- Какво днес бих попитала Валери Найденов? Дали е предполагал, че “24 часа” през 2023 г. ще е не само най-добрият хартиен всекидневник в България, но и една от най-големите медийни платформи - сайт, видео, подкасти, фейсбук, телевизионно студио, събития, място за дебати… И най-важното - ще е достоверната медия в тази държава
- Не помня точно кога престанах да се страхувам. Дори от смъртта. При серията отвличания в България за първи път се изплаших за сина си. Изплаших се за професията и талантливия Слави Ангелов, когато бе пребит заради публикация в “168 часа”... Изплаших се, когато Борислав Зюмбюлев катастрофира тежко, а след години бе повален от инсулт, защото с тези хора и всички останали - повтарям всички, чиито имена няма място да спомена, случваме всеки ден магията
- Г-жо Гочева, за мен е чест и удоволствие да бъдете мой гост в подкаста. Да си призная, друг път не ми се е случвало да правя интервю с шефа си.
- И аз за първи път давам интервю за моя медия.
- Чудя се, ако вие трябва да попитате нещо Валери Найденов например, който ви е бил главен редактор в “24 часа”, какво ще е то?
- Валери беше човекът, заради когото останах в “24 часа”, когато се правеха “сухите тренировки” за новия вестник - имах идея да правя други неща. Валери ме научи да бъда добър редактор.
Страстта му към тениса и ските, както и липсата на мобилни връзки тогава, ми дадоха смелостта да вземам сама бързо решения и да заставам зад тях. Нямах време да се колебая дали греша.
Валери беше човекът, с когото напуснах “24 часа” след фалшивата партийна книжка на Стефан Софиянски, въвлякла вестника в грозна политическа интрига.
Валери беше и човекът, заради когото отказах, вече не си спомням 1997 или 1998 г., поканата от новия собственик тогава на “24 часа” - немската медийна група ВАЦ, да поема поста главен редактор. Отговорът ми бе, че той е създателят на “24 часа” и ако се върна, ще е заедно с него. Но Валери за мен бе и първият автор, чийто договор подписах, когато три години по-късно аз станах главен редактор.
И Валери беше моята номинация за първата голяма награда на злополучния конкурс “Черноризец Храбър” преди повече от 20 години. Тогава сред кръг мъже издатели видях колко разрушителен е българският комплекс от чуждия успех и талант. Е, така и най-добрият български публицист днес Валери Найденов не взе големия “Черноризец Храбър”.
Какво днес бих попитала Валери? Дали е предполагал, че “24 часа” през 2023 г. ще е не само най-добрият хартиен всекидневник в България, но и една от най-големите медийни платформи - сайт, видео, подкасти, фейсбук, телевизионно студио, събития, място за дебати….И най-важното - ще е достоверната медия в тази държава?
- Извън клишето, че няма неудобни въпроси, а само неадекватни отговори, къде е мярката в нашата професия? Колко дълбоко трябва да рови един журналист и къде любопитството му трябва да отстъпи на приличието?
-Мярка в какво? Защото мерките днес, уви, са различни.
Не бих преследвала с микрофон личности само за да ги унижавам публично. Не бих лъгала с ясното съзнание, че разпространявам неистини. Не бих писала гадости и за най-сериозните си конкуренти. Не бих си позволила медията да бъде употребена в нечия война. Защото в битките няма само добри или само лоши. Мярката днес е да си достоверен, да си подготвен за темата, да търсиш различни мнения, да разказваш без емоции и пристрастия, но с много факти и детайли.
- За какво от миналото в професията съжалявате - работехме и във времена, когато не просто нямаше интернет, нямаше дори мобилни телефони?
-Аз не съжалявам за нищо, което е в миналото. Има колеги, които останаха там емоционално и отказват да признаят, че тази професия изисква вече нови качества, различни усилия да стигнеш до читателя.
И точно добрата журналистика днес ни прави по-различни. Това, което приемам за свой личен успех е и за което полагам изключителни усилия, е, че създадох синергия между “24 часа” , “168 часа”, “България днес”, “Български фермер”, “Космос”, “Идеален дом”, “Клуб 100”, “Хоби фермер”, “Тренд”, “Вестник за семейството” - изпускам ли нещо? Тази синергия носи добавената стойност за сайтовете ни и видеосъдържанието, което нито една медия не прави днес.
