Да се мисли за някаква промяна в мненията на ултрасите в една или другата посока е глух коловоз в буренясала нива
Едно телевизионно интервю ме накара да си направя експеримент във Фейсбук: помолих приятелите си да се опитат да познаят за коя държава се отнася следното твърдение: „Арестът е политическа акция, в държавата няма правосъдие, заприличали сме на бананова република".
Имаше най-различни предположения, предимно за България и за Русия, но няколко от читателите покрай жокера „арест“ се досетиха: „САЩ“, а фенската реакция в социалните мрежи е по повод ареста на Тръмп.
Очевидно не сме нито първите, нито единствените, които са готови да охулят държавата си, фанатично уверени в правотата на своя любим лидер. Нищо ново под слънцето – политическите ултраси навсякъде по света си приличат, както си приличат и футболните им „колеги“.
Разликата е, че едните беснеят по улици, градския транспорт и стадионите, а другите – в социалните мрежи и по протести.
Политическите ултраси със своята категоричност, агресивност и убеденост са тази сравнително малка част от членовете и симпатизантите на партиите, която силно влияе и нахъсва останалите и заради активността си се превръща в тяхно лице и неформален говорител. И въпреки, че партийните лидери често вътрешно не одобряват тяхното крайно поведение и методи, великодушно им прощават, защото са „най-верните“. Важи не само за България, а за целия свят.
Едно сполучливо определение сравни партийните лидери със заложници, на които феновете са опрели пистолет в слепоочието. И така, както големите отбори не могат да съществуват без вярната си публика, така и политическите ръководства биха останали сами без своите фенове и симпатизанти. А както вече отбелязах, най-активни и агресивни, затова и най-видими, са крайните привърженици, които имат съществено влияние върху по-умерените симпатизанти.
В нашата най-близка политическа история е имало и по-драматични, дори съдбоносни преговори за съставяне на правителство – тези през 2005 година при Тройната коалиция. Тогава залогът беше влизането ни в ЕС и Симеон II като премиер предпочете да приеме комунистите, които го изгониха от България и да затрие партията си в интерес на държавата. Така и стана.
Но има съществена причина драматичните преговори преди години да преминаха в далеч по-спокойна обществена обстановка. И това беше липсата на социални мрежи, в които сега се води около 90% от ожесточената битка. И различните лагери, макар и ясно разделени, не бяха толкова видими, защото нямаха възможността за публична реакция в реално време.
Сега текат деликатни преговори между двете основни коалиции – ГЕРБ/СДС и ПП/ДБ. На тях дори не става дума за някаква коалиция между враждуващите страни, а едва за законодателни приоритети и управленска програма. Но ултрасите вече бушуват из Мрежата: „Никакво отстъпление“ или казано по сталински: „Ни шагу назад“ и дебнат всеки компромисен ход както на своите, така и на „противника“.
И макар и от двете страни на този ожесточен спор да има трезвомислещи глави, които отлично да разбират, че от тази политическа безизходица може да се излезе само по пътя на преговорите и компромиса, радикалните фенове могат да обърнат колата на преговорите.
При всички случаи ултрасите тласкат едни толкова деликатни преговори към екстремистки решения. И те са от двете страни – както от страна на „Лели ГЕРБ“, както насмешливо ги наричат либералните ФБ активисти, така и от страна на „опоркаджиите“, за които „Мишо Бирата“, „Буда“ и „Къщата в Барселона“ са символ на корупция и задкулисие.
Изводът ми е, че и у нас, както вероятно и в Европа, има една важна симбиоза между електорат, партиен елит и лидер. Електоратът с видимото влияние на ултрасите се старае да държи нащрек партийния елит и в някои случаи е негов коректив /тук опасността от влиянието на крайните фенове е особено голяма/. Но и партийният елит и особено лидерът, ако е истински неоспорим лидер, променя мнението на електората и донякъде само на ултрасите.
Лидерската среща, освен друго и показа, че сега не е времето да се чоплят стари рани – по репликата на самия Борисов това, което е между него и Петков си остава извън преговорите.
Но да се върнем към ролята на политическите ултраси. В този смисъл при преговорите Борисов има определено предимство пред ПП/ДБ. Защо ли? Защото може да си позволи повече компромиси с убеждението, че електоратът му, без малка част от ултрасите ще ги одобри, отколкото Петков-Василев-Христо Иванов могат да си позволят същото. И още защото привържениците на ГЕРБ са стабилно вярващи в лидера си и политиката която води, докато последните избори показаха преливане на избиратели на ПП към други формации и особено към „Възраждане“.
Да се мисли за някаква промяна в мненията на ултрасите в една, или другата посока е глух коловоз в буренясала нива. Въпросът е какво могат да си позволят лидерите като личности и авторитети с избирателите си без да ги изгубят. А точно в това е драмата и парадокса – и двете страни имат дотолкова сходни програми, че още малко и ще си разменят венчални пръстени. Или, както каза Борисов пред актива си: „Имах чувството, че сме една партия.“
Е, ако ще се правят компромиси, всеки от преговарящите ще излезе с някоя изкривена ламарина по политическата кола, без това не може. Но в никакъв случай преговарящите, включително и лидерите, не трябва да се съобразяват с радикалните настроения на агитките си. И да не се страхуват, че ще ги загубят. Може пък да спечелят от периферията, от онези 60% негласуващи, на които най-после да им просветне, че има светлина в тунела и ще отидат до урните.
А по повод началото на този текст за Тръмп и банановата република – каквото и да стане с лидерите ви, не си ругайте държавата.
