Франция си има “Клерфонтен”, Мароко - “Мохамед VI”, а ние - такси за децата
Световното първенство в Катар приключи. Като удължи най-дългата агония в историята на българския футбол. Която ще продължи поне 28 години до следващото първенство на планетата в САЩ, Канада и Мексико. След това ще станат 32, 36 и така нататък. Защото излизане от блатото поне към момента не се планира.
А рецептата е толкова проста, че няма накъде. “Школите, глупаци! Всичко е в шкооолите!”, би възкликнал класикът. Защото в съвременния футбол използват една система, която
у нас бе стъпкана, отречена и зачеркната
И всичко приключи. Проблемът не е само във футболния съюз, там са и клубовете, но най-голямата вина носи държавата.
Когато през 1994 г. всички ставахме и лягахме с футбол през незабравимото американско лято, просто забравихме, че това е последното поколение, което бе минало през отречените спортни училища. Които след идването на демокрацията бяха отречени като нещо ненужно и комунистическа измислица. Толкова лоша измислица бе, че всички останали я възприеха. В САЩ направиха академията IMG, във Франция е “Клерфонтен”, а в Мароко - “Мохамед VI”. Единствено първата е частна инвестиция. Другите са държавни. Построени и поддържани с пари на данъкоплатците. Има ли нещо различно от спортно училище? Малко, съвсем малко. Търси се талант, минава през приемен изпит, след което започва да диша футбол.
Следи се всичко. Храна, физически показатели, всичко. Тренировки.
Последният удар бе измислицата делегиран бюджет. Вместо да търсят таланти в спорта,
директорите и преподавателите
търсят деца Защото парите вървят с ученика. Или с прости думи, дори да не можеш да тичаш, можеш да влезеш в паралелка по футбол. Няма селекция. Това е забранена дума. За приемни изпити дори не се говори. Вземат се всички, които могат да ходят. Вместо тези, които могат да ритат, да се борят, да вдигат щанги и прочее.
Вместо това заложихме и на тксите. За всичко. Или, ако Пеле се роди в днешна България, футболът щеше да остане без своя Крал, да е жив и здрав още дълги години. Защото баща му е бил обущар и ако трябваше да дава пари на “Сантос”, едва ли щеше да се навие. И футболът приключва.
Реално футболът е толкова популярен, защото е за всички. Най-вече за бедните. Той е мощен инструмент за излизане от гетото. Това явно в България никой не го разбира. Всички световни сайтове и медии са пълни със сълзливи истории как малкото бедно дете блясва с таланта си, вземат го в голям отбор и той купува къща на родителите си.
В България смятаме, че добрите футболисти растат
на жълтите павета, возят се на беемве и редовно гелосват косата си. Точно обратното на това, което ни показва светът. И седим и чакаме. Няма ли глад, няма успех в спорта. Това е основно правило.
Заради това страдат и треньорите. Те виждат във футболистите си единствено пари. Като такса, някой лев от родителите да е титуляр и прочее, и прочее. Задължително трябва да има втора работа или някаква далавера, защото заплатата не стига. И на наставниците не им пука.
Хвърлят една
топка и тръгват
да карат такси
Ще дам пример с един от “професионалните” ни клубове, като ще спестя името му от съображения на срам.
Преди години подписва договор за обмен на треньори в школата с известен италиански тим. Ама известен, та дрънка. Дойдоха италианците, показаха тренировки и дойде време българите да върнат визитата и да пошколуват там. Не се намери нито един. Защото нямало как да си зарежат бизнеса.
В държавите с елитен футбол децата влизат във фитнеса още докато са малки. Защото съвременният футбол е главно физика. Сами видяхте за какви мощни играчи става дума. А нашите дори не са се научили да тичат правилно. Защото на пръстите на едната ръка се броят клубовете, където има кондиционни треньори за младите.
И се получава нещо елементарно. Нашите, понеже имаме безспорни таланти, се опъват и на най-добрите до 50-ата минута, след което рухват, защото изразходват три пъти повече енергия на терена.
Защото в България заради родителите и клубовете се играе за трофеи, а не да се обучават футболисти. И има цели поколения шампиони, които след това отиват на ниво “В” група. Някой ще каже, това, е защото водещите клубове разчитат на чужденци. Е, как да разчитат на българи, като такива просто няма. Че се вземат играчи от трето и четвърто ниво в Бразилия, които са просто по-готови и по-научени от българите.
Ако някой си спомня преди 7 години в Бургас и Сливен имаше европейско първенство за юноши до 17 години. И човек, ако погледне съставите, сред играчите ще забележи някакви Упамекано и Соса. Познати имена, нали? Единият игра във финала, другият стана трети в света.
От нашите? Двама-трима в елита
и Матео Стаматов аутсайдер на руското първенство. И това е.
И накрая идва проблемът с базата. Тя е в повечето случаи общинска, в някои - държавна. Колко години трябва да минат, че да се направи един свестен стадион у нас? Векове ли? Селото, където е роден наставникът на Аржентина Лионел Скалони, е с размери 1,5 на 1 километър и е с 4000 жители. И с четири терена за футбол. В пълен размер. В България откриваме игрища с минифутбол с фанфари.
Толкова ли е сложно да се намери някаква форма за възстановяване на базата? Едва ли.
И просто отидете до държавния стадион “Септември” в “Красна поляна” и ще разберете защо онези са на световно, а ние зяпаме по телевизията.
