- Телефонът ми отдавна звъни с Имперския марш при обаждания от Министерството на културата. Като казах “да”, осъзнах, че аз ставам лошият
- Цял живот съм се смял на идеята да стана министър. Казах, че ще избягам, ако ми предложат, а приех. Помислих си да избягам, но точно тогава ме обявиха
- Трите ми основни приоритета: Да отстраня неправдите в сценичните изкуства. Да се създаде регистър на независимите артисти в България. Фонд “Култура”
- Изоставеният автобус, в който спях, за да уча от най-добрите във Виена, е символ, че не се отказвам да постигна целите си
Че “24 часа” е място за уникални истории, е ясно. Подготвили сме ви ново доказателство - интервю на Найден Тодоров с Найден Тодоров. Не, популярният по целия свят български диригент и настоящ министър на културата в служебното правителство няма да прави интервю сам със себе си. Но само в “24 часа” е възможно да прочетете история, звучаща като акцент от любимите на министъра книги от жанра фантастика. Нашият Найден Тодоров интервюира Найден Тодоров. Дългогодишният журналист в отдел “Спорт” на “24 часа” и председател на Българската асоциация на спортните журналисти хвърля ръкавицата на човека, дирижиращ българската култура, с въпроси, достатъчно отдалечени от сухотата на администрацията. Какъв е резултатът от този мач, от тази блицпартия шах между спорта и културата? Със сигурност ще ви е интересен.
Достатъчно е да споменем, че всичко започна с доброволно отстъпване на министерския стол от управляващия ведомството. Е, все пак не е за кого да е, защото в стола пак остана Найден Тодоров - от “24 часа”.
- Господин министър, започваме интервю, което и двамата ще помним, интервю на спортния журналист Найден Тодоров с министъра на културата Найден Тодоров...
- Мисля, че това наистина ще се помни, и не само от нас.
- Ако се разменим за един ден, моята мисия с диригентската палка е обречена на провал, но съм убеден, че вие бихте се справили в ролята на журналист. А и вече сте били водещ на предаване за класическа музика по БНТ. Ако имате възможност да интервюирате една българска и една световна личност, кои биха били те?
- В обратен ред. Със сигурност бих искал да взема интервю от Херберт фон Караян. Мнозина смятат, че това е най-добрият диригент на всички времена. Причината е, че той е най-добрият мениджър от всички диригенти в историята. Той е човекът, направил империя в света на класическата музика. Той е причината класическата музика дълго време да се развива с бурни темпове. Класическата музика днес щеше да бъде много по-зле, ако не съществуваше Херберт фон Караян. Той можеше да ни каже още много неща и за мен би било интересно какво още има да каже. Той винаги изпреварваше събитията. Малък пример – първият дигитален запис в света на класическата музика е негов. Когато от “Сони” определят създаването на компактдиска като устройство, като предмет, се интересуват колко минути музика трябва да побира компактдискът. Задават въпроса на Караян и той отговаря: “Колкото е дълго моето изпълнение на Деветата симфония на Бетовен”. И ако щете вярвайте, това е причината точно това да бъде продължителността на музиката на компактдисковете. Фон Караян е човек, повлиял много на развитието на класическата музика. Той е първият, започнал излъчването на симфонични концерти по телевизията.
Колкото до българската личност, има една изключително противоречива и интересна личност, която много ме фасцинира - Стефан Стамболов. От него също искам да чуя доста неща. Човек, който е сред причините и за Априлското въстание, и за Освобождението на България, човек, работил за Русия по време на войната и в следващия момент се превръща в русофоб. Човек, който е абсолютен либерал, но става диктатор. С абсолютно полицейски методи като държавник, но в същото време прави толкова много за културата. Изключително противоречив човек, който обаче е направил много за България. За мен е много интересно да разбера как е възможно цялото това противоречие да съществува в една личност. И как – въпреки това противоречие - той е постигнал всичко направено.
