Владимир Зарев има своя важна теза:
свободата е форма на различие и
колкото по-свободен е един човек,
толкова е по-различен.
Мирела е напълно съгласна с него...
Време е да сдобрим и обгледаме
и класиците, и сегашните ни значими
писатели в една цялостна картина
Хората са преситени, отегчени и
отвратени от живота и от хаоса,
в който живеем...
Скандалът в Народния театър
придоби такива размери,
че може да събори сградата
- При вас, уважаемо семейство, Дядо Коледа подрани с подаръците. Мирела получи номинация за литературната награда “Европейски поет на свободата” в Гданск, Полша, а на Владимир донесе нов роман - “Объркани в свободата”. Как приехте тези творчески подаръци?
Мирела Иванова: Един от сбъднатите ми стихове, написан преди повече от 30 години, гласи “Свободни са, работят заедно и се възпяват”. Защо днес да не го чета и като предчувствие за Владо и общия ни живот? А инак - приех новината за номинацията с радост, естествено.
Дори самото название на наградата е толкова силно и въздействащо, “Европейски поет на свободата”. Назовава ме и ме изразява от край докрай.
Признанието отвън, отдалеч, е не по-малко ценно от това у дома. В горчиви, свръхтревожни времена смисълът на поезията сякаш се разраства, обгръща те с милостивата си словесна паяжина като със защитна броня...
Владимир Зарев: Едно от нещата, които ни свързват с Мирела, наистина е свободата, копнежът към неподкупността и драматизмът, в който ни въвежда свободата, духовното величие и ранимостта на свободата. А романът “Объркани в свободата” беше едно от най-трудните и сложни творчески усилия, които съм преживявал във вече полувековния си път на писател.
В определи периоди моето въображение, волята ми, цялата ми опитност бяха поставени на изпитание. Когато се изпълвах със съмнения и се убеждавах, че романът е невъзможен дори като замисъл, някак успявах да се върна в разказа и в щастливото страдание на думите!
- Кой на кого завижда повече?
М. Ив.: Ако бъдем честни, и двамата сме за завиждане! Ще си призная, че ми се иска да имам на разположение Владовото разточително време или пък неговия огнен и свиреп хъс да отстоява идеите и решенията си, а защо не и красивата наивност на някои негови утопии... А иначе: аз съм благословена с характера си, защото не завиждам никому, мога да работя всеотдайно не само за своя, но и за чуждия успех и да му се радвам, притежавам и достатъчно сила и самоувереност, с които да имам куража да се “вграждам” в общности и посвещения. Да си завиждаме ли? Та аз зная кой е Владимир Зарев - един уникален, могъщ, обичан и четен писател, но и той знае коя е Мирела Иванова - освен другото, и жилава шопска пръчка.
Вл. З.: Винаги съм се радвал, нещо повече, гордял съм се с успехите и творческите постижения на Мирела, а те никак не са малко. Единственото, за което й завиждам, e, че живее с такъв умен, интелигентен и невероятен човек като мен!
- Мирела, с какво заслужихте номинацията си? Кой, как и защо ви номинира за “Европейски поет на свободата”?
М. Ив.: Как с какво, с поезията си! Само с нея през годините се стремя да заслужа всичко. Неведнъж съм споделяла, че най-големите признания, събития, празници и направо неназовими в красивата си осъщественост мигове дължа на поезията. Е, същото е валидно и за изпитанията, за преследващите ме зависти и ненависти. Но аз срещнах по пътя си велики учители по стоицизъм, ще спомена само Радой Ралин, така че храбро мога да понеса и фойерверките на успехите, и “жестоките бодове на честолюбието”, както точно го е изрекъл Вазов, и да си продължавам по пътя.
За голямата награда “Поет на свободата” на града Гданск преди мен са били номинирани и други двама български поети - Стефан Цанев и Пламен Дойнов.
