Любомир Кючуков: В Скопие победи македонизмът - от държавна доктрина стана национално верую

• Единствените, които намериха смелост да излязат от коловоза на противопоставянето, бяха два футболни клуба от София и Скопие, каза пред "24 часа" директорът на Института за икономика и международни отношения
• Продължаваме да мислим за Македония като за територия, а не като за хора
• С позицията си за преговорите за членство на РСМ си затворихме доста европейски врати за подкрепа за Шенген
• С неумелите действия на едно управление България проигра цялото си преимущество и изпадна в изолация в ЕС по въпроса за Северна Македония

- На 4 февруари предстои отбелязването на 151-годишнината от рождението на Гоце Делчев, а в македонските социални мрежи се организират блокади на пътищата, които водят до гроба на революционера. Стигна се до това премиерите на двете страни да възложат задача на съответните държавни служби да пазят границите. Очаквате ли покачване на напрежението, г-н Кючуков?

- За съжаление – да. И се боя, че напрежението се превърна в неизменна част от отношенията ни като цяло. Идеята за общо честване на исторически дати и личности е това да обединява, а не да противопоставя. Съвместното поднасяне на цветя на паметници на исторически личности беше нормална практика само допреди няколко години и аз съм го правил нееднократно с мои колеги от Скопие.

След 2019 г. обаче тенденцията е еднозначно негативна и днес едва ли не единственият пункт, по който има пълно съгласие между двете страни, е, че двустранните отношения са в най-ниската си точка.

Свидетели сме на огромно нарастване на антибългарските настроения в Северна Македония, като процентът на гражданите, които смятат България за враг, вече гони цифрата 50 – при малко повече от 1% преди пет години. Има натрупване и на актове на физическа агресия срещу български граждани и граждани с българско етническо самосъзнание в страната, както и срещу техни културни центрове.

За да се стигне до ситуация, когато полицията на двете държави трябва да бъде мобилизирана, за да предотвратява евентуални сблъсъци. Искрено се надявам, че това няма да се случи.

Изводът е само един - македонизмът победи. Може би окончателно. И днес от целенасочено насаждана държавна доктрина той се превърна в национално верую, споделяно от голяма част от гражданите на РСМ. Като основната заслуга за това е на българските политици през последните години. Това, че в Скопие не са прави по отношение на историята, не означава, че ние в София действаме умно в политиката. Защото ние продължаваме да мислим за Македония като за територия, а не като за хора. А македонизмът е идеология, бореща се за съзнанието на хората и издигаща бариери между тях. И точно това се случва.

- От една страна, виждаме взаимодействие между правителствата в опит да тушират напрежението по границите. От друга страна, спираме всички междудържавни проекти с РСМ и изтегляме посланика си оттам. Премерена мярка ли е това от наша страна?

- Побоят в Охрид не можеше да не бъде осъден и оставен без реакция. Нещо повече, той е част от политическия контекст на отношенията между двете страни и в България основателно бе възприет като “престъпление от омраза”.

Този акт отново разпали страстите – след значителното успокояване на обществените емоции през последната половин година. Съществено значение за тази реакция има и натрупването на няколко подобни случая през изминалите месеци, които създават впечатление за тенденция в отношението спрямо гражданите с българско етническо самосъзнание в Северна Македония.

Първоначалната реакция и на двете правителства беше достатъчно отговорна, продиктувана от стремежа да не се позволи ескалация на напрежението. Разговорите между министрите на вътрешните работи, транспортирането на Пендиков за лечение в България, посещението на министър Османи в София – всичко това бе подчинено на тази логика.

Последващите изявления и мерки и от двете страни обаче не се вписват в нея. Парадоксално, но единствените, които в тези условия намериха смелост да излязат от коловоза на противопоставянето, бяха два футболни клуба от София и Скопие, провели приятелска среща помежду си под лозунга “Не на насилието!”.

- Чуват се вече призиви за връщането на ветото на РСМ. Подобна мярка възможна ли е и рискува ли да развали постигнатото досега?

- Подобни призиви показват сериозно непознаване и неразбиране на начина на функциониране на ЕС. След разблокирането на процеса на присъединяване на РСМ към ЕС властите в Скопие носят отговорността за всяко забавяне или спиране на процеса, като той зависи изцяло от покриването на критериите и изпълнението на ангажименти, залегнали в договореностите от юни миналата година. Включително промяната в конституцията и включването на българите като “част от народ” като условие за откриване на преговорни глави.

А България, като част от ЕС, участва в оценката на напредъка и може да формулира свои възражения на всеки един етап от преговорите – които, както показва практиката, са дълги и тежки. Възможност, която съществуваше и преди да бъде блокирано тяхното начало.

- Президентът на РСМ Стево Пендаровски предложи български евродепутат и други български лица да не бъдат допускани там, като уточни, че са били активирани от руските разузнавателни служби. Това разказ за пред Брюксел ли е, или може да става дума за такава хипотеза?