- Ако ви върна почти 20 години назад, когато ставате постоянен гост-диригент на Софийската филхармония и ако някой тогава би ви разказали как през 2023 година Найден Тодоров ще интервюира Найден Тодоров в качеството ви на министър на културата, бихте ли повярвали, че това е нещо по-различно от сценарий на филм, вероятно в сферата на любимата ви фантастика?
- Определено би било в сферата на фантастиката от тогавашната ми гледна точка. По онова време изобщо не си представях себе си като човек, занимаващ се в сферата на администрацията. Смятах администрацията за нещо, от което трябва да бягам докато съм жив. Единственото, с което се занимавах, беше музика, музика, музика, музика. Точно преди 20 г. всъщност се случи случката, която за първи път ми даде идеята да се занимавам с администрация. Беше много особен момент. Работех в Пловдивската опера и бях на лятно турне през 2003 г. в Италия, където се запознах с бъдещата ми жена. Музика, любов, хормони – въобще не ми е до политика, до нищо друго. Звъни телефонът: “Здравейте, аз съм един български диригент, казвам се Михаил Ангелов.” А Михаил Ангелов е много известен български диригент. “Търся Найден Тодоров.” Казвам: “На телефона е”. “Искам да ви поканя за главен диригент на Бургаската опера”. Отвърнах: “Извинявайте много, маестро Ангелов, но аз съм главен диригент на Пловдивската опера”. Той: “Не, не, не – искам да ви поканя в Бургаската”. Аз: “Добре, но аз съм в Пловдивската и нямам интерес”. Той: “Господин Тодоров, помислете си, това е хубаво за вас. Може би не знаете, но Пловдивската опера преди няколко дни си смени директора.” Аз: “Чудесно, но в момента не ми е до директори. В момента съм в Италия, в Арецо, животът е прекрасен и не ме интересуват директори“. Той: “Нищо, вие си помислете, аз ще ви се обадя след една седмица”. Благодарих, затворих, забравих. След една седмица ми се обажда, аз съм още в Италия: “Здравейте, аз съм диригентът Михаил Ангелов. По моето предложение за Бургас.” Аз продължавам да нямам интерес, въобще не бях и мислил. Той ми говори за Бургас, аз повтарям, че работя в Пловдив. Той ми казва, че има нов директор, аз: “Чудесно, значи ще напусна, ще замина за Виена и животът продължава.” Маестрото: “Вижте, ще трябва да ви го обясня по-подробно. Ние двама с вас имаме голям интерес вие да дойдете при нас в Бургас. Току-що освободих от работа един много добър диригент, който беше проблемен като човек и музикантите ще ме убият, ако не назнача на негово място диригент, когото да харесат. Като гледам, вас ви харесват, така че искам да назнача вас.” Казвам: “Ако това е вашият интерес, къде е моят?” Маестрото: “Както ви казах, Пловдивската опера има нов директор. Аз ви следя развитието. И като ви гледам, скоро ще поискате да станете директор. Ама към момента ви липсват две години трудов стаж, за да бъдете директор. Аз ви предлагам тези две години стаж”. До този момент в живота ми не ми беше хрумвало да се занимавам с администрация. Когато ми каза това, за момент замлъкнах. Маестрото: “Да, виждам, че се размислихте. Господин Тодоров, ще ви се обадя след още една седмица”. След още една седмица вече се бях съгласил. Това беше моментът, в който аз взех това непопулярно решение да се занимавам с администрация, точно преди 20 г.
И въпреки това тогава през ум не ми е минавало, че бих могъл да бъда министър на културата. Преди около половин година ми зададоха въпроса “Как ще реагирате, ако ви предложат да станете министър на културата?”. И аз казах: “Ще избягам”. И сега си мисля – правилно ли постъпих, не трябваше ли да избягам. Цялото това нещо наистина е като фантастичен филм. Но всеки човек си живее неговия филм. И каквото и да се случи в моя филм, не се оплаквам, защото още не му знам финала.
