Големият проблем на партиите е, че не се стремят към нови избиратели, а да реразпределят едни 40% - затова са в кръгова отбрана, обвиняват, разграничават се
Ако изобщо се формира правителство, то ще е или около ГЕРБ, или около ПП и ДБ. По-скоро първите
“Изтичането на ръце” за месец, година или пет, докато спечелят пари и се приберат, замени теча на мозъци от България
- Предстоят петите предсрочни избори за 2 г. “Тренд” регистрира равенство в резултатите за ГЕРБ-СДС и ПП и ДБ. Има и няколко нови-стари играчи - НДСВ, “Левицата” на Мая Манолова и Татяна Дончева, коалицията “Заедно" на Ива Митева и Любомир Каримански, обединението на ВМРО и “Български възход”. Какво ще излезе от тях, доц. Попиванов?
- Политическите сили с шанс за участие в следващия парламент не са същите като на 2 октомври 2022 г. Затова прогнозите са трудни. А и още не сме в предизборна ситуация. Знаем, че процесът на деполитизация в България е много силен. Мнозина сред решените да отидат до урните все по-често вземат решение за кого ще гласуват по време на кампанията и дори няколко дни преди вота. Едва ли обаче резултатите от 2 октомври ще се повторят. Няма и как, защото втората политическа сила от миналите избори се явява в коалиция с шестата. А когато победителят не е ясен от самото начало, това създава интрига, която би могла да повиши интереса към самите избори.
След няколкото мандата на Бойко Борисов и в цялата несигурност на късите парламенти тенденцията през последните 3 г. е политическите сили да се групират около два лагера - национално-консервативен и прогресивно-либерален. На партийно равнище политическият сблъсък, който е и ценностен, се фокусира в тях. Вероятно ще е основният залог и на 2 април.
- Ще окаже ли влияние на изборите “Магнитски 2”?
- Със сигурност. Прогресивно-либералните сили ще сочат, че техните опоненти всъщност въплъщават една закостеняла корупционна схема у нас, която няма бъдеще, изолира ни от света и не ни позволява да вървим напред като държава. Решението за санкции по “Магнитски", което беше обявено наскоро, ще бъде експлоатирано в тази посока. Не съм сигурен дали ефектът от точно тези санкции ще бъде голям просто защото до голяма степен самата новина се вписа с вече формирани нагласи на политически активните българи. Това обаче не повлия съществено на по-колебливите избиратели.
Не знам дали до изборите ще се появи продължение на “Магнитски 2”, но във вида, в който е сега, смятам, че ефектът от него ще е по-скоро малък.
- Откъде ще черпят електорат новите формации? И кое ще е мястото на БСП в следваща власт, особено след конгреса, защото подозренията са, че тя ще е резервоарът?
- Големият проблем на българските партии в момента е, че те не се стремят към нови избиратели, а да преразпределят помежду си едни 40% от имащите право на глас в България, които преди са гласували за опонентите, а сега искаме да гласуват за нас. И това е тъжното, защото нищо в действията на партиите не мотивира и мобилизира за вот. Непрестанно са в кръгова отбрана, постоянно се идентифицират като различни от другите, обвиняват ги, критикуват ги, разграничават се от тях, правят скандали, за да можем да бъдем сигурни, че това са те, а не някой друг.
- Какви ще са конфигурациите след 2 април?
- Ако изобщо се формира правителство в 49-ото НС, то или ще бъде около ГЕРБ, или около “Продължаваме промяната” и “Демократична България”. Останалите политически сили са се примирили с ролята си на пето колело, на резервоар от депутатски гласове, които евентуално да подкрепят едното или другото възможно правителство. Но не и те да поемат политическа инициатива и да се стремят към по-голям успех от онзи, на който се наслаждават в момента. Коалиция около ГЕРБ ми се струва по-вероятният сценарий.
- Ваш колега - политологът Огнян Минчев, улови интересна тенденция - българи, избрали да работят и да живеят на Запад, все по-често подкрепят популистки формации тук. Очаквате ли гласовете за популистките формации от чужбина да са повече?
- Не виждам нито едно основание за сериозно разширяване на активността от чужбина, вероятно ще е в границите на 100 хиляди гласа. Половината от тях обикновено отиват за ДПС, а останалите се разпределят между останалите политически сили. Вярно, част от този вот отива било за нови, било за популистки формации. Нормално е, защото поне в българския си вариант популистките формации изповядват националистически разбирания, които подчертават гордостта от това, че си българин, значението на страната ни в световната история и култура, а това се оказва силно атрактивно за българи, които отдавна живеят в други държави, но които не успяват пълноценно да се интегрират в местните общества и чувстват по тази причина дискриминация. Гордостта, че си българин, че не си представител на нация, която да се срамува от себе си, и не си втора ръка европеец, е компенсаторен механизъм за подобно отношение. Това обяснява и вота от чужбина за националистически формирования като “Възраждане” например - партия, която всъщност е против членството ни в ЕС, където гласуващите оттам за нея живеят.
- Казахте неотдавна, че хората харесват повече инициативите на “Възраждане”, отколкото самата партия. Но събират над 10%. Каква ще е участта им на изборите?
- “Възраждане” е в деликатно положение, колкото и да не им личи, защото са навлезли в радикално поле, което плаши много от българските избиратели. От друга страна, тази политическа сила е построила политическата си стратегия върху внушението, че ще спечели избори и ще управлява сама. Нито искат да участват в коалиции, нито някой ги кани. Привържениците им виждат партията сама и нежелана от никого за съюз, което е разочароващо. Затова “Възраждане” трябва да излезе от радикалния си образ, а това е много трудно.