- Ако политически лидер от съседна страна дойде в София и публично обяви, че България няма право на съществуване и принадлежи на неговата държава, това основателно би се възприело като провокация. И би разпалило силни политически страсти у нас, като най-радикални биха били именно тези политически формации, които правят същото в Скопие.

А обвиненията в проруски позиции в този случай са колкото удобни, толкова и неверни. И в момента се експлоатират и от двете страни. Ако Русия разполагаше с политическия ресурс, позволяващ ѝ да диктува процесите в света, започвайки от избора на американски президент и завършвайки с отношенията между София и Скопие, Русия нямаше да е изпаднала в тежка международна изолация, затънала дълбоко в една безперспективна война. За съжаление, обтегнатите отношения между България и РС Македония са си наше общо дело.

- Упрекват ни, че напрежението идва от България заради наближаващите избори у нас. А социологията в РСМ пък казва, че при нови избори в страната победител ще бъде настроената против България ВМРО-ДПМНЕ.

- Отношенията между двете страни винаги са били функция от вътрешнополитически процеси и амбиции в София и Скопие. Неслучайно в предизборни ситуации проблемите се усложняват - защото има политически партии, които профитират от конфронтацията. Противопоставянето работи в полза на радикалните идеи. Всяко изостряне на отношенията по оста София-Скопие налива масло в огъня на македонския национализъм, което може да окаже сериозно влияние и върху управлението в РС Македония. България няма интерес двустранните отношения да се използват като предлог за изострянето на политическото противопоставяне в Северна Македония и вътрешна дестабилизация на страната.

Освен всичко друго следва да се има предвид, че най-пострадавши от напрежението между двете страни са българските граждани и гражданите с българско самосъзнание в РСМ, защото именно те са тези, които го усещат в своето ежедневие. И наименуването на културни институции на македонски граждани в Северна Македония с имена на български исторически личности, свързани с участието на България през Втората световна война на страната на хитлеристка Германия, не спомага за развитието на позитивни двустранни отношения – точно обратното, това е повод за допълнително напрежение и атаки срещу българите в РСМ.

- Духът изтърван ли е от бутилката, или дипломацията има още шанс да надделее?

- Дипломацията е инструмент на политиката. А българската позиция стана заложник на решението на едно управление, чиято външна политика бе конюнктурна, хаотична, непрофесионална. В резултат на неумелите си действия (търся най-меката възможна формулировка) България проигра цялото си преимущество като страна-членка на ЕС, изпадайки в пълна изолация по този въпрос в рамките на съюза. Българската дипломация успя да извади българската политика от това неуютно състояние, но тя не може да надскочи заложените ѝ политически рамки.

- Докато продължават искрите между България и РСМ, Сърбия получи френско-германско предложение за нормализиране на отношенията с Косово. В противен случай евроинтеграцията и на двете страни ще се забави. Оптимист ли сте за уреждането на конфликта там?

- Точната формулировка отива отвъд понятието “предложение”. Става дума за много настойчиво искане – меко казано. Което включва всички съдържателни атрибути на признаването на независимостта на Косово от страна на Сърбия – без да се споменава самата дума “независимост”. Това е обвързано с процеса на евроинтеграция на двете страни, но има за своя основа на първо място сигурността, а не интеграцията. Като основният мотив е войната в Украйна и необходимостта от консолидирана позиция в рамките на ЕС (включително и на страните - кандидатки за членство) по отношение на санкциите спрямо Русия.

Ако някой изобщо може да прокара подобно решение в Сърбия, това е именно един националистически президент като Вучич – защото той има обществената легитимност на защитник на националните интереси. Впрочем, българският опит доказва, че подобно твърдение съвсем не е парадоксално: само дясното правителство на Костов можеше да продаде “Нефтохим” на руската “Лукойл” и само лявото правителство на Станишев можеше да подпише споразумение за “американски бази” в България.

- Можем ли да говорим вече за “Западни Балкани на две скорости” и какво влияние оказва на региона? Докато едни уреждат още отношенията си и признаването на съществуването, Хърватия влезе и в Шенген, и в еврозоната.

- Проблемът според мен не е в броя на скоростите - те реално са шест, за всяка една от страните - кандидатки за членство в ЕС, а за самата скорост на придвижване към тази цел. Засега Брюксел се стреми да запази процеса жив, но без да се ангажира със срокове във времето. А очевидно става дума за години – при това не една или две. Като в балканските столици виждат и българска отговорност за забавянето на процеса.

Референцията към отказа за приемане на България в Шенген също е достатъчно релевантна в този контекст. Решението тук беше изцяло политическо, а с блокирането на началото на преговорите с Албания и РСМ България си затвори доста европейски врати, на които можеше да почука за подкрепа за влизането в Шенген – защото двата казуса се разглеждат като огледални, когато дадена страна спира осъществяването на общоевропейски политики.

CV

Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София

Завършва Московския държавен институт за международни отношения

Специализира в университета “Джорджтаун” във Вашингтон

От 1996 до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет

От 2005 до 2007 г. е зам.-министър на външните работи

През 2009 г. става посланик в Лондон

Директор на Института за икономика и международни отношения