- Аз като човек, свързан със сферата на спорта, дълги години съм се ядосвал, че спортът и културата най-често са на опашката с държавните приоритети и възможностите на управляващите министерства са по-ограничени. Неведнъж дори управлението на тези два сектора е било определяно при преговорите, като едва ли не културата и спортът са се превръщали в разменна монета за “нещо по-важно”. Имали ли сте такова усещане за културата? Ядосвали ли сте се?
- Много пъти. И не само на политиците. Аз съм се ядосвал и на медиите. Навремето имаше един виц, а за съжаление днес това не е съвсем виц. “А сега културните новини: Откраднаха колата на директора на филхармонията.” Този виц казва всичко за отношението към културата в обществото в България и не е чудно, че отношението на политиците е също такова. Същото важи и за спорта. В този ред на мисли - друг популярен виц: “В Перник двама цигулари от филхармонията набиха трима футболисти от националния отбор. Как да го определим – като упадък на спорта или като възход на културата?”. Културата и спортът като че ли съществуват само във вицовете в България, а в сериозната политика не им се обръща много внимание.
В същото време обаче преди немного време ми се случи нещо много странно. Когато започнах настоящата си работа, при мен дойде един от офицерите от НСО и ми заяви, че аз няма как да пътувам на определени дестинации без охрана. Аз му казах: “Ама аз отговарям за културата, кой какво ще иска да ми направи на мен?” Неговият отговор беше: “Господин министър, вие осъзнавате ли, че културата е едно от най-важните неща за една нация?”. Това беше моментът, в който разбрах, че имаме бъдеще. След като офицерите разсъждават по този начин, значи наистина нищо не е загубено. Ако се върнем в едно далечно време преди сто и повече години, ще установим, че и културата, а и спортът са били силно подпомагани от офицерите. Тук мога да отида на тема “армия”. Всъщност изобщо не знам в какъв вид щеше да бъде днес културата на България, ако след Освобождението не е била армията, и то в продължение на около 50 години.
- Всъщност вие имате ли спортни пристрастия, харесвате ли определен спорт, отбор?
- Като малък бях принуден да бъда спортен фен, по семейна традиция трябваше да бъда фен на „Локо“ (Пловдив). Аз и до ден днешен съм фен на „Локо“ (Пловдив). Но в онези години баща ми може би малко прекали – трябваше да ходя на всички мачове заедно с него и с неговите приятели. В един момент реших, че не искам повече, но той държеше да ходим на всеки мач на „Локо“. Тогава реших, че ще намеря верния начин да го откажа да ме взема със себе си. Бяхме на стадиона и всички реагираха разпалено на случващото се на терена. Изчаках неговите приятели да слушат и започнах да задавам въпроси: „Татко, тази топка защо я гонят по терена? Не могат ли да я хванат с ръка и да я хвърлят, защо трябва само с крака – да я гонят и да я ритат?“ Постарах се да го изложа максимално, за да спре да ме води на мачове със себе си. (Смее се.) Но в крайна сметка си останах фен на „Локо“ (Пловдив).
- Очевидно има хора, които разбират, че културата и спортът са най-добрите посланици на България по света, може би и висшестоящите трябва да го разберат...
- Ще дам пример. Преди години бях студент във Виена и имах проблеми с различни мои професори, които казваха: “А, онова, българчето”. До един момент. Световното първенство по футбол през 1994 г. Един от моите професори счупи витрина, докато разправяше разпалено какъв шут има Стоичков. Стоичков, на когото всички ние му се радваме по един или друг начин, приемаме го и с шеги, той накара да се говори за България. Няма какво да говоря за Димитър Бербатов, за Григор Димитров... Може да се говори за много спортисти. Същото е и в културата. Особено музикантите, тъй като в музиката няма езикова бариера, музиката е интернационално изкуство. И като започнем да си говорим по света за българските певци и музиканти, се оказва, че в действителност спортистите и хората на изкуството са онези посланици на България, които все още пазят нашия имидж по света.