Ти знаеш колко е трудно да работиш сред звезди…Да пренастроиш авторите от хартията към дигиталните форми. Да ги убедиш да застанат пред камера…Да осъзнаят, че новината е за сайта, а за хартията са ценни анализите, разработките, историите, инфографиките, които после пък заживяват свой живот като добавена стойност в интернет.
- Работите с няколко поколения журналисти. Колко труден е балансът между тях и на кое непременно искате да научите младите?
- Три поколения! И балансът между тях се постига трудно, често с излишни емоции, с вливане на огромни дози търпение. Но създадохме перфектните екипи - с тези, които помнят, знаят, могат и най-младите, които искат.
Ние сме като семейство с над 30-годишен брак - взривяват ни дреболии, но ни обединяват наистина ценните неща. Колегите знаят и усещат - вбесяват ме опасното самочувствие, че си най-добрият, най-успешният, нежеланието да помогнеш с идея, редактиране или дори заглавие на колегата си.
Мразя рутината, обичам да мотивирам и провокирам колегите за нови проекти и да търся в тях място за всеки. Опитвам да отделям време, за да насърчавам любопитството и самочувствието на талантливите млади колеги.
- Помните ли кога и по какъв повод си казахте, макар и наум: Това е, готова съм, добър журналист съм.
- Няма конкретен повод, защото да работиш във всекидневник е темпо, което не ти позволява достатъчно време да анализираш себе си. Но има един трагичен инцидент, след който си дадох сметка колко е ценно да си зад гърба на хората си и те да го усещат. Беше в една от малкото недели, в които почивах. В Тетевенския Балкан загинаха няколко човека и не бяхме реагирали. Наблюдаващият заместник главен редактор тогава прехвърли вината на втория дежурен, каквито обикновено са най-младите репортери. Изчаках да останем сами и си позволих да го предупредя, че дори да е прав в своя анализ на ситуацията, оттук нататък нито един от тях няма да поема отговорност от страх да не се провали и да бъде предаден от шефа си.
- Какво във вашата професия остава скрито от читателите?
- За външния свят всичко, което правим в хартията, сайта, подкастите, видеата, събитията, изглежда лесно, цветно и вълнуващо.
Не знаят колко трудно бе да се конструира мостът между вестника и сайта, между всички редакции, между рекламодателя и качественото съдържание.
Да убедиш колегите, че телефонът в ръката ти е медия. Хората не виждат чата между нас във вайбър, който продължава денонощно с идеи, кавги, но и със самоирония, което винаги ни спасява, когато залитнем, когато ни ударят или забравим колко интересна професия всъщност имаме.
Тия дни срещнах бивш издател на вестник и собственик на футболен клуб, който със съчувствие ме попита: Как се справяш днес? Очакваше да му отговаря колко е трудно. Перфектно, когато имаш качествени продукти, които читателите оценяват, а бизнесът иска да рекламира, отговорих му. И това е реалността, която конкурентите отказват да разберат и търсят свое оправдание за нашия успех. А формулата е проста - при нас много се работи.
- Познавам ви и знам, че сте човек, който никога не се спира пред трудности и реални предизвикателства. Как преодолявате страховете си? Вие сте била най-младият зам. главен редактор в България.
- Не помня точно кога престанах да се страхувам. Дори от смъртта.
Вероятно преди повече от 15 години, при серията отвличания в България за първи път се изплаших за сина си, когато един от разследващите полицаи на въпроса ми дали моето семейство по някакъв начин може да е заплашено или мишена за “Наглите”, напомни, че всеки ден в хартията и в сайта излизат стотици материали и аз не предполагам кой “герой” в тях би могъл да е разгневен от написаното.
Изплаших се за професията и талантливия Слави Ангелов, когато бе пребит заради публикация в “168 часа”, което е ужасяващо за тези, които издават подобни заповеди, и тези, които ги изпълняват.
Изплаших се, когато Борислав Зюмбюлев катастрофира тежко, а след години бе повален от тежък инсулт в редакцията,защото с тези хора и всички останали случваме магията “24 часа”.
- Непрекъснато медиите са виновни някому, често без вина. Но все пак - как се промени медийната среда в България през годините и за какво са виновни медиите?
- Ти къде виждаш тази медийна среда в България?! И съвсем не се радвам, че нямаме конкуренция в това, което правим.
Днес нормалността, професионализмът и журналистиката без пристрастия се приемат за недостатък. Нашата професия ми напомня футбола - много страсти и обиди, а красива и резултатна игра на терена липсва.
