Вече имам заснет първия брой от предаването “Пробуждане”. В него героинята ми е много известна жена, спортистка, която каза, че да напусне своя насилник, е била най-голямата победа в живота ѝ
Наталия Симеонова е поредният гост в подкаста “24 часа от живота”, в който любими лица и по-малко разпознаваеми публично българи говорят за важните неща - любов, семейство, здраве, кариера, предателства, приятели. Преди 2 години Анатолий Попов създаде този нов канал с марката “24 часа” - “24 часа podcast”. Обичайно историите от хартиения вестник са ценната добавена стойност на сайта ни. Но вече се случва и обратното - историите от сайта влизат във вестника. Правим го, защото най-важното от тези разговори си заслужава да бъде прочетено.
- Наталия, от известно време сте в България. Да не би да се връщате в телевизията?
- Много искам, но не на всяка цена. Ако телевизията не ме иска, няма да ѝ се натягам. Както виждаме, има и подкасти. (Смее се.) Когато човек има какво да каже, има къде и от кого да бъде чут.
- Как се чувствате тук?
- Чувствам се у дома си. Само в България имам усещането за принадлежност и гражданската ми съвест е будна. Искам да променям неща, които не ми харесват или ме дразнят. В България има много хора, които си гледат работата през пръсти, и по-голямата част от тях работят в държавната администрация.
- Във Флорида как се чувствате?
- Много спокойна, донякъде като друг човек. Цитирам Денис (Денис Ризов, съпругът на Наталия - б.а.), който е казал нещо подобно на дъщеря ни Вики.
Там повече наблюдавам, попивам
Разбира се, че има неща, от които се дразня, но никой не бива да очаква касиерът на хранителни стоки да е Айнщайн. Случва се хората да забравят нещо, да пропуснат нещо, но институциите работят. Политическата надпревара е разграничена от всички останали сфери на живота. Социалната тема е социална, политическата е политическа, културната - също. Няма преплитане и общ знаменател между тях. Общият знаменател е, че всички са си на мястото и капитализмът работи. Това е моят опит в Щатите, в България моите наблюдения са, че капитализмът не работи. Пълно е с увълчени хора, които мислят само за това да откраднат колкото се може повече пари, колкото се може по-бързо. Той междувременно животът е минал.
- Ще успеем ли да променим това нещо някога?
- Надявам се! От нас зависи! Като те гледам в очите, си мисля, че отговорът е “да”. Като погледна връстниците на моята дъщеря - също, защото тя контактува с много свестни деца, изключително талантливи, многополюсни, занимават се с компютри, с музика, психология. В тях виждам новия човек и надежда има.
- Разказвали сте безброй истории в “Море от любов”. Коя помните и до днес?
- В контекста на домашното насилие бих разказала една история, в контекста на “Море от любов” бих разказала няколко. Тук е моментът да си призная пред Маги Халваджиян, че от архива на “Море от любов” е открадната една касетка BETACAM и съм я откраднала аз. Тя съдържа така наречената лесидренска история. Маги, ще ти я дам касетата, защото знам, че дигитализираш архива на “Море от любов”, и те поздравявам за това.
Та на този BETACAM е историята, в която ни потърси Георги, който искаше да се обясни в любов на тъща си. Когато отидох в дома на Георги в столичния квартал “Младост”, той ми разказа нещо, което предизвиква тръпки по цялото ми тяло и днес. Преди много години неговата съпруга Валя, бременна в осмия месец, загива в катастрофа заедно с нероденото им момиченце, докато самият той управлява автомобила. Майката на Валя не само не го заклеймява, не само не го осъжда, защото тя има юридически право на това, но го поощрява да срещне друга жена, да има две деца с нея и започва да ги отглежда като свои внуци.
- Как се преживяват тези истории?
- Трудно, с много сълзи в банята. Винаги съм намирала за много кичозно да плачеш пред камера и да заразяваш зрителя със своята емоция. Не със своята мисъл, а със своята емоция е малко по-лесно. Да ти трепери брадичката в кадър, когато говориш за насилие и интервюираш жертва на домашно насилие, а ти дори не си го изживял и не знаш какво е – срамота е! Или да показваш сенки на мъже, замахващи с нож към жена, това е зловещо. С какво помага на зрителя това?