- Освен всичките ви дарби и способности обичате и да пишете. Писали сте и фентъзи разкази. В сборника с фантастични истории "Полъх на ангели" сте сътворили ангели и хора, дарени със силата да коригират събития. Ако вие имате възможност да коригирате нещо отминало в живота на българите, в историята на България, кое би било то?
- Не, не, не. Аз съм много предпазлив човек и знам, че всичко на този човек си има цена. И преди да тръгна да коригирам каквото и да било, бих искал да знам тази корекция какво би предизвикала след себе си. Много често се случва така, че нещо, което смятаме, че коригираме за добро, би довело до лоши последствия в бъдеще. Аз смятам, че онова, което можем да коригираме днес, е бъдещето. И хубавото, и лошото, които са се случвали в историята, могат да бъдат голям мотиватор. Хубавото, да ни мотивира да работим за бъдещето, а лошото да ни научи от какво да се пазим, какви грешки да не повтаряме. Без лошото няма как да опознаем хубавото и няма как да натрупаме опита, който да ни накара да изградим нормално бъдеще. Една от моите гледни точки, които не са никак популярни сред приятелите ми, е, че ние прекалено много се вглеждаме в миналото, прекалено много се сърдим на миналото, прекалено много обвиняваме собственото ни минало за днешния си живот. Не разбираме, че ако спрем да гледаме в това минало, а просто се научим от неговите грешки, запомняйки и хубавите неща, днес можем да сътворим бъдеще, с което да се гордеем.
- Какво бихте коригирали в настоящия политическия живот, за да имаме бъдеще, с което да се гордеем?
- Не само в политическия, в настоящия обществен живот – бих се опитал да намаля агресията. Не искам да коригирам събития, ние се учим от тях. Бих искал да намаля агресията в хората, в комуникацията, в начина, по който общуваме - с познати, с непознати. Агресията, с която възприемаме мненията, които не ни харесват. Много е странно, че вече е пълно с хора, които говорят за толерантност и са страшно агресивни към онези, които са нетолерантни. Как може да си толерантен и агресивен в същото време? Това е оксиморон, който за съжаление се случва в нашето общество. Хора, говорещи за толерантност, са агресивни към чуждото мнение. Хора, говорещи за демокрация, всъщност искат да наложат своята визия за демокрация върху другите хора. Проблем на нашето общество е нетърпимостта към всичко различно, към всичко непознато. Ако бих могъл да коригирам нещо, по-скоро би било отношението ни към живота, отношението ни към другия, към непознатото и към различното.
- Каква музика звучеше в главата ви, след като казахте “да” на предложението да станете министър на културата?
- (Смее се.) Наистина звучеше музика. От години моят телефон звучи по определен начин, когато ме търсят от Министерството на културата. За мен всяко обаждане от Министерството на културата е било свързано със стрес – от дълги години, когато ми звънят оттам, звучи Имперският марш от “Междузвездни войни” като символ на нещо лошо, което предстои. В момента, в който казах “да”, осъзнах, че аз ставам лошият, аз ставам онзи с Имперския марш. Това е особен момент – цял живот да смяташ, че нещо пречи, и в един момент ти да се окажеш нещото, което смяташ, че пречи. Казах си: “Добре, хайде сега да видим какво ще направиш ти, за да не пречи”. Но тази музика не спря да звучи през целия ден в главата ми.
- Колко трудни за дирижиране са “междузвездните войни” около сцената и кабинетите на Народния театър? И колко голям е шансът накрая светлата страна да победи, тоест българският театър?
