- Българите вземат страната на политици в тежка ситуация - така върнаха царя изгнаник, след ареста простиха на Борисов грешките във властта, разлюбиха Слави, когато събори премиера Петков, и се поправиха на изборите
- Зейнал е обаче голям разлом за лидери като преди царя, преди Борисов и преди Петков - президентът има потенциал да привлече сериозен брой (не)гласуващи, въпреки че не е политик, а човек на реда
За импийчмънт на държавния глава отскоро говори генерал Атанас Атанасов, разгневен след призива на Румен Радев от Брюксел служебното правителство да не допуска военна помощ за Украйна и готовността за българско вето върху европейски санкции срещу ядрената енергетика и Русия.
Но тук идва тънкият момент, който “Демократична България” пропуска – едно потенциално прекратяване на правомощията на Радев може ще го превърне в мъченик. А народът ни се смилява над мъчениците и им дава втори шанс.
В предишното 48-о НС консенсусът на партиите от евро-атлантическия спектър бе достатъчен да формира правителство с подкрепата на над 170 народни представители. Затова гласовете на ГЕРБ, ДПС, ПП и ДБ успяха да преодолеят обществените нагласи по чувствителните за България оръжейни помощи за Украйна и вдигането на ветото за Северна Македония. А в комбинация с единомислието им по външната политика (пълна лоялност към ЕС и НАТО), икономиката и финансите (особено в частта с невдигането на данъците и комфорт за бизнеса) политическата воля на такова мнозинство е в състояние
да преодолее или направо да отстрани всеки неудобен
В това число и президента.
Как обаче се създават мъченици? Арестът на Бойко Борисов го превърна в мъченик, след което ГЕРБ спечели вота на 2 октомври с 40 хиляди гласа отгоре.
Когато пък Слави оттегли министрите си от кабинета на Кирил Петков и де факто свали рекламното лице на “Промяната” у нас , той консолидира електората на градските либерали и спря ерозията в подкрепата им, особено на ПП.
Кирил Петков се превърна в мъченик заради целия хейт около неуважената българска конституция и канадското гражданство. И той спечели изборите.
А преди това безсмислено и необяснимо грубо нахлуване на прокуратурата в президентството също издигна Радев и опонентите на правителството на ГЕРБ до мъченици. Че даже съюзи някогашни врагове. А
плодът на този брак бе именно ПП
През 2001 г. Симеон Сакскобургготски (също мъченик, защото живя в изгнание, след като през 1946 г. бе прогонен с майка си и сестра си от България) успя без партия да разбие двуполюсния модел.
След успешния мандат на царското правителство дойде разочарованието от тройната коалиция между неговото НДСВ, БСП и ДПС, след което се роди героят мъченик Бойко Борисов – сам срещу партии на тогавашното статукво.
Изведнъж Румен Радев остана сам срещу партиите, които обвиняваха президента, че много му харесва едноличната власт, но така и не успяха близо две години да намерят модел за редовно правителство. Затова беше и въпрос на време леви и десни да припознаят опасността на “Дондуков”.
Кой обаче би подкрепил свалянето на Радев? Ако ДБ успеят да истеризират достатъчно обществения дневен ред и го опаковат като “опасност за евро-атлантическия път на България” и “руски агент”, ПП може и да се хване на хорото. За да ги надцака, ГЕРБ също биха ги подкрепили само и само да покажат пред западните партньори, че не са пречка за единодействието на “силите на доброто”, както ги описа наскоро Петков.
Кървавите отношения на БСП с държавния глава ще принудят ръководството на партията освен борба с джендърския караконджул да “брани парламентаризма от произвола на служебните кабинети”, сиреч от Радев. И така може и да се съберат гласове.
Но дали генерал Атанасов, който първи изрече призива “импийчмънт” в телевизионно студио, си дава сметка, че предсрочното прекратяване на правомощията на Радев може и да го мотивира за собствен политически проект. Защото както преди царя, преди Борисов и преди Петков е зейнал обаче голям разлом за лидери, на които българите да вярват и които да ги излъжат след първия мандат?
