Тези паметници не са исторически, защото подменят и фалшифицират историята
Те са пропагандни символи на една тоталитарна епоха, каквито бяха мавзолеят с мумията на Димитров, петолъчката над партийния дом и други
Добре ни е да си живеем в своята безгрешност и паралелно в своята непоклатима убеденост
- Защо решихте да напишете продължение на част от предишния ви роман “Поразените”, госпожо Димова? Какво ви провокира за “Не ви познавам”?
- Не съм планирала да има продължение. Работата над “Поразените” беше интензивна, мъчителна. Не можех да се откъсна от героите си дълго след като романът излезе, продължавах да мисля за тях, да ги виждам, да ги чувам, да ги разпознавам в хората, с които се срещах. Няколко месеца по-късно влязохме в карантинните мерки.
Днес вече сме забравили чувството, което изпитвахме тогава - че светът се е катурнал и с главоломна скорост се свлича в пропаст, а ние сме затворени между четири стени. Това отшелничество е нещо обичайно за писателя, но тогава то беше всеобщо и принудително наложено отвън. Можех само да продължавам да живея с героите си от романа, който вече бях написала.
И така неусетно, но закономерно излезе напред образът на Александра, героинята от “Не ви познавам”.
За да потвърди тезата,
че литературните герои
си имат свой живот
В същото време мои лични преживявания ме подтикваха и започваха да се оформят като роман. Неусетно тези две причини се пресякоха и в тяхната пресечна точка започна да се оформя структурата на новия роман. По принцип така става - никога не планирам какво да пиша.
- На едно място героинята ви Александра казва, че писането е опасно занимание. И при вас ли е така?
- Опасно е, ако не си внимателен с думите, ако не усещаш тежестта и силата им. С “Не ви познавам” опасността идваше от другаде. Това е роман, който се занимава със сътресенията, които всички преживяхме през последните години - пандемията, протестите, войната в Украйна...
Аз намирам връзка между пандемията и протестите, между протестите и това, че за пети път сме пред избори в рамките на две години, и то отново с минимална вероятност да се състави правителство. Между пандемията и войната в Украйна, която толкова дълбинно и емоционално ни засегна.
Кризите започнаха да ни връхлитат една след друга, нямаме между тях време да си поемем дъх, да ги изживеем вътрешно и осмислим. Очевидно колективното ни съзнание и подсъзнание трябва кардинално да се промени с нещо, а ние не желаем и да помислим за промяна.
Добре ни е да си живеем в своята безгрешност и паралелно в своята непоклатима убеденост, че съдбата е несправедлива към нас, а ние сме тъй добри и великодушни. Катарзисът, който трябваше да дойде с пандемията, не се осъществи. Прояснението, което трябваше да последва след протестите, се оказа подменено. Солидарността, която трябваше да обземе всички ни по отношение на агресията срещу Украйна, се оказа крехка, податлива на плитката руска пропаганда.
За мен това е провал след провал като общност от хора, които говорят един език, живеят на една територия и имат обща история. Този провал не може да се прикрива дълго време, той стои в нас и ни прояжда отвътре. Или трябва да го артикулираме ясно, с прецизна точност, или да продължаваме да го таим в себе си и да се правим, че го няма. Но в такъв случай политическото бавно ще превзема нашите лични територии, бавно ще изсмуква кръвта ни.
- А какво да правим - да бъдем аполитични ли?
- Не смятам аполитичността за добродетел, напротив, тя е форма на обществен далтонизъм, но отчайващо е, когато политиката, политизирането обсеби и обеме цялото съзнание. За да се ориентираме вярно в политиката, трябва да бъде част от палитрата, а не цялата палитра. В центъра на живота ни трябва да бъдат ценностите, а политиката да е като кората на плода, която му придава цвят, но която често ние обелваме.
- Преброих 9 награди за ваши книги, но може и да са повече. Наградите разглезват ли писателя, или го мобилизират да пише още по-добре?
- Наградите са радост за писателя, разбира се. Но краткотрайна. Истинската радост е самият труд, самото писане. Нямам текст, независимо дали седмична колонка в портал “Култура”, или роман, който да не съм започнала с усещането за провал, с чувството, че няма да се справя, няма да мога да напиша това, което искам. Без това усещане един писател може да изпадне в самодоволство и занаятчийство. Чувството за провал е колкото тревожно, толкова и здравословно.