- Народният театър е много особена тема. В момента има интересен скандал – той не беше скандал, когато хората го наричаха такъв, сега вече е. Но това не е нещо ново в историята на Народния театър, той е възникнал със скандал - откриването на Народния театър е довело до затварянето на Софийския университет. Проблемите с Иван Вазов, с Пенчо Славейков, проблемите между Йовков и Елин Пелин. Какво очакваме? Това е кармата на Народния театър – да има скандали. Тъй като е народен, той е символ на народа, на нашето общество, което очевидно не може да избяга от скандалите. Народният театър не е извън нашето общество, скандалите са и там, те са навсякъде. И отново се връщаме към невъзможността ни да приемем и да реагираме адекватно на чуждото мнение. Когато си говорим за “Междузвездни войни” и живота, в крайна сметка оригиналните филми свършват с победа на доброто. Предхождащата трилогия – първи, втори и трети епизод, които са създадени по-късно, свършват с победа на злото, но със зараждаща се надежда за възстановяването на доброто. Колкото и да са противоречиви филмите от последната трилогия, те завършват по много особен начин. Главната героиня произхожда от най-злия образ в цялата сага “Междузвездни войни” и въпреки това тя е тази, която успява да направи така, че доброто да победи. Тоест – каквото и да е миналото, каквото и да е онова, което смятаме, ако ние вземем решение, че искаме светлата страна да победи, тя може да победи.
- Културата обаче не е само театър. Как изглежда тя от кабинета на министъра? Какво ви изненада, когато заехте този пост?
- Изненада ме колко е трудно човек да прокара някакви решения. Когато човек иска да си сготви нещо вкъщи, решението е да отиде до магазина да си купи продуктите. Когато човек управлява културна институция, това вече е свързано с много други хора и колкото е по-голяма институцията, толкова по-трудно е решението. В един момент се появяват и синдикални организации с техни искания, които често не са никак синдикални. Дори за най-елементарно решение се оказва, че трябва да се съгласува с маса дирекции, с други министерства. Образно казано – оказва се, че за да си направи човек палачинки, трябва да минат няколко месеца, за да минат всички разрешения. Може би това е най-тъжното нещо, свързано с управлението на едно такова министерство – дори решения, които са ясни от самото начало, изискват много време, за да се случат. А това наистина може да те фрустрира.
- Кои са най-далечните от културата проблеми, с които се сблъскахте като министър на културата?
- Аз съм се сблъсквал с тях не точно в Министерството на културата, защото там все пак има хора, които ме пазят от най-некултурните неща. Но като директор и в Русенската опера, и в Софийската филхармония ми се е случвало да се сблъсквам с изключително културни теми като счупени тоалетни казанчета, течащи покриви... Това са теми, които човек не би си представял, когато си мисли за култура. И все пак, и до ден днешен имаме интересен случай с улица „Бенковски“, където канализацията е на по-високо ниво от тоалетните във Филхармонията и всеки път при наводнение няма да ви кажа колко е интересно.
- Очевидно колегите ви харесаха решението ви да се нагърбите с министерския пост, да запеете “Не съм избягал”. Има ли дълъг хоризонт пред словосъчетанието “Найден Тодоров - министър на културата”? Независимо дали в редовно правителство, или в поредно служебно след изборите на 2 април?
- Цял живот съм се смял на идеята да бъда министър на културата и ето ме, днес съм тук. Вече няма да казвам нищо. Казах, че ще избягам, ако ми предложат – факт е, че не избягах. Мислих си го в един момент в интерес на истината. Но точно в момента, в който си го помислих, те взеха, че ме обявиха. Не зная какво ще се случи и не зная каква би била моята реакция. Но каквото и да се случи, едно нещо е ясно – първото, което съм, и първото, което винаги ще остана, е диригент.
- Ако може да изберете един концерт, на който всички управляващи - министри, депутати, независимо от кой парламент, задължително да отидат заедно, за да получат вдъхновение, кой би бил?
- Въпрос – за да получат вдъхновение, или за да ги накажем?
- Тогава нека изберем два концерта...
- Може да направим концерт със сериална музика специално за тях, когато вземат неадекватни решения за България. Ще се постарая да има повече произведения в този концерт, да бъде достатъчно дълъг. Може да ги заведем и в операта да послушат малко Вагнер. Макар че Вагнер е хубава музика, но дължините са по-различни.
