Трябват политически актьори по Брехт,
не по Станиславски*
“Бой последен” ("la lutte finale") е положението в много демократични държави по света. Запомнящата се реплика от стария социалистически химн "Интернационалът" е подходящ рефрен за голяма част от съвременната демократична политика, пише политологът Иван Кръстев в статия във “Файненшъл таймс”.
Стартирайки президентската си кампания през 2024 г., Доналд Тръмп заяви на своите поддръжници, че са изправени пред суров избор - или победа, или “страната ни ще бъде загубена завинаги”. Това, каза той, е “последната битка”.
Подобен вик можеше да се чуе и в Париж, където от седмици стотици хиляди демонстрират срещу решимостта на президента Еманюел Макрон да повиши пенсионната възраст от 62 на 64 години. Протестиращите хранват и антипатия срещу неговия имперски, "юпитериански" стил на управление.
“Бой последен” е и в Израел, където голям брой израелци са решени да попречат на дясното правителство на Бенямин Нетаняху да реформира - или, както те смятат, да подчини - съдебната система. Сега или никога е и в Турция, където предстоящите избори изправят автократа Реджеп Ердоган срещу демократичната опозиция.
Но дали наистина участниците в тези демонстрации, при цялата си искрена убеденост, няма какво да губят, пита Иван Кръстев.
След като миналата неделя гласувах - пише той - на петите парламентарни избори в България за последните две години (като все още няма гаранции, че ще бъде съставено правителство), се запитах дали това усърдие за спасяване на демокрацията всъщност е съвместимо с дейността по управлението в демократичните държави. Може ли демокрацията да функционира, ако мнозинството от гражданите
смятат, че да загубиш изборите означава да загубиш страната си?
Френският мислител от XIX в. Алексис дьо Токвил е един от първите, които предполагат, че демократичната политика се нуждае от драма. Но демокрацията също така се нуждае от отнемане на драматизма.
На следващия ден след изборите всички мрачни събития, Sturm und Drang (Буря и натиск), от кампанията изведнъж изчезват, проблемите започват да изглеждат решими и светът магически се връща към нормалното си състояние. Работещата демокрация изисква политически актьори, обучени от школата на Бертолт Брехт, а не на Константин Станиславски. Това означава, че те
трябва да могат да се дистанцират от това, което са били по време на кампанията
За съжаление магията на следизборното връщане към нормалността изглежда е изгубена. Демократичната политика днес е погълната от чувство за изключителна спешност, в която няма място за компромиси. Това е политиката като
сблъсък на две апокалиптични въображения
Вляво климатичните активисти вярват, че ако не действаме сега, ако не утре, то вдругиден, на Земята няма да има повече живот. Отдясно пък са водени от страха, че “нашият начин на живот” може би е на път да приключи.
И двете страни споделят усещането, че сме въвлечени в “бой последен”, пише Иван Кръстев. И макар някои от опасенията на двете страни да са съвсем реални и да изискват спешни действия от страна на обществото, радикализмът се е превърнал в стандартния начин за справяне със сложността и объркването.
Проблемът е, че демокрацията не може да работи нито когато залогът е твърде нисък, нито когато е твърде висок. Демокрацията губи доверието си, когато правителствата се сменят, но нищо друго не се променя. Но тя губи и когато смяната на правителството променя всичко.
При демокрацията загубилите избори се примиряват с поражението.
Изкуството на демокрацията е да се остави бъдещето отворено.
Идеята на изборите е да превърнат лудостта в разум
и страстите в интереси. Гласът на фанатика, за когото изборите са въпрос на живот и смърт, и гласът на гражданина, който едва ли знае за кого и защо гласува, имат еднаква тежест.
Резултатът е, че гласуването има двойствен характер: то ни позволява да заменим управляващите, като по този начин ни защитава от прекалено репресивната държава; но също така държи страстите под контрол и ни защитава от прекалено експресивния гражданин. В идеалния случай демокрацията кара апатичния човек да се интересува от обществения живот, като същевременно охлажда страстта на фанатика.
Когато изборите са просто карнавал на страстите, ефективното управление е невъзможно. И макар да е вярно, че живеем в тревожни времена и че натискът за радикални действия е реален, "Бой последен" е погрешен рефрен, завършва статията на Иван Кръстев във “Файненшъл таймс”.
*Заглавията са на редакцията. Заглавието във “Файненшъл таймс” е “Демокрацията не може да поеме твърде много драматизъм”