Смяната на модела може да е и към по-лошо, казва медийният експерт
Аз съм от тези, които не просто си дават сметка, че руската пропаганда е прекалено силна у нас, а че вече е промила стотици хиляди мозъци
На три сцени продължавам да изпълнявам ролята си с най-голяма благодарност към небесния драматург – детството, любовта и текста
- Г-н Лозанов, кой или какъв трябва да е следващият министър-председател на България? Този въпрос все още няма отговор и логично продължава да е сред най-обсъжданите.
- Като кажа кой, ще се разбере и какъв мисля, че трябва да е, защото имам конкретно предложение. Дано с него не му направя “мечешка услуга”, защото не съм го питал, но политиците са публични лица и трябва да носят на обсъждане – и критично, и положително.
Мисля, че следващият министър-председател трябва да е лидерът на “Да, България” Христо Иванов. Защото той в парламента сега най-пълно изразява и удържа историческия континуитет на волята за демократични промени в нашето общество: от акцията му в Росенец, вдигнала протестната вълна от 2020 година, назад през решаващите политически и геополитически реформи по времето на Костов и Стоянов, та чак до големия син митинг на Орлов мост през 1990 година. Заедно с това Христо Иванов пръв направи добре премерена диалогична крачка към ГЕРБ/СДС в търсене на взаимодействие без съглашателство. Още повече, той е непреклонен застъпник на съдебна реформа, която именно очертава границата на допустимия и недопустимия компромис в преговорите между първите в НС.
Впрочем той щеше да бъде избран още миналия път, ако президентът не беше дал третия мандат на БСП, за да не би да се засегнат руските интереси от “войнолюбците”.
- Каква е вашата прогноза за настоящия парламент? Стана модно едно вероятно правителство на ГЕРБ и ПП да се описва като брак по сметка, но дали подобна метафора от живота е подходяща? И дали подобно обединение е единственият възможен вариант?
- Сигурно не е единственият възможен вариант, но за момента е най-приемливият. Защото през политическия антракт, в който България – член на ЕС и НАТО, пребивава от години, пропутиновите сили и нагласи непрестанно набират мощ. И дълго чаканата смяна на модела на управление може да се осъществи, но не към по-добър, а към още по-лош.
Вярно е, че ДБ и ПП влизат от парламент в парламент със заявка да санкционират ГЕРБ за допуснатите през неговото управление корупционни практики, но
избирателите вече за пети път не им дават такъв мандат
За съжаление, борбата с корупцията не се оказа достатъчно мобилизиращ фактор. Веднъж, защото на редовия гражданин му изглежда, че тя е предварително изгубена в прехода. Втори път, защото му се струва, че това е разправия по високите етажи на властта, която не го засяга лично. И трети път, защото лично му се е случвало на пътя или на гишето да участва в корупционни практики, така че отнася осъждането им подсъзнателно и към себе си. И едва ли шестата поредна предизборна агитация ще промени мнението му. Тенденцията по-скоро е противоположната – анти-ГЕРБ говоренето все по-малко генерира вот. Явно борбата с корупцията в политиката у нас може да се води само рамо до рамо с тези, които подозираш, че са зависими от нея. Деликатна задача, която изисква умения, точно обратни на това да арестуваш Бойко Борисов, без да си намерил достатъчно законови основания.
- Отношението на политическите партии към войната в Украйна продължава да е и крайъгълен камък в преговорите за правителство, управление, избори. Доколко то може да повлияе за съставянето на правителство у нас?
- Трябва да повлияе, защото иначе на следващите избори нараства опасността да дойде на власт – първо срамежливо, а после откровено – пропутиново правителство. Не знам кога президентът няма да издържи и ще връчи мандат за съставянето му на “Възраждане” в продължение на собственото си упорито настояване за неутралитет на България спрямо руската инвазия в Украйна.
Като прибавим към това и риска заради властови амбиции и персонални ежби партии, които засега декларират принадлежност към евро-атлантическото мнозинство, да се оттеглят от него, става ясно, че Путин вместо в Украйна може да спечели войната в България, без да я е водил.
- Пожелахте си за рождения ден, който отпразнувахте на 26 април, войната в Украйна да свърши. Страх ли ви е от тази война? И защо? Въпреки политическото говорене за оръжията и помощта от наша страна хората сякаш продължават да я усещат като нещо далечно – не е у нас, не подпалва нашите къщи. Или пък за това усещане е виновна руската пропаганда, която според някои е твърде силна у нас, така ли е?
- Аз съм от тези, които не просто си дават сметка, че руската пропаганда е прекалено силна у нас, а че вече е промила стотици хиляди мозъци. Целта ѝ, като на всяка пропаганда, е с конспиративни теории да каже на черното бяло – че не украинците са жертва на руската агресия, а обратното. По същата логика нараства броят на убедените, че Земята е плоска.
Така че
войната наистина ме плаши с пораженията, които нанася върху здравия разум, но не в Украйна, а в България
Част от тях е злорадото потриване на ръце, че загиват хора в съседна, не в твоята държава. Смъртта ми, на която и точка на планетата да се намираш, няма как да не помрачава радостта ти от живота, ако си запазил нормалната си човешка чувствителност. И пропагандата не те е превърнала в ментален руски поданик.
- Напоследък много от културните събития у нас се превръщат в политически – скандалът в Народния театър, протестът срещу участието на подкрепящата Путин пианистка Валентина Лисица, гневът срещу режисьора Теодор Ушев заради присъствието на филма му в кинофестивала в Москва, недоволството, че Георги Господинов е позволил романът му “Времеубежище” да бъде преведен на руски… Защо се случва така?
