О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?
Знаете ли кой е авторът на това стихотворение? Със сигурност хората, които се бяха събрали вчера да бранят ПСАО (Паметника на Съветската армия освободителка), наричан от някои МОЧА (монумент на окупационната Червена армия), не знаят. А той е същият - единственият поет, когото българите приживе са признали за народен. Пак той двайсетина години преди това е написал друго:
Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно мило!
То в мрака бива нам светило
надежда – в нашите злини!
Просто на Дядо Вазов му е дошъл акълът в главата и е схванал, че Русия и руснаците са едно, а руските управници - нещо съвсем друго. Както е и днес.
Повод за прокарване на въпросния паралел между двете стихотворения е жалкият опит на групичка хора със странни знамена - едните с трибагреници, на които зеленият цвят бе заменен със син, а другите, които бяха и повече - с червени, да демонстрират, че въпросният паметник в абсолютния център на българската столица трябва да бъде запазен.
Да, ама не, както би казал Петко Бочаров, ако беше жив. Паметникът трябва да бъде преместен там, където му е мястото - в музея на тоталитарното изкуство. И като си заведат децата, същите тези хора да им обяснят, че споменатата армия, първо, е от несъществуваща от 32 години държава, от един друг съюз, не Европейския, и второ, че
тя не е освободител,
а нашественик
Въпросните хора със знамената, които не бяха български, удобно забравят, че България никога не е обявявала война на СССР, докато на 5 септември 1944 г. другарят Йосиф Висарионович Джугашвили, известен като Сталин, е обявил война на България, която към онзи момент вече е обявила, че се оттегля от тристранния пакт. От кого са ни освобождавали войниците на Трети украински фронт? Пак същите индивиди със знамената не помнят или не искат да помнят, че Народна република България, в която член първи на конституцията беше за ръководната роля на комунистическата партия, беше в продължение на десетки години единствената държава в света, в чийто химн се славеше чужда столица, без да се споменава собствената:
Дружно братя българи,
с нас Москва е в мир и бой!
Партия велика води
нашият победен строй.
Значи да обобщим - десетки години в центъра на българската столица, на едно от най-хубавите места се извисява паметник на армия, която е нахлула на българска територия, без да има основателна причина за това, след което е установила
тоталитарен режим,
избил хиляди
българи без съд
и присъда и извършил безброй престъпления.
Според Библията Господ е накарал Мойсей да обикаля с народа си 40 години из пустинята, за да забравят, че някога са били роби. Уви, оказа се, че за да забравят робското си комунистическо минало, на някои българи въпросните 40 години може и да не им стигнат. Комично беше на въпросния протест да се видят представители, при това видни, на партии, чиито синове незнайно защо не са завършили МГУ имени Ломоносова, а примерно някой британски или американски вуз.
Историческата памет трябва да се пази, това е безспорно. Преди седмица бях в Париж и отново трябваше да се прехвърлям на една спирка на метрото, която от откриването си носи името “Сталинград”. Но паметникът на окупаторите трябва да бъде преместен от центъра на София, това е въпрос на национално достойнство.