Референдумът, който формацията организира, е тъкмо в тази посока - издава стремеж да покажат, че може да не са първа политическа сила в следващия парламент, но ще диктуват дневния му ред. Ако успеят да съберат подписите за него, което е доста вероятно, въпросът ще отиде в 49-ото НС, след като то се е съставило.
- В нестабилната политическа ситуация в България, която вече втора година е без редовно правителство, не станаха ли повече решените да напуснат страната завинаги или частично? В предварителния ни разговор споменахте, че са 25%.
- Тези настроения ги има, разбира се. Но един човек може постоянно да говори за емиграция, но да не предприема никакви стъпки в тази посока. А социологическите проучвания оперират тъкмо с декларативни нагласи.
Освен това се появи друго понятие - мобилност на работната сила, което заменя думата емиграция. То не съвпада точно с думата емиграция, защото е свързано с постоянно движение на работна сила от едно място към друго, но това не е трайно установяване в нови държави.
Преди 15-20 години емиграцията е била съдбовно, фатално, необратимо решение, което веднъж взето, е разделяло живота на човека наполовина - преди и след емиграция.
- Сега така ли е?
- Сега със затварянето на европейските пазари се отваря възможността за краткосрочна миграция, в която хората декларират, че имат желание и намерение да напуснат България, но за тях това е решение за 6 месеца, година, две, три, пет, което може да отговори на техни финансови потребности. Дългосрочността на перспективата изобщо не се разглежда. Голяма част от заминаващите не могат да отговорят колко дълго ще останат.
Да не говорим, че при “ръцете” в нискоквалифицираните сектори силно развита е цикличната мобилност. Например сезонната работа зад граница е препитание на много българи за 5-6 месеца всяка година, после се връщат. В този смисъл 25-те процента заявили, че искат да емигрират от страната, регистрирани от изследването на “Галъп интернешънъл”, не бива да се интерпретират като хора, решени да напуснат България веднъж завинаги.
- Да се радваме ли на тенденцията, която уловиха икономисти от БАН и социолози, че изтичането на мозъци от България в чужбина е спряло, а остава само на нискоквалифицирана работна ръка?
- Не знам дали трябва да се радваме - една страна има нужда и от високо-, и от нискоквалифицираните си кадри. Но тенденцията безспорно е факт. Проф. Петър-Емил Митев я нарече “изтичане на ръце”.
Течът на мозъци от страната ни спря не защото висококвалифицираните ни кадри са добре реализирани в България, а защото много от тях вече живеят и работят в други държави, поради което все по-малко са останали тук, затова и по-малко заминават зад граница.
Осезаемо се промени и географската картина на нагласите за емиграция.
- Защо САЩ и Канада вече не са така желани за емиграция, както през 90-те?
- Окончателното отваряне на трудовите пазари от ЕС за български граждани през 2014 г. промени това. Европа се превърна в по-масовата дестинация за емигриране от по-далечните САЩ и Канада, където имаше по-сложни правила за започване на работа и се изискваха визи. Докато животът и работата в ЕС при наличието на нискотарифни авиокомпании и всякакви други средства и начини за придвижване създадоха успокоителната илюзия, че човек е само на 2 часа път от родната си страна и не се отдалечава много от нея.
- Не по-малко любопитна е и една друга тенденция - завършили в чужбина висшисти тук се превръщат във високообразован пролетариат, често безработен, докато българи с тукашна диплома от вуз или само с един-два западни езика си намират работа доста по-лесно. Защо?
- За това явление има социологическо обяснение и то е свързано с процесите на декласация, на разпада на съществуващите социални структури и мрежите от началото на прехода през 90-те години на миналия век чак до началото на XXI век заради колосалните икономически промени, които всички преживяхме.
Процесите от последните 15 години вече са в обратна посока - има рекласация. Означава постепенно формиране на различни социални групи, в които обаче, за съжаление, има и хора, които тайно се маргинализират. Цели региони в страната са с хронична и структурна безработица, където социалният капитал е на изключително ниско равнище и където перспективите за реализация са минимални.
Заедно с това обаче други групи постепенно формират социален капитал и изграждат социални връзки. Те стават все по-удобен, работещ и ефективен трамплин за професионална реализация на онези, които са част от тях. Но те стават част от тях, само когато живеят и учат в България. И когато хора с дипломи от чуждестранни университети се завърнат в родината, те трудно се интегрират не само на пазара на труда, но и в социалните групи с възможност за такъв достъп.
- Има ли нещо вярно в това, че отраслите в българската икономика са силно редуцирани и сякаш спецове с дипломи дори и от западни университети изглеждат излишни?
- Това е безспорно. Големият срив на индустрията в България постави в много трудно положение цели професии - инженерната е една от тях. Едновременно с това огромният ръст на пазара на услугите у нас отвори възможност за реализация на съвсем други кадри. Структурата на висшето ни образование и квалификацията невинаги съответстват на тези процеси. Затова безработни тук често са и висококвалифицирани специалисти, а други без диплома успешно си намират работа в сферата на услугите.
- Преди беше престижно младите да заминават зад граница, сега социологията показва, че близо 2/3 сред тях предпочитат да си останат у дома. Кое ги мотивира?
- Че намалява делът на младите, които искат да емигрират, също е трайна тенденция. Но и тук изводът е песимистичен - онези сред тях, които са искали да емигрират, вече са го направили.
Същевременно миграцията към големите градове в България, където се концентрират високодоходните професии, където безработицата е много ниска, има повече възможности за добре платена трудова реализация, социален и културен живот, привлича младите. В този смисъл нежеланието им за емиграция, регистрирано от социолозите, кореспондира с наличието у нас на културна и икономическа инфраструктура, характерна за Европа.
- Влияят ли кризите, пандемията, войната в Украйна?
- Разбира се. Засягат обаче и всички европейски държави, така че не сме единствени с по-слабата нагласа за емиграция.