Преди време изпратих писмо на СЕМ и очаквах да ме поканят за разговор, защото въпросите, които им поставих, бяха важни за лечението на медийната среда, но не го направиха. Преди време “24 часа” се регистрира в този регулатор като производител на видеосъдържание. Сайтът ни допусна сериозен гаф - за 7 минути стажант бе качил видео от смъртта на млад певец, нарушавайки етичния кодекс, който сме подписали и самата аз участвах в създаването му.
Клипът бе свален 7 минути по-късно, колегите от хартията и сайта се извиниха публично за своята грешка, но СЕМ ни глоби с 3000 лева. Плащайки тази сума, попитах им колко сайта в България бяха глобени за този клип, който и до днес е в мрежата. Отговориха ми, че е само “24 часа”, защото, спазвайки европейска директива, се е регистрирал в СЕМ. Ето това е лицемерие! В България страдат тези, които спазват правилата - това е реалността и не само в нашата професия.
А ако наистина имаше медийна среда, тя щеше да се занимава с авторските права, които се нарушават безобразно в интернет, щеше да се бори за оригиналното съдържание, от което Гугъл печели безогледно. Щеше и да се възмути от т.нар. Комисия за защита на конкуренцията, която 3 години уж “разследва” няколкото пиар агенции - крадци на цялото съдържание на всички всекидневници и седмичници, за да го продават на клиенти като свой продукт. След 3 години мълчание ми беше обяснено, че те не са конкуренти, тъй като не издават хартия?!
Ако имаше нормална медийна среда, тя щеше да инициира промени в законите, за да не блокират бизнесмени пари на качествените медии срещу бъдещи съдебни дела, което е актуалният днес натиск срещу свободата на словото. Защото при тази прогнила съдебна система не се знае нито кога ще започне делото, нито колко време ще продължи, а да не говорим как ще завърши...
А в деня, когато ДДС за вестници и списания бе намален след 30-годишна битка от българския парламент, не без натиска на “24 часа”, главният редактор на един вестник пробва да ме уязви с материал, поръчан на автор, който не е работил в “24 часа”... Ето това е медийната среда в тази държава, в която едни обругават колеги, други правят бизнес и партии чрез изданията си, трети се опитват да влияят на политическите решения, но всеки играе индивидуално.
- Да ви върна, когато сте на 15 г. и започвате да пишете. От кого се вдъхновявахте?
- На 15 бях Иван Гарелов - правехме в салона на едно столично училище “Панорама” и аз я водех. 45 години по-късно съм издател на две негови успешни книги.
Моята майка ме насърчаваше да мечтая и пиша, за което ѝ благодаря.
В осми клас започнах в “Средношколско знаме”, още като ученичка в “Студентска трибуна” и в младежката програма на БНР, после стажант в “Народна младеж”, където закрихме Комсомола. После бях най-младият водещ брой на различния тогава “Диалог”...
По онова време винаги прибавях по някоя година отгоре, за да ме приемат сериозно хората, за които пишех. Спомням си, че първа ме разкри актриса от Народния театър, питайки ме - ти колко години остана все в първи курс на университета?
Да отговоря на въпроса ти - тогава журналистите, които вдъхновяваха, бяха Кеворк Кеворкян, Джими Найденов, Нери Терзиева, Тома Томов, Стефан Радованов...
Много се вълнувах от това, което правеха Владо Костов и Румяна Таслакова в “Свободна Европа”. Имаше период в “Средношколско знаме”, когато забавяха и не пускаха мои материали, чиито теми днес изглеждат наивни - например тийнейджърско възмущение, че учениците бяха разкарвани като публика на разни комсомолски мероприятия... Оказа се, че някой заподозрял в бащината ми фамилия Костова роднинство с Владо Костов и ме проверявали. След години той стана автор на “24 часа”...
- Ако сега трябваше да стартира вашата кариера, бихте ли избрала отново същия път?
- Не, никога не съм мислила за друга професия. Но животът ми щеше да бъде със сигурност по-спокоен, ако не бях в “24 часа”.
- А какво ви “открадна” професията?
- Времето за себе си, съботите и неделите, лятото. Не умея да почивам. Липсва ми дългият, възстановяващ сън. Откакто имаме и сайтове, тормозя колегите и след полунощ, но спазвам някакво приличие и ги оставям до...8 часа сутринта.
- Знам, че навремето сте писали стихове. Правите ли го още?