От друга страна, трябва да кажа нещо – когато започнах работа в Министерския съвет, се оказа, че има министри, които са посещавали мои концерти.
- Това ви изненадва?
- Да, изненада ме. Има известен случай в историята – един бивш министър на културата, който до ден днешен, когато е здрав, е в концертната зала, в оперната зала, посещава музеи, изложби... Говоря за Георги Йорданов. Аз съм виждал и други министри в концертната зала, но това все още е изключение. В последните месеци започнах да се заглеждам – срещат се министри в залата. Това за мен е позитивно явление, защото означава, че тези хора имат потребности, по-големи от онова, което ние най-често си представяме.
- Наистина не би трябвало да изглежда толкова странно, доколкото съм чувал, министрите също са хора...
- От това, което слушам за министрите на улицата, се съмнявам дали са хора. Честно казано, невинаги съм склонен на улицата да кажа, че съм министър.
- Разхождайки се по улиците, често се заглеждате, защото обичате и архитектурата - коя е любимата ви сграда в България?
- Има една много въодушевяваща сграда, не само заради външния вид и историята ѝ. Това е театърът в Русе – Доходното здание. Уникална сграда. Невероятно е красива. Минавал съм сутрин, обед, вечер, през нощта, за да я гледам. От друга страна, тази сграда е и символ. Това смешно звучащо име Доходно здание има много интересен произход. Тя е построена, за да носи доходи за културата. Още преди много, много години хората не просто са търсили красивото, но и онова красиво, което да успява да се издържа. Доходното здание и до днес е една от най-красивите сгради в България.
- Чувал съм ви да използвате израза “архитектурата е замръзнала музика”. Като гледате сградата в центъра на София, над която пише “Съединението прави силата”, каква музика би следвало да е замръзнала в нея или да звучи от нея?
- Онази музика, която ми се ще да звучи от нея, е може би “Празнична увертюра” от Веселин Стоянов. Но онази музика, която може би непрекъснато звучи от нея, когато депутатите работят там през последните години, е един много интересен концерт с произведения на Албан Берг, Антон фон Веберн и Арнолд Шьонберг, които са писали много интересна музика, но не непременно музика, която да бъде усещана. Сериалната музика обърква човека, който не е свикнал с нея, защото в нея липсва хармонията. А когато “Съединението прави силата”, ние очакваме хармония между хората. Нашият парламент не е символ на хармонията. Нашият парламент доказано през последните една-две години не е символ на собствения си девиз.
- Как върви битката вътре във вас в ролята ви на министър - ако в творчеството може да изберете красотата и решения от и за душата, в политиката със сигурност ви се налага да вземате "правилните решения", понякога елиминирайки какво ви говори сърцето?
- Тук имам готов отговор, защото хората, с които работя са го слушали вече 20 години и сигурно ме мразят за него, защото това е от нещата, които непрекъснато повтарям на всички. Да си прав и да постъпваш правилно не е едно и също. Да си прав, означава, че си прав спрямо свои принципи. Но да постъпваш правилно означава, че вземаш решения, които да са добри за повечето хора, а не за твоите принципи. Това е голям сблъсък, който в определена ситуация може да докара човек и до шизофрения. Докато диригентът – абсолютно всеки диригент, повярвайте ми, е винаги прав. Не само, че не е седнал, но без значение каква глупост казва, той е убеден, че е прав. А един човек, който трябва да администрира културата или в случая – министър, който трябва да прави културни политики, той трябва да постъпва правилно. Да взема такива решения, че онова, което прави днес, да повлияе на утрешния ден. Това не означава, че хората днес биха оценили тези решения. Начинът, по който мисли министър, е доста различен от начина, по който мисли, диригент. Въпреки че има и общите неща. Онова, за което един министър трябва непрекъснато да разсъждава – че многото различия между хора и гледни точки може да живеят в хармония. Това министър може да научи от диригент. Защото в симфоничния оркестър има инструменти, които човек сами по себе си ни може да си представи, че могат да звучат заедно – пиколо и контрабас, туба и цигулка и така нататък. Всички невероятно различни инструменти, които нямат допирни точки, когато зазвучат заедно се получава нещо удивително, получава се хармония, която всъщност прави красотата на целия свят. Ако един министър, не само на културата, успее да разсъждава по подобен начин – не да променяме или уеднаквяваме, а да се намери общото между различията, да бъдат обединени, тогава ще получим и този девиз от нашето Народно събрание.