Това чувство дава стимул за работа и критерий за добре свършена работа. Наградите също са някакъв маркер, но далеч не единствен.
Не мисля, че в света има
и един писател, който
да пише за награда
Наградите не могат да бъдат стимул за писане, но могат да бъдат стимул за взискателност към себе си. Освен това, когато наградите станат много, се появява подозрителност за маркетингов превес.
- Как се чувствате между паметта и забравата, особено ако паметта е свързана с разрушаването или оцеляването на един паметник например?
- Става дума, разбира се, за МОЧА (монумент на окупационната червена армия - б.р.). Във всеки български град има по един такъв паметник, който унижава националното ни достойнство, който дразни българската ни свяст. Знаем до какво освобождение ни доведе армията освободителка, то е отпечатано в кръвта, в страданието на предците ни, ние носим това “освобождение” в паметта си, защото българската нация беше “освободена” от своя елит, който е създавала през шестте десетилетия след Освобождението и благодарение на който се нареди като равна сред другите европейски нации.
Не можем да търпим паметник на една идеология, донесла страдания на милиони българи. Освен това много се писа, че тези паметници не са исторически, защото подменят и фалшифицират историята, те са пропагандни символи на една тоталитарна епоха, каквито бяха мавзолеят с мумията на Димитров, петолъчката над партийния дом, петолъчката на паметника на Околчица и хиляди други рудименти от онази епоха.
- Какво според вас можеше да обедини позициите на двете страни?
- Недоволствата и протестите срещу Паметника на Съветската армия в София в голяма степен са провокирани от неговата грозота. По света има хиляди паметници, стари и нови, огромни и скромни, тематиката им въплъщава цялата човешка история. Това, което е общото между тях, е, че авторите им се стремят да изваят своите идеи в красива форма. А в нашия случай такъв стремеж не е бил налице. Или ако е имало -
той е бил задушен и смазан
от сляпо робуване
на партийни канони
По принцип паметниците, или поне повечето от тях, изпълняват идеологически функции. Но това не е пречило на авторите да изваят красиви фигури и композиции. Защото са били наясно, че красотата изразява една идея най-добре. Дори когато идеята не е особено привлекателна. Когато този принцип не е спазен, се получава бутафория, какъвто е ПСА, Братската могила малко по-нагоре, Альоша в Пловдив и много други.
В една от седмичните си колонки писах за Статуята на свободата в Будапеща - един образец за красив паметник. Също в Будапеща е имало един изключително грозен паметник на Сталин, който е бил разрушен още в първите дни на Унгарската революция през 1956 г. и от който остават да стърчат само грозните му ботуши като символ на бруталното потъпкване на свободата.
- Как се подготвяхте за новия ви роман - архиви, книги, срещи с хора...?
- Не, този път, слава Богу, никакви архиви, никакви книги, за разлика от работата ми по “Поразените”, когато изчетох огромно количество документален материал. В “Не ви познавам” всичко се случва сега, тук, днес, в България. Всеки от нас е участник в тези събития. Това е един крайно злободневен роман, който се опитва да осмисли философски и художествено промисъла на кризите, които една след друга ни връхлитат. Като че ли да живеем в състояние на криза стана обичайно, нормално.
- Вашият баща, писателят Димитър Димов, ли е прототипът на художника Михаил Александров от романа “Поразените”?
- Да, в “Поразените” се разказва за бащата на Александра, Михаил и как неговата изложба е спряна, защото не е идеологически правилна.
Прототип на този разказ
е травмата и скандалът
около романа “Тютюн”
Той излиза в най-страшните сталински години - 1951, през февруари 1952 се прави тридневно обсъждане в Съюза на писателите, на което книгата е подложена на публичен линч. Обвинен е във всички възможни идеологически грехове. Баща ми не пише след това друг роман. Умира 15 години по-късно в разцвета на най-творческата възраст за един писател.
За онази съсипваща политическа цензура Пламен Дойнов и Анна Свиткова издадоха голям документален сборник “Другият “Тютюн”, а в “Поразените” той е преработен в художествени образи с някои променени детайли, разбира се.
- Все по-често говорите за “деветосептемврийски” манталитет, в какво се изразява той?