Вече имам заснет първия брой от “Пробуждане” (така ще се казва предаването, по което в момента работи Наталия - б.а.). В него героинята ми е много известна жена, спортистка, която каза, че да напусне своя насилник, е била най-голямата победа в живота ѝ. “Пробуждане” е замислено като проект, който дава надежда чрез споделяне на опита на една жена, преодоляла насилието в живота си и вдишала свеж въздух с дробовете си. То има за цел да зарази други жени, които стоят пред екрана, с примера на тази жена, която е достатъчно смела да застане с лицето си пред нашата камера и дори да покаже на насилника какво го чака. Той сигурно също е пред екрана,
вероятно до жена си, която бие или тормози психически
Идеята наистина е уникална, но няма смисъл да се опияняваме от това. Стига да помогнем, тази идея ще работи. Категорично съм против избягването на думата “жертва”, защото ти си жертва в ситуация на насилие. Избягването на някаква дума не променя нещата. С изненада открих, че от 2005 г., откакто следя тази тема, до днес вече не всяка четвърта, а всяка трета българка или българин или българче е жертва на насилие и това е статистиката.
- Колко вида насилие има, защото всички си мислят, че насилието е основно побоят?
- Може да бъде тормоз, така наречената токсична връзка, и тя не е само между съпрузи. Може да е между приятели, защото това е някой, който превръща живота ти в ад. Психическият тормоз е едната разновидност, другата е физическият тормоз, третата е комбинация от двете. Четвъртата разновидност е сексуален тормоз на работното място, възползване от позицията, в която си.
На работното място също има психически тормоз,
някой може да те принизява, за да изпъква отгоре над теб. Много, много видове има.
- Какво успяхте да научите за любовта през тези 53 години?
- Всемогъща е любовта. По-силна от смъртта дори. Откакто загубих тате през 2014 г., го нося в сърцето си. По същия начин и родителите на Денис. И двамата са покойници, но са живи в нас, във всяка наша дума и жест. Взели сме по нещо от тях, да не говорим за децата. Вярвам, че истинската любов е всесилна.
- Къде живее любовта?
- В нас, в сърцата ни, в отношението към някого. Това, което отличава любовта от насилието, е начинът, по който се поставяш спрямо другите хора. Ако си след тях, това е любов. Ако твоите интереси са след техните интереси, това е любов.
- Какво е важно за една връзка?
- Да си даваме сметка постоянно, ежедневно, ежиминутно и ежесекундно, че всеки от нас живее в различен филм. Да се опитваме да вникваме в гледната точка на другия, да го слушаме, не само да говорим, да го слушаме внимателно, да си даваме време, ако се ядосаме, и да помислим пак.
- Има ли вечна любов?
- Мисля, че има. Вечно, докато ме има, ще обичам и татко, когото вече го няма. Вечно ще обичам няколко души в живота си, които се броят на пръстите на двете ми ръце. Това е въпрос, който зависи от психическата ни настройка, но смятам, че голям показател за любов, която изпитваш към някого, е фактът, че те боли. Когато той те предава, те боли, когато не те разбира, те боли. Това отличава любовта от нелюбовта. Когато се скараш с много близък твой човек, независимо дали мъж, или жена, или партньор, изживяваш голяма травма. Абсолютно вярвам, че разговорът ни е единственият ни шанс. Спрем ли да говорим, умира връзката. Ти може да продължиш да говориш, но с мен, спрял ли си да говориш с твоята партньорка, край, загинала е връзката ви.
- Има ли втори шанс в любовта?
- В “Море от любов” много често казвах, че понякога най-добрият изход за любовта и за една двойка е двама души да тръгнат в две различни посоки. Понякога разговорът е изчерпан и това наистина е краят. Понякога си струва да се бориш, за да бъде чута и твоята гледна точка и за да чуеш и другата гледна точка.
- От кои грешки си взехте поука?
- От всички грешки. Игор Марковски забеляза, че имам една много любима дума - “урок”. Замислих се и се оказа, че тя замества в моя речник думата “грешка”.
- Лесно ли прощавате?
- Да, но много държа да ми бъде поискана прошка. Това е знак, че не си простил току-така, а в главата на човека има мисловен процес и анализ на ситуацията, заради която той е преценил, че е виновен пред теб, и ти е поискал прошка. Аз може да съм простила, но поисканата прошка е тази, която се брои наистина.
- Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли променили нещо?
- Много бих се изкушавала да променя ситуациите, в които много ме е боляло, но те също носят своя смисъл и своята поука. По-скоро не, нищо не бих променила.
- Да се върнем назад във времето. На 18 години попадате в БНТ. Как се случи това?
- Мечтаех да стана лекарка. После, след срещата ми с химията, мечтаех да стана поне санитарка, но да ми мирише на болница. После исках да стана актриса от драматичния театър, не от киното, не от телевизията, хем тогава не бяха толкова популярни “мечките” (“мечки” са т.нар. лица от екрана, чието участие в дадена постановка ти гарантира продаден салон - б.р.), които са известни сега. Исках да ми мирише на сцена, на кулиси. След като ме скъсаха на последния кръг в НАТФИЗ, дойде една студентка на проф. Енчо Халачев и каза: “Коя е Наталия от Плевен? Явете се и другата година, професорът ви е харесал, но той не взема клас тази година. Със същите материали, въобще не се гответе, приета сте”. Аз толкова горчиво плаках след това вечерта и казах на мама: “Ами до догодина може да ме блъсне трамвай, може него да го блъсне трамвай, как така ще си играят с живота на хората?”. Повече не кандидатствах в НАТФИЗ.
- Съжалявате ли за това?
- Не, просто има капка, която прелива чашата. Целият живот е свързан с някакви събития и в главата ти се оформя мнение по някакви въпроси и има винаги последната капка, която прелива чашата. Това беше между мен и НАТФИЗ. Междувременно
бях спечелила конкурс за вариететна актриса
в габровския театър и бях спокойна, че прехраната ми потича. Тогава много се ослушвах за конкурси, това беше 1988 г. и те току-що пробиваха. За да работиш в БНТ, трябваше да си дебел връзкар или някакво ченге. Чух по БНР обаче една обява, че БНТ обявява конкурс за водещи на младежкото нощно телевизионно предаване “Формула 5”. Конкурсът се състоя в едно студио в “Орландовци”, в което имаше само няколко камери и 500 души кандидати. Спомням си гласа на Хачо Бояджиев, защото ние не го виждахме физически, а го чувахме от апаратната. Като режисьор на терен той даваше инструкции и задаваше въпроси. На по-възрастните каза: “Вие знаете ли за какво е обявен този конкурс? Това е за младежкото нощно предаване. Как се виждате вие? Като какъв?”. Безпощаден, типично в негов стил.
Скоро се виждахме с последната му жена, с която той живя 16 години - Весела, и бяхме единодушни, че това е маска, която той надяваше, за да се предпази и да запази крехката си душевност.
Но да се върнем на конкурса. В три кръга се състоя и след третия Хачо ни събра оцелелите и каза: “Добрата новина е, че конкурсът приключи успешно за вас. Лошата новина е, че конкурсът започва сега”. Взе ни в сградата на ул. “Сан Стефано”. Започна да ни вика всеки ден и да ни обучава. Всеки от нас трябваше да мине първо през гримьорната, където висеше списък с имената на тези, които да останат. От 24 човека останахме две двойки водещи – аз и Георги Ангелов, който и досега работи в БНТ, Мария Касимова - Моасе и Асен Григоров. От тези две двойки водещи Асен започна да води “Плюс минус”, Мария тръгна по разни списания и прие ролята на пишещ човек. Останахме аз и Жоро Ангелов до един брой, в който нашата редакторка Валерия Велева беше сложена за водеща от Найден Андреев и ние напуснахме “Формула 5”.
Междувременно Хачо Бояджиев ни беше научил как се прави репортаж и в движение се учехме много. Много съм му благодарна и винаги съм го наричала моя телевизионен баща. По някакъв начин го чувствах много близък. Той беше малко груб човек, но аз още тогава усещах, че тази негова грубост прикрива нежната му страна. С него имахме една традиция на всеки негов рожден ден - 20 януари, да му подарявам букет цветя, като му го носех у тях. Той винаги спеше следобеден сън. Към 16 часа му звънях на вратата, той ми отваряше.