- Защото се върнахме в 1989 година, когато всичко беше само политика. А се върнахме там, защото се оказа, че репресивният съветски режим далеч не е паднал с падането на Берлинската стена, както наивно си мислехме тогава. Той само е трупал ресурси, за да се хвърли отново в студена, а вече и гореща война със Запада за преразпределение на територии. И ние сме сред първите, които си иска обратно.
Така че политизацията на обществото ни днес е неизбежна, но не трябва да е сляпа, за да виждаме реалните лица на заплахата и спасението за нацията. Това има пряко отношение и към оценката на всеки един от културните факти, които споменавате.
- Детството ви минава в друг строй – в очакване на светлото социалистическо бъдеще, когато всяка мисъл, културен феномен или каквото и да е събитие се описва евфемистично. Какви бяха политическите разговори тогава, дали възрастните са бистрили политиката така разпалено като днес? Може ли миналото да ни научи на нещо сега?
- Разговорите бяха почти същите, но демократичният консенсус беше далеч по-широк – всички нормални хора мечтаеха да се измъкнем от “руския мир” и да се приобщим към западния свят. Действително в публичната среда повече или по-малко им се налагаше да се “правят на луди”, за да не станат жертва на репресии, но щом се приберяха вкъщи, захвърляха маските и подлагаха на присмех и гняв идеологическите измислици и партийните дивотии. Разбираха много добре, че всичко това е пропаганда, и то пак руска, и не бяха готови да ѝ се поддадат и на процент.
Четяха само последната страница на официоза “Работническо дело” с прогнозата за времето и програмата на телевизията,
защото знаеха, че на останалите ги чакат тогавашните тролове. Само можем да се поучим от редовия българин в близкото минало какво значи имунна защита срещу промиването на мозъци и да я пожелаем и на днешните българи.
- Замисляте фотографска изложба, с която да отбележите 65-ата си годишнина. Какво ще представлява тя?
- Намерението ми е да включва 65 значими образеца на българската фотография, създадени през последните 65 години. Не се нагърбвам да определям значимостта им сам, въпреки че се занимавам с фотографска критика още от 80-те години на миналия век, а съм поканил и куратор със собствен поглед. При мен неизбежно ще окажат влияние приятелските сантименти към фотографите, но пък имах привилегията през годините да се сприятеля с най-талантливите от тях. Вярвам, че изложбата, да сме живи и здрави, ще го потвърди.
- Изобщо днес има ли я фотографията като изкуство, при положение че всеки е фотограф с телефона си? Кои са днешните Лоте Михайлова, Иво Хаджимишев, Деяна Стаматова?
- Имаме големи фотографи от всички поколения, но неизкушеният зрител едва ли го знае и целта на изложбата е именно да му го покаже. Предполагам с изненада той ще установи, че между аналоговата и цифровата ера във фотографията няма културен праг. Когато до работите на имената, които споменавате, застанат тези на Димитър Дилков, Стоян Ненов, Павел Червенков, Борис Мисирков, Георги Богданов, а и на още по-младите, ще стане ясно, че фотографите винаги са правили едно и също: вглеждали са се в нещата, докато проявят невидимата си същност.
В моето детство във всеки дом имаше фотоапарат – това беше първият “бум” на фотолюбителството и още тогава се предполагаше, че то може да направи излишна професионалната фотография. Стана точно обратното – колкото повече хората се научаваха да снимат, толкова повече се изостряха сетивата им за добрата фотография и разбираха, че не е по силите им да я направят.
Сега положението е сходно, само че
фотоапаратът вече е не във всеки дом, а във всеки джоб
Сбъдва се пророчеството от времето на Баухаус, че неграмотният на бъдещето ще е този, който не може да снима, защото все по-голяма част от информацията минава през визуалната комуникация, особено в социалните мрежи. Искам обаче да разсея и едно друго подозрение – че образите заплашват думите. Нека не забравяме, че ние мислим с думи, включително и самите образи. Всяка снимка е една разказана история, само че “зипвана”.
- Май си създадохте традиция да превръщате годишнините си в културно събитие, в празник на духа. Защо го правите?
- Знам ли… Вероятно защото на годишнините хората ти обръщат специално внимание и ти се иска да им отвърнеш със същото, като направиш нещо, в което се чувстваш най-добър. За мен това е четенето на лекции и откриването на изложби. На 60-годишнината си четох публична лекция за земното щастие, а на 50-годишнината си открих изложба с произведения на 50 мои приятели - визуални артисти.
- Какъв е смисълът на дълголетието, заслужава ли си човек да си прави равносметка на годините, както гласи клишето? Каква е вашата равносметка?
- Въпросът за смисъла на дълголетието е като този за смисъла на живота – няма генерален отговор, а го даваш всеки ден по малко с действията си. Като погледна назад, виждам три сцени, на които съм изпълнявал и продължавам да изпълнявам ролята си с най-голяма благодарност към небесния драматург – детството, любовта и текста.
CV
Роден е на 26 април 1958 г. в София в семейството на архитектите Лозан Лозанов и Олга Станева
Завършва “Философия” в Софийския университет
Работил е в сп. “Българско фото”, бил е редактор и заместник главен редактор на в. “Култура” и главен редактор на сп. “Егоист”
Доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет
Бил е член на НСРТ (предшественика на СЕМ), както и член и председател на СЕМ
В момента ръководи дирекция “Наука, култура и образование” в БТА