- Какви са вашите приоритети като министър на културата?
- Аз съм човек, който се занимава със сценични изкуства. Преди години се случиха някои неправди в сценичните изкуства. Единият от приоритетите ми е, доколкото е възможно, да отстраня тези неправди. Другият ми приоритет е да се създаде регистър на независимите артисти в България. Особено по време на пандемията те страшно много пострадаха. Имаме какво да научим от другите страни, от начина, по който те реагираха. Но за тази цел първо трябва да създадем такъв регистър. Един от най-важните инструменти за подпомагане на културата в България е фонд “Култура” - това е третият ми приоритет. Мога да говоря дълго за своите приоритети. Един ден седнах да си ги напиша, за да си направя справка за себе си колко са и да си ги подредя. Те се оказаха прекалено много, а аз знам, че времето няма да ми стигне. Но за мен е важно да стартирам тези процеси с надеждата, че следващият ще ги продължи.
- Може ли министерският пост да ви вдъхнови за нещо в сферата на изкуството?
- Всичко ме вдъхновява за изкуство. Министерският пост си има своите интересни страни. Срещам се със страшно много различни хора, които имат много общи искания. Често в главата ми звучи музика, каквато тези искания предизвикват. Да, колкото и да е странно, тази суха администрация може да ме вдъхнови за изкуство.
- Ако един ден бъде заснет филм за живота ви, в него освен диригентска палка вероятно ще се появят малко пиано, тромпет, изоставен автобус... Какви други предмети бихме видели - такива, които са се превърнали в значими за израстването ви от концертите вкъщи до концертите в най-големите зали по света?
- Множество партитури – някои мои, други обаче не. Партитури на обичани, уважавани от мен диригенти, с които съм се сдобил и от които съм чел техните записки и от които записки съм се учил. Поредица книги. Обичам много фантастика. Намирам в нея спасение от реалността. Бих казал – и една готварска книга. Страшно много си падам по вкусните неща, а когато съм сам, обичам да си готвя.
- Кое ястие обичате най-много?
- Човек може да ме спечели с две неща – с палачинки и със сарми. (Смее се.) Има малка подробност. Повечето познати около мен знаят, че много обичам сарми и когато искат да се срещнем, ме канят на сарми. Истината обаче е, че аз не толкова обичам сарми, аз просто имам много хубав спомен от сармите на баба ми. (Смее се.) Всеки път ми е малко неудобно да кажа на хората: “Не е нужно да ме каните на сарми, в моето съзнание са едни други сарми.”
- Какво бихте казали за малкото пиано, тромпета и изоставения автобус?
- Пианото е първата ми любов в музиката. Тромпетът ме научи да се контролирам. Изоставеният автобус е символът в моя живот, че аз просто не се отказвам. За всички онези хора, които и днес – знаейки моето мнение по дадени въпроси, се опитват да наложат друго мнение, да знаят, че един изоставен автобус навремето ме е научил никога да не се отказвам от това, което аз искам.
- Тоест наистина сте спали в изоставен автобус във Виена, за да учите във Виенското висше музикално училище и да стигнете дотам, където е бил вперен погледът ви?