Споменавам го, първо, защото не съм безпаметна, и, второ, защото не ми харесва как у нас публично се смалява литературната сцена, свежда се до един-двама души, а коя литература може да е богата, многообразна, интересна, ако се състои само от един писател или от един поет? Разказите на Елин Пелин изключват ли разказите на Йордан Йовков? Поезията на Вазов изключва ли поезията на Пенчо Славейков? Не, не и не. Време е да сдобрим и обгледаме и класиците си, и съвременните си значими писатели и поети в една цялостна, многоказваща картина, нали?
Но да се върна на въпроса - както всички смайващи новини, и новината за номинацията ми дойде изневиделица, в имейл от полската българистка и преводачка Магдалена Питлак, с която дори не се познаваме лично.
Неин е изборът да преведе и предложи стихотворения от последната ми поетична книга “Седем” пред авторитетното литературно жури, което определя номинациите, а вероятно ще определи и носителя на наградата.
Но преди това регламентът включва превод на полски и издаване на цяла поетична книга, което само по себе си вече е награда - стиховете ти да заговорят в друг контекст, на други читатели, да се впишат във величествената традиция на полската поезия, най-вече на съвременната, модерна полска поезия.
- Владо, на премиерата на предишния си роман - “Чудовището”, казахте, че той е последният в писателската ви кариера. Какво мислите сега, след големия читателски интерес към “Объркани в свободата”?
Вл. З.: Тогава, преди две години, бях обзет от предчувствията и духовните колебания на всеки застаряващ човек, от носталгичния бяс, че животът си отива, че изтича и се разпилява като пясък между пръстите ми, че човешкият живот завършва с небитие в поражението и безсмислието. Трудностите при написването на “Объркани в свободата” ме извадиха от това състояние и на представянето на романа в книжарница “Гринуич” аз споделих с пределна искреност... “Живее ми се, пише ми се!”
- Как съжителстват една поетеса и един белетрист?
М. Ив.: Владимир често повтаря една важна своя теза - че “свободата е форма на различие и колкото по-свободен е един човек, толкова е по-различен”.
Не просто съм съгласна, но и натрупаният опит на общия ни живот потвърждава това, та и по-далеч - уплътнява го с конкретност и преживявания, с интересни напрежения и вдъхновяващи предизвикателства.
Трудно представимо е колко сме различни, ритуалите ни на писане и споделяне дори са взаимноизключващи се, изразяване противоположни мнения по един или друг въпрос, но сигурно и “жанровата ни предопределеност”, и характерите ни се подчиняват на една голяма любов, любовта към литературата, която ни свързва и озарява общия ни път.
Вл. З.: След 26 споделени години поне за мен нашето съжителство не е трудно, винаги е полезно, често е забавно.
Дъщеря ни Зорница порасна и се отдели от нас, ние се караме все по-рядко и все по-бързо ни минава, остаряваме красиво. От доста време аз съм пенсионер, а Мирела ходи на работа, което ми дава спокойствието да се сприятеля с героите си, да потъна в мислите си, цял ден да бъда със себе си. Освен всичко навиците ни някак “жанрово” се различават. По природа аз съм разхвърлян и заклет хедонист, подвластен съм на удоволствията, но всеки ден си налагам да работя по 4-5 часа. А роман се пише бавно и в жестока самота, нужно е в продължение на години да изтърпиш себе си, да усмиряваш въображението си и приумиците на своето непостоянство. Писането изисква огромни усилия, понякога е страдание, но е и неизмеримо с нищо духовна наслада, най-щастливата наслада на сърцето и ума.
- Има ли между вас моменти на състезание, на надпревара, на “надписване”?
М. Ив.: Дори да се скъсам, не мога да “надпиша” Владо с неговите епични романи. И защо тогава да влизам в състезание, което съм изгубила? Дотук с шегите - писането е мистичен свят, не просто предполага, а властно изисква да го обитаваш всецяло, отдаден, сам, съсредоточен до физическа болка и ако има надпревара, тя е с теб самия, с всекидневната и с високата трагика на съществуването.