Пиехме кафе или коняк
и после той си празнуваше с половинката. А след моя рожден ден - 10 февруари, аз го канех на обяд на 11 или 12 февруари. Последният ни обяд беше в едно бистро на ул. “Цар Шишман” и тогава ми направи впечатление, че пожела да седнем на първия етаж. Нямаше сили да се качи до втория. Той имаше голяма травма на гърба. Още на младини претърпял катастрофа в Ливан. В пропаст пропада микробус, в който пътуват 7 човека и оцелява само Хачо. След това една година е лежал в гипсово корито и до смъртта си имаше големи проблеми и болки в гърба.
- Сега, ако беше жив, какво бихте му казали?
- Обичам те много, благодаря ти и извинявай, ако има нещо!
- Навремето в БНТ отказвате поканата на Анахид Тачева да станете говорител по чл. 64 (по заместване). Защо?
- Светла ѝ памет на Анахид Тачева! След втория кръг дойде при мен и ми каза: “Много добре вървите, искам да ви предложа да станете говорителка и да водите новините по чл. 64”. Погледнах я и попитах какво означава този член. “По заместване. Една наша говорителка - Татяна Титянова, излезе по майчинство и искам да я замествате”. Помислих, помислих и казах, че ще ѝ откажа, защото нямам софийско жителство и не предпочитам да започна работа по чл. 64. Тя реагира веднага, че лесно ще се уреди това, но аз въпреки това отказах, преди още да съм спечелила конкурса за предаването “Формула 5”.
- Помня ви от предаването “Рококо”, в което бяхте облечена с кожено яке и огромна коса.
- Спомням си, че в мига, в който с Жоро Ангелов напуснахме “Формула 5”, направихме “Рококо”. Между двете предавания Иван Гарелов ни предложи да станем негови репортери в “Панорама”. След много кратък размисъл отказахме.
- За какво сте благодарна?
- За всичко. Много лесно избухвам, и то към близки хора.
- За какво?
- За малки неща, и то най-вече за това, че аз си представям нещата по един начин, а те се случват по друг. Знам, че не е задължително да се случват по начина, по който аз си ги представям, но в момента не мисля за това. Откакто започнах да се занимавам по-усилено с темата за психическия тормоз, много се ревизирам и започнах да си налагам някои неща,
за да не стана човек с нарцистично поведение
Хубаво е да се самонаблюдаваш и да си слагаш някакви граници. Аз съм човек, който много често казва “извинявай”. Наистина го имам предвид и мога да се самоанализирам защо го казвам. Като цяло съм добронамерен човек. Не е лошо понякога да се съмняваш и в себе си, не само в околните.
- Какво пропуснахте в живота?
- Може би да имам повече деца. Макар че Вики е прекрасна. Ако трябваше да имам три деца и на три да е разделен нейният капацитет, не съм съгласна.
- Какво не знаят хората за вас?
- Много хора си мислят, че знаят всичко за мен, а дори аз не знам всичко за себе си. Затова много моля да сме малко по-внимателни в това отношение. Това, че си прочел някъде нещо за мен, в жълтата преса примерно, въобще не го прави истина. Срещала съм жена, която казва: “О, тоя изедник Денис, ако съм на твое място”. Ама ти не го познаваш и не си на мое място.
- Как общувате сега с Денис?
- Той е с много лек характер, с чувство за хумор, мислещ и много четящ. Умен, но не натрапчив и не сериозен. Денис наистина е моята половинка и е много добър баща. Вики е това, което е, и благодарение на Денис, дори благодарение на дългогодишната драма помежду ни. Нито той, нито аз някога сме си позволили една лоша дума за другия. Това на мен ми е струвало много, сигурно и на него.
- Успяхте ли да сбъднете мечтите си?
- Аз не спирам да мечтая. В мига, в който спреш да мечтаеш, си дотам. Успях да сбъдна много мои мечти, благодаря на Господ и на хората по пътя ми, които са ми помогнали, защото без помощници сме за никъде.
- Коя е Наталия Симеонова?
- Аз съм си аз. Много непосредствен човек съм. Всеки, който ме чуе и види - това е Наталия Симеонова. Динамична съм много, но винаги съм добронамерена. Може би в това ми качество биха могли да се съмняват само хората, които не ме познават.