- Наистина си поставям идеи и правя планове в живота, поставям си цели. Определено целта не оправдава средствата, но е важна цената, която си склонен да платиш. Хората смятат, че искат да постигнат нещо, и са готови на всичко, за да го постигнат. Но често не разсъждават за нещо друго – много неща могат да бъдат постигнати в този живот, но всичко на този свят има цена. И въпросът не е “искам ли да постигна това нещо?”. Верният въпрос е “Искаме ли да платим тази цена?”. Автобусът беше онази цена, която аз бях склонен да платя. Не знаех как ще се развият нещата, но си казах: “Аз ще уча във Виена, ще се уча от най-добрите, трябва да стана това, което смятам, че искам да стана. За мен няма значение къде ще живея, какво ще ми се случва, но ще вървя по този път”. В крайна сметка щастието ми се усмихна. Този автобус, който си остана легенда в моя живот, не продължи чак толкова дълго, беше месец и половина – два. Но си остана символът, че когато съм решил, че ще постигна нещо, ще го постигна.
- Ако се върнем отново на филма за вашия живот, но оставим предметите настрана, без кои хора няма как да има филм за вас?
- Моят живот е пълен със страшно много жени. Като започнем от баба ми, майка ми, трите ми сестри, съпругата ми, дъщеря ми. В Русе имаше няколко жени, за които се шегуваме, че са като “Ангелите на Чарли”, в случая - “Ангелите на Найден”. Те ме пазеха и работеха неуморно заедно с мен за идеите за Русенската опера. В Софийската филхармония – сякаш продължение на линията. Беше много странно. Запознах се с една жена в Русе, не бях работил с нея там, но дойдох в Софийската филхармония и започнах да работя точно с нея. И тя се превърна в човека, който ми чете мислите какво искам да се случи. И го изпълнява – не защото аз го искам, а защото вижда какво може да се случи, ако вървим по този път. Между другото, е имало и немалко жени, които са се опитвали да ми съсипят живота, на които съм не по-малко благодарен, защото това пък ме е правило по-силен. Но такъв е животът.
- Животът понякога е като на кино, вие успявате ли сега да си "откраднете" време за истинско кино, за гледане на филми?
- Обещавам да отговоря на този въпрос, ако не получа в следващ въпрос „Кой е филмът“, защото за последен път бях на кино снощи. Но няма да кажа кой е бил филмът, защото ми е неудобно. (Смее се.)
- Бихте ли казали, ако от всички любими филми вие трябва да присъдите личен "Оскар" на само един - кой е той?
- „Междузвездни войни“.
- Съумяхте ли да гледате връчването на "Оскарите", което е в доста неудобно време за работещ български министър?
- За съжаление, не. Имах намерението. Но посред нощ се захванах с изчисления, които са ми нужни за министерството и, честно казано, не помня кога съм заспал. Събудих се сутринта заедно с тези изчисления до възглавницата. Може би ще гледам церемонията на запис.
- Поне направените изчисления гарантират ли, че добрата страна ще победи в Министерството на културата?
- Това е целта им.
- Каква е цената и какво значи за вас и обществото ни думата "България" да се чуе от сцената по повод връчването на "Оскар"? Как ще коментирате признанието за журналиста Христо Грозев за разследванията му за филма "Навални"?
- И без да съм министър на културата, всеки път съм щастлив, когато името на България се използва за нещо хубаво. И без да съм министър на културата, всеки път се гордея, когато някой даде повод да се каже с хубаво чувство думата „България“. Признавам си, филма не съм го гледал, така че няма да го коментирам, докато не го гледам. Но всеки път, когато – било то от залата в Лос Анджелис, от „Карнеги Хол“ в Ню Йорк, от „Роял Албърт Хол“ в Лондон, от „Мюзикферайн“ във Виена или от операта в Милано, се заговори за България, за български изпълнител или за българин въобще, който с нещо е допринесъл да се говори с добро за нас, всеки път съм много горд. Вярвам, че с повечето хора у нас е така. Ние сме в такава особена ситуация, че имаме нужда да повярваме сами на себе си. Част от проблемите в България се дължат именно на това, че ние не си вярваме. Имаме нужда от тези хора, които да карат света да говори хубаво за България.