Вл. З.: Не съм намирал смисъл да се състезавам в нищо с Мирела освен в готвенето, състезание, което винаги трагично губя. Мирела не обича да готви, но прави всяка гозба с лекота и вкусно, аз обичам да готвя, ала поради навика да преувеличавам манджите ми никога не стават. Що се отнася до писането, между нас има едно съществено различие.
Мирела не обича да показва текстовете си, докато не се убеди, че те са напълно, докрай завършени. При мен е обратното, изпитвам необходимостта веднага да споделя написаното, да огледам думите си в огледало, на което вярвам. Предполагам, че това насилие е досадно за нея, но тя стоически го изтърпява.
- Мирела, какво е за вас поезията?
М. Ив.: Мога да отговоря по сто начина, но ще се въздържа. Мога да се “измъкна” със стихотворението “Поезия(та)”. Но не ми отива да се измъквам, нали? Въпреки съдбовния въпрос, който изисква съдбовен отговор. Поезията е синоним на свободата, безжалостен и страдалчески необят, в който понякога биваме допускани, неутолима жажда да се спасим от живота, но и начин на живот, самотна игра, едновременност на силата и уязвимостта, мога да продължа броилката...
- Владо, да надникнем в творческата ви кухня: как написахте романа “Объркани в свободата”?
Вл. З.: Както вече споменах, докато работех върху романа, понякога ми се струваше, че той е невъзможен дори като замисъл, виждаше ми се почти невъзможно да се обединят двата сюжетни потока - съвременният, в който разказвах за непрестанното, натрапливо насилие на ковид пандемията, за насилието на страха, за насилието на неизвестността, за насилието на задължителното равенство, което е форма на посредственост и означава загуба на човешкото ни различие, т.е. на личната ни свобода.
В тази част се опитах да изследвам психологическите механизми на това несвършващо насилие, което промени живота на хората, стовари се осакатяващо върху тях и посегна на моралните им устои, доведе ги почти до лудост.
И на втория, историческия сюжетен поток, чрез който надниквам във философията на исихазма и проследявам последния опит да се обединят православието и католицизма в знаменателната Фераро-Флорентинска уния през 1437-38 г. Тук поставям същия въпрос, дали ако сами и доброволно се откажем от свободата си, ние сме в състояние да постигнем съвършената свобода, следователно да постигнем Бог.
- Кой от двама ви е превеждан и издаван на повече езици?
М. Ив.: Чуждоземните и чуждоезичните ни преводи и реализации са както съдбата ги подреди, осъществени са и преди, и след нашата среща в живота. Пък са и жанрово несравними. Защото как да съпоставим неговите милионни тиражи в “Роман-газета” на руски с моите едва три преведени стихотворения там? Или моите стихотворения, изписани върху огромни рекламни билдбордове на големите градове в Германия и Австрия с трилогията на Владо, цели 2000 страници, издадена в твърди, а после и в меки корици от ДеТеФау? Присъствието ни в съседните, балкански страни също е забележително в своето различие - кой в Македония, кой в Албания, кой в Хърватия, кой в Турция... Абсурдно и отчайващо би било да водим статистика от типа кой е по-по-най...
- Владо, сега обикаляте из страната, за да представите романа си. За какво най-често ви питат хората, с които се срещате?
Вл. З.: Хората са преситени, отегчени и направо отвратени от политическата лудница, в която е изпаднало цялото ни общество в последните години, от отсъствието на единение и перспектива пред народа ни, от хаоса, с който ни удостои родната ни политическа класа. Те ме разпитват за моите любими теми, които се срещат във всичките ми книги - за всеприсъствието и смислите на властта, за величието на свободата, за човешката вяра и Бога. Има два вида вяра, едната е пределно проста, естествена и първична като дишането. Хора, които вярват в Бог по този начин са спасени, те не могат да бъдат наказани с нищо. Вторият тип е вяра, постигната чрез познанието на Бога, но познанието винаги е изменчиво, то се променя във времето и е вечно несвършващо в своята пълнота. Затова в романа аз казвам, че познанието всъщност е най-усмихнатото лице на сатаната.