- Не, но наскоро редактирах книга с поезия на приятелката ми от детинство Лилия Илиева и усетих колко ми липсва този особен поглед към света.
Завидях на Георги Милков за цветните преживявания, докато ги преподреждах в неговата първа книга с истории, разказани във фейсбук. От емоцията се усеща, че те очевидно му липсват в редакцията, но пък самият Милков ѝ добавя особено настроение и талант, което ни прави различни и търпеливи към неговите пътешествия.
Каня се да подредя така времето си, че да имам време и опиша случилото се в този кратък 30-годишен период, за който чета и чувам много неистини.
- Кой е най-големият ви успех?
- Всичко дотук - марките, екипът и семейството ми, приятелите...
- Колко е важно човек да загърби егото си?
- Задаваш ми въпрос, цитирайки мой съвет, който дадох на колегите в критичен момент за екипа.
Първо, човек трябва да осъзнае, че не може да изкачи сам върховете, които не се виждат, когато тръгва отдолу. Нужно е да намери хората, с които да стигне дотам, да умее да споделя успеха, но и загубите с тях.
Загърбваш егото, когато даваш идеи, бродираш текст, от което и авторът му е щастлив, когато правиш първа страница... Загърбваш егото, когато си открил потенциала на десетки хора и си създал условията да станат звезди.
Трябва да умееш да влизаш в обувките на всеки, но да не очакваш да се случи обратното, защото ще се разочароваш.
Но идва обаче момент, когато колеги и приятели те приемат за даденост и очакват всичко, което изброих по-горе, да случваш точно ти. А външният свят няма смисъл да разбира, че зад това всичко стоиш ти. Ето моята грешка, но някак не си я признавам и позволявам да ме подценяват.
- Кога плачете?
- Когато загубих баща си, с когото сме Овни, астрални близнаци - много спорехме, но и силно се обичахме. Той и майка ми ме научиха да повтарям на най-близките си всеки ден точно това - обичам ви!
Могат да ме разплачат книга или филм. Скоро се хванах, че ме разплаква химнът, когато звучи за великолепните ни гимнастички.
Плача от вълнение, когато едва откривам на сцената на операта Пламена сред още 200 деца от школата на балерината Маша Илиева.
Плача, но много, много рядко в офиса. Преди две години с Лили Клисурова плакахме в петък, когато реши да си даде почивка от журналистиката, в която буквално изгаряме и нямаме време за семейството си. После плакахме заедно и в понеделник, когато се оказа, че не може да го направи, защото няма сили да си тръгне от редакцията.
Плаках от тежка обида, когато години се грижех за изключително талантлив колега, с когото отказваха да работят двама главни редактори, но след смъртта му чух крайно несправедливи обвинения.
- От кои грешки си взехте поука?
- Не си вземам поука и продължавам да греша, което не приемам за недостатък. Вероятно греша, че следвам тактиката да мълча, когато грозно ме атакуват сайтове за мои действия или успех на медиите. Вече ми е смешно-тъжно, когато видя името си в заглавие за нещо, което дори не предполагам, че е излязло в сайтовете ни. Може това да се приема за слабост.
Скоро посланичка ми сподели, че започнала да чете за мен, когато направила комплимент на мой журналист за професионалните му качества, а той отговорил, че е това, което е, благодарение на една жена - неговия бос. Да, стана ми приятно, но си помислих как ли изглеждам в очите на хора, които не ме познават, когато преминат през всички гадости в тия особени медии.
Има един издател например, който всяка сутрин почиства в интернет своето име - знаеш, предлагат се такива услуги. Не правя и това. Не съм активна в социалните медии, защото нямам време. Това също може би е грешка.
Не умея да мразя и се ужасявам от разрушителната сила на омразата днес, която не е само в нашата професия, превърна се в характерна черта на българите.
- На вас хората ви се обаждат, за да им помагате. На кого звъните вие в такива моменти?
- Когато ми е трудно, обикновено се скривам за известно време и не разговарям с никого. Човекът обаче, който знае всичко за мен, е Пламен.
- Винаги сте казвали, че хората трябва да си говорят. Трудно ли е да си казваме нещата в очите?
- Да, трябва да си говорим за всичко - от различията в политиката до несходството в характера с човека до теб, защото иначе се разминаваме, тръгваме в различни посоки и не стигаме доникъде.
Не е трудно да се казва истината, но не бива да забравяме, че това е твоята част от истината и трябва да си готов да чуеш и отсрещната страна. А и това не умеем вече да правим - да чуваме.