Всъщност президентът можеше да направи още през 2020-2021 г. партия, ако след оставка бе оставил вицепрезидента Илияна Йотова да довърши мандата - с малко работа на терен на гребена на анти-ГЕРБ вълната, щеше да вземе поне милион гласа на парламентарни избори. Но Радев не е политик по душа, а човек на реда и затова
реши да играе на сигурно
Не се знае дали високият рейтинг на Радев като президент ще се прехвърли автоматично към негова хипотетична формация. Но определено той разполага с немалък резервоар от гласове, към които да се насочи - на разочарованите от БСП, на евроскептиците, на които “Възраждане” им се струват твърде радикални, на разочарованите от ПП като алтернатива на ГЕРБ, както и на всичките 60% негласували, които не се припознават в никоя парламентарна партия.
Докато останалите партии се крепят само и единствено на супервтвърдените си електорати.
Едно включване на Радев в партийната политика обаче ще е удар най-вече по лявото. Защото ще излезе, че единствената надежда за алтернатива на дясното управление и ястребската външна политика е... генерал. Този образ в политиката бе наложен от Бойко Борисов, когато още беше модерно да го наричат генерал-лейтенант от МВР. Но впоследствие образът на генерала бе легитимиран и затвърден от БСП, която в един момент хвърли цялата си енергия и съществуване да цака ГЕРБ и да си мери рейтинга с Борисов. Е, успя, и затова сега е по-вероятно редовият социалист да предпочете Радев пред столетницата. Което е тъжно, защото въпреки че може да има някаква социална чувствителност,
един генерал по душа няма как да е социалист
А това допълнително ще затвърди и масовото схващане, че социалистите у нас са едва ли не ретроградни хора със слабост към мъжете на пагона и влечение към “твърдата ръка”, и оттам всякакви асоциации със Сталин и ГУЛаг. Но да кажем, че това е просто най-доброто, което БСП можеше да пожъне след години деидеологизиране и нереформиране на партията. Затова сега “мъченикът” Радев може да бие партия на 130 години като стой, та гледай.
Ако има такива намерения в бъдеще обаче, би трябвало да знае, че ако изчака края на мандата си, почти сигурно е, че е обречен на провал. Или поне това показват историческите тенденции:
Един Желю Желев – герой на своето време, дисидент, първият демократично избран президент след падането на социализма.
И 5 години по-късно получава незавидните 0,32%
на парламентарните избори през 1997 г. със създадената от него Либерална алтернатива;
Петър Стоянов – президент в най-тежките години за България, икономическа и финансова криза, затваря “фабриката за илюзии”, обществото е на ръба на гражданска война. След президентския си мандат става депутат и лидер на СДС, която катастрофира на първите европейски избори в България през 2007 г. с 4,74%. След което се оттегля от активната политика;
Георги Първанов – изненадата на президентския вот през 2001 г., два мандата президент, подписал документите за присъединяване на България в НАТО и ЕС, име с тежест в БСП. Накрая създава АБВ, която едва влиза в парламента, но пък става коалиционен партньор с ГЕРБ. И дотам.
Също е хубаво да се помни, че само едно искане за импийчмънт прокопсва до пленарна зала - през 2010 г. Тогава над 160 депутати внасят в НС искане за импийчмънт на тогавашния президент Първанов, но накрая се подкрепя от 155 души от ГЕРБ, Синята коалиция и “Атака”, при необходими минимум 160+1 гласа. Провалът бе заради отказа РЗС да го подкрепи в пленарната зала, въпреки че преди това депутатите ѝ се бяха подписали под документа. И така импийчмънтът не достига до Конституционния съд и Първанов довършва мандата си. И заради това не става мъченик - защото се износи по естествен път. Но големият въпрос е докъде ще стигнем, ако при всяко несъгласие с една или друга институция тръгваме да ѝ отнемаме властовите правомощия?