Що се отнася до Бог, аз мисля, че освен всеприсъствие и всичко Той е най-близката, най-интимната представа за безкрайност и вечност. Той е единственото човешко обяснение за тези две непредставими и невъзможни, но предчувствани понятия. Следователно Бог е отговорът на всичко необяснимо в нашия живот!
- Мирела, вие сте драматург в Народния театър, в него се играят две ваши пиеси. Какви конфликти бушуват от няколко седмици там? Кой е крив и кой - прав?
М. Ив.: Безмилостният и все по-бесноват циклон, който завихри Народния театър, е своеобразно отражение на случващото се в държавата. Това, което е видимо отвън обаче, не е същото отвътре, картината е различна, много по-сложна и болезнена, защото включва освен черно-бялото озъбено противопоставяне и тъмна магма от характеропатии, амбиции, пасивни агресии, унижения, пречупени съдби, обиди, но и желание за работа, за споделена творческа работа, за признание. Тъй че полуистините, върху които се упражняват разни злонамерени съдници и пишманпублицисти, и полуистините, които се разнасят в социалните мрежи, по ъглите и медиите сътворяват една голяма лъжа, в която са овъртолени и кривите, и правите.
Надявам се, че (само)разрушителната енергия няма да вземе връх, защото става въпрос за най-стария ни и достолепен културен институт, който открай време бива възприеман като храм.
Ще завърша с един пример за достойнството: в много по-зловещите времена след 9 септември 1944 г. драматург в театъра е изумителният поет Николай Лилиев. Дали се е чувствал на мястото си? Но е работил с най-голямата възможна посветеност за театъра. През 1950 г. под негова редакция излиза сборник, посветен на 100-годишнината от рождението на Иван Вазов, тогава театърът все още не носи Вазовото име - уводната статия в сборника е на Тодор Павлов. Дали Лилиев е бил във възторг от нея? Дали не го е боляло сърцето? Несъмнено. Но предполагам, работил е със съзнанието, че трябва да изпълни дълга си към забранения Вазов, да реабилитира името му, да го освети и върне на литературата ни. През 1954 г. Лилиев е натоварен и с друга задача: да изнесе обзорен доклад за продукцията на Народния театър - написва 274 страници и ги чете в продължение на три дни. За какво се е борил - за името и живота си, за съдбата на театъра, за великия смисъл на изкуството? За всичко заедно, нека не забравяме.
- Владо, какъв е вашият коментар за случващото се в най-голямата културна институция на България?
Вл. З.: Когато политиката грубо се намеси в изкуството, настъпва катастрофа. Скандалът придоби такива размери и се нагнети с толкова грозота, че може направо да събори сградата. Във всичките си книги съм разглеждал проблема за властта и ми се струва, че властта в националния ни театър трябва да бъде “делегирана” на творците, на талантливите актьори и режисьори в трупата, нека те да намерят решението, а директорът да го осъществи.
- Най-малкият член на вашата многолюдна фамилия е внучката Владимира. Какво е тя за вас?
М. Ив.: За разлика от Владо, аз съм “назад с материала” и чудното момиченце Владимира е първата ми и единствена засега внучица. Тя е голямо-малко, весело, инатливо и бъбриво слънчице!
Какви ли не игри, удивителното е, че дори и словесни римушки - веселушки, и прегръдки с нея озаряват и сърцето, и душата ми. Най-сладостната ми умора е, когато топлото й, миниатюрно телце се отпусне и заспи върху мен, то е някакво любовно енергопреливане.
Вл. З.: От двете си големи дъщери имам петима прекрасни внуци, които обичам и с които се гордея. Но Владимира е най-малката, тя е на година и половина, във възрастта, когато децата са безкрайно интересни, любвеобилни и приличат единствено на себе си, освен това тя носи моето име. Пред нея оглупявам и съм напълно безпомощен!
Как посредственият
ученик Владимир Зарев се
превърна в най-обичания и четен автор
на България, четете в
“24 часа/168 часа истории” в сряда.