- Той очевидно се предава вече несъзнателно, от поколение на поколение. Комунистическата идеология толкова надълбоко е била проникнала в българската душевност, че когато задължителното ѝ изповядване отпадна, идеологията се превърна в манталитет. Тя измести изконните добродетели на нашия народ.
Остана това да се нагаждаме
тихомълком към
по-печелившия,
да доносничим по някакъв друг вече начин, да сменяме безпроблемо позициите си, да нямаме чувство за общност, за солидарност, да не тежим на мястото си, да сме нито топли, нито хладни, да сме безразлични към другите, да не си вярваме, да сме подозрителни, да правим кариера с нагаждане. Най-общо - да нямаме твърди морални позиции. Това е устойчивият корен на този манталитет.
Нашите дядовци и баби са притежавали възхитителни добродетели, като техни кръвни потомци ние би трябвало да се прекланяме пред тях, да ги носим в себе си, да сме техни продължители, а сме свидетели на парадокса мнозина днес да изповядват партийните псевдодобродетели, които ни бяха насаждани още от детската градина, чрез пионерски и комсомолски мероприятия, манифестации, профсъюзни събрания, пленуми, конгреси и канонада от пропагандни похвати. Беше примитивно и противно, но се оказва, че е било ефективно.
- Какви са вариациите на този манталитет днес?
- Например при такъв одиозен скандал като уволнението на Сашо Морфов от Народния театър като почтени и справедливи хора би трябвало да застанем в негова защита. Вижте обаче какво се получава. Мълчанието на мнозина е платено. На други е от безразличие. А на трети е от партийно послушание. Или от това, че все още не могат да се ориентират коя е печелившата страна.
Слушах зловещия запис между него и директора, който очевидно не е в позиция да взема сам каквито и да е решения, някой трябва да му ги спусне отгоре. Слушах зловещите заплахи, безогледността на отговорите, с която се мъчи да прикрие нетърпимостта си към режисьора. Като че ли този запис ни пренася в сталинско време, преди повече от половин век, не можех да повярвам, че е възможно в 21 век да се говори по такъв ченгеджийски, кагебейски начин. Бях потресена.
А по-общо - вариациите на деветосептемврийския манталитет са неописуеми, непредставими, както е историята в романа, която не е тук мястото да разказвам.
Част от тези кодове
е безизходицата, в която
държавата се оказа,
непрекъснатото ѝ
блокиране, обездвижване.
Посяването на омразата и агресията също е част от този код. Те се посяват на един дъх, а за изкореняването им трябват години.
- Кой според вас е най-големият грях?
- Да убиеш човек. Но да убиеш вярата, надеждата и любовта у човека - също.
- А най-важната добродетел?
- Да помогнеш на падналия човек.
- Защо не спасихте главната героиня Александра, а я оставихте да умре?
- Знаете ли, по същия начин ме питаха и за героинята Явора от романа ми “Майките”. И Александра, както и Явора нямаше как да бъде спасена. Александра е притисната от миналото, което е останало в тайна, останало е неизговорено заради срама, в който е потопено.
Но то излиза наяве и застига Александра. Притисната е още от това, което се случва днес - от арогантното ни живеене, от липсата на солидарност, от липсата на чувство за общност, от увълчилата ни отвсякъде омраза. Притисната е още от собствената си ценностна система, която започва да се пропуква, която започва да не издържа на натиска.
Притисната е още от изкушението, което кротко седи втренчено в нея и неусетно я примамва и приласкава. Частиците от първородния грях са разпръснати във всеки от нас, изкушенията знаят как да ги захванат в мрежите си.
При наличието на всичко това няма как да бъде спасена. Ако аз като автор се бях намесила да я спасявам, това щеше да се усети като фалш.
- Романът ви е написан много кинематографично. Мислите ли за филмирането му?
- Не, категорично не. След това, което наблюдавам във филмопроизводството през последните две години, дори не ми се мисли за филмиране. Последните сесии на НФЦ са блокирани заради административни неуредици, които дори не мога да преразкажа. Кинотворците стоят в очакване това да се разреши. Какво им струва това принудително бездействие, не искам дори да го изкажа.
- Какво ново на творческия ви хоризонт, г-жо Димова?
- Засега все още ми е трудно да кажа. Напоследък чета много исторически и архивни материали за спасяването на българските евреи, но дали ще се получи книга, не мога да кажа отсега. Освен това темата е доста трудна и заради многото пропагандни неистини, които са изговорени по нея.
