в ИА “Медицински надзор” и оттогава нещата не вървят. След това се появи и COVID-19.
Добре е да има самостоятелен орган, който да регистрира тази дейност. В него да работят хора, които знаят какво правят, хора като д-р Сибила Маринова и д-р Марияна Симеонова.
- Като общество имаме ли проблем по темата за донорството и трансплантациите?
- О, ние имаме проблем като общество в абсолютно всичко, не само в това. Смятам, че трябва да спрем да мрънкаме, да се вземем в ръце и да се оправим, защото няма кой да дойде и да ни оправи. Тази апатия, липса на емпатия, това не е добре. Като цяло българинът не е лош човек.
- Пример за това е Янка Морчева, която дари органите на сина и внука си и “24 часа” отличи в кампанията “Достойните българи” тази година.
- Баба Янка Морчева направи повече за донорството, отколкото всичките ни правителства, взети заедно, през последните години. Тази жена даде повод да се говори за добрината и за човешките животи, защото това е най-ценното.
- Трябва ли да се говори и вкъщи за донорството?
- Трябва да се говори постоянно за това. Да има кампании 24/7 365 дни в годината. Разговорът трябва да е вътре в семейството: ако се случи еди-какво си, да направим еди-какво си. Но и държавата трябва да създаде възможност. Защото, ако се случи нещо и моите близки искат да ми дарят органите, а тук няма кой да я реализира тази донорска ситуация, няма как да стане. Процесът е двустранен.
И в семейството трябва да се говори, и дебат трябва да има в обществото с лекари, медии, управляващи. Трябва да се намерят всички възможности и да се говори за донорството, но не само да се говори, но и да се случват нещата. И от икономическа гледна точка е по-изгодно за държавата. Вместо да държи един човек на диализа, е по-изгодно той да бъде трансплантиран. Един бъбречно трансплантиран е 3-4 пъти по-евтин за държавата, отколкото пациент на хемодиализа.
- Според последни данни към 6 март тази година има 877 чакащи.
- Те винаги са били около 1100-1200. Последните години намаляха до 850. Не защото се правят трансплантации, а защото хората не дочакват донор. Другото е, че много българи - между 50 и 70 души годишно, правят от жив донор трансплантации на бъбреци или на черен дроб в Турция. Много ми е непонятно защо не правим трансплантации от жив донор в България, при положение че имаме готови двойки, които ходят в Турция. Там правят кампании, събират пари, а при нас е безплатно.
- А защо тогава не се правят?
- Хората са съгласни да дарят, но много от тях се притесняват, че в България, като се правят малко трансплантации, лекарите ни нямат толкова опит, колкото тези в Турция. Смятам, че българските лекари наистина могат, но едно е да правиш 10 трансплантации на година, друго е 10 на седмица. Опитът и рутината са различни. Иначе имаме центрове, в които може да се наблюдават трансплантирани пациенти. Аз почти 10 години съм с трансплантирано сърце и 8 г. - с бъбрек. Тоест диспансерите са добри, щом мога да съм в добра форма, включително и физически. Разбира се, имам проблеми, но не искам да се оплаквам. Аз съм произведение на тези лекари, не се самолекувам, нито съм извънземен.
Като говоря с хора от цял свят, тяхната терапия е същата като в България, пием едни и същи медикаменти. Вярвам на лекарите ни.
- Като че ли обаче българите са много недоверчиви към здравната система, на какво се дължи?
- Ние сме на първо място по ниво на базово недоверие в целия Европейски съюз от години. Тук хората са най-недоверчиви към всичко и всички. Има си причина, ако се върнем 30 години назад. Комплексно е, когато са те лъгали много години и надеждите ти са се изпарявали, на какво и на кого да вярваш накрая? Аз не обвинявам хората, че са такива. Търся вината в себе си - щом сме стигнали дотук, значи и аз имам вина за това. Какъв е смисълът да сочим някого с пръст и да го обвиняваме за нашите неволи, като ние сме част от това общество и за да ги има тези неволи, и ние сме допринесли. Медийна среда, политическа, всички имат участие. Аз съм работил 17 г. в медии, когато минаха трансплантациите, ми се смени мирогледът. Дадох си сметка, че най-ценното нещо за мен на този свят е времето. Нямам време да го прахосвам. На всички то е лимитирано, никой не знае колко му е, но е хубаво пълноценно да го живеем. Когато дойде, не пита, затова аз гледах да удължа времето. Така и се получи благодарение на лекари, на хората, които дариха органите на сина си, за да ме спасят, благодарение на майка ми, която ми дари бъбрек, на семейството ми и на малкото ми приятели, които вярваха в мен.
- Според Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки е забранено разпространението на информация за донора. Вие познавате ли близките, които са дарили сърцето?
- Да, майката на момчето ми беше написала писмо. Остави го в редакцията, в която работех като главен редактор. Беше си оставила номера и аз ѝ се обадих. Чуваме се, тя ми звънна, след като се върнах от световното. Те са скромни хора и не искат публичност, а аз уважавам тяхното желание.
- Трябва ли нещо да се промени в този закон?
- Законът за органното донорство в момента не е лош. Той е като този в Испания, а тя е номер едно в света по брой реализирани донорски ситуации на трансплантации. Щом този закон работи там, би следвало да работи и тук. Проблемът у нас е организационен. Ако се върне Изпълнителната агенция по трансплантациите, смятам, че ще е добре. Това обаче зависи от Народното събрание, не става с акт на здравния министър. Редица закони трябва да се променят, за да се върне агенцията обратно. Но това не е най-спешното, по-спешно е координаторите да заработят.
- Какво ще кажете на хората, изпаднали в ситуация с възможност да дарят органите на близък?
- Цитирам Илияна от Варна, която е с трансплантиран бял дроб: “Когато ние чакаме за орган, за да живеем, не се молим някой да умре. Молим се, когато някой умре, близките му да спасят човешки животи”. Няма по-ценно нещо от човешкия живот, а най-високохуманният човешки акт е да дариш живот. С Огнян Ганчев, Евгени Георгиев, Мартин Настев, Ирен Дикова, с които ходим по състезания, демонстрираме, че донорството е живот. Спасените хора могат да са активни, полезни за себе си, семействата си и обществото.
Когато чаках за донор, не смеех и да помечтая да видя сина си в първи клас, а вече е на 15 години. Само тази емоция - човек да гледа как растат децата му, да дочака внуци, е страхотна. В началото не се знаеше много за донорството, с развитието на социалните медии и на алтернативните информационни източници хората научават и искат да участват в една такава мисия. Има хора, които искат да помогнат дори със символична сума. Малко обаче ни и натъжава, защото това трябва да е роля на държавата.
CV
- Роден през 1976 г. във Велинград
- След прекарано вирусно заболяване през лятото на 2011 г. Георги Пеев получава сериозно увреждане на бъбреците. Година по-късно научава, че има и увреждане на сърцето
- През август 2013 г. Пеев получава сърце, а година и половина след това му е направена и бъбречната трансплантация, като донор е майка му
- През 2016 г. участва в първото си европейско първенство за трансплантирани атлети във Финландия
- Георги Пеев активно участва в инициативи за популяризиране на донорст
