Колкото щъркелът носи малчуганите, толкова вайбърът ги възпитава
Спокойно. Нищо кой знае какво не се е случило, както казвахме едно време, спокойно, моряци, корабът потъва по план. Нормално.
Светът отдавна не е голям и даже спасение не дебне отвсякъде. Глобален свят, глобално затопляне, глобални комуникационни мрежи. Семейството отдавна не е най-малката клетка на обществото, както го бяха нарочили едно време. Клетка в биологичния смисъл, не в конотацията на зоологическа градина или заведение за лишаване от свобода. Сега всичко е
свободно щъкащо - от байтовете през биткойните
до популацията. Великото преселение на народите отдавна не е велико, а всекидневно. Хората са номади по душа и гурбетчии по принадлежност. Хеле пък дето в този век сме граждани на света. На целия наш свят. А ние сме част от него.
По експертни, но неофициални данни всяко четвърто дете в България се отглежда от родителите си... по вайбър. Омбудсманът на републиката съобщи това на форум, свикан от нея във връзка с програмата на Съвета на Европа и Европейската комисия Ромакт. Г-жа Диана Ковачева с право определи тези деца като жертви, тъй като те се намират извън дължимата от държавата грижа.
Оставени са на бабите, дядовците, лелите, стринките
и калековците. Разбира се, не на произвола на съдбата, защото родителите контактуват с тях редовно в рамките на възможностите си по приложението вайбър. Преди контактуваха по скайп. Слава богу, приложения не липсват, технологиите се усъвършенстват.
Познайте къде битуват най-голям брой “вайбър дечица”! Разбира се, че ще познаете - в най-бедните райони на държавата ни. Видин, Враца, Монтана, така наречената Северозападнала България, в Плевен и Ловеч, в Разград, Силистра и Търговище (ех, Златна Добруджо, Житнице наша!), в Хасково и Ямбол... Териториите, където работа ня-ма! Няма я промишлеността - лека и тежка, няма ги плодородните и плодоносни “масиви”, стърчат наядените като болни зъби останки на заводи и предприятия, ширнали са се полета, които отдавна са келемета... мила родна картинка, нали, от която извръщаме поглед, докато преминаваме с колата.
Идват ми думите на Яворов: “Като няма прокопсия/ плюл в тая орисия!”, пусто няма как да си го изкарам с “Дий, воле, дий!”, щото и воловете не са под път и над път.
Но както започнах - спокойно, нищо ново под слънцето. Много по-лесно е да потърсиш работа, където можеш да я намериш, защото тези “вайбър деца” трябва да се хранят, да се обличат, да се учат, че на тях се надаме да строят живота нов. Бабите, стринките и чинките няма да ги оставят, ще ги отглеждат и наглеждат. А те ще чакат да дрънне вайбърът,
да се огледат в далечните очи на родителите си през екранчето
на телефона. Ще преглъщат, ще се хвалят, ще мънкат, че всичко е наред, и ще мечтаят кога тези митични същества мама и татко ще се материализират и ще ги гушнат.
Екранът е студен, за разлика от прегръдката, но това си го знаете. Сега всяко четвърто дете, догодина, дето се казва, всяко второ... И изобщо не ми е весела тази перспектива, само дето нямам инструментариума, с който да я предотвратя. То омбудсманът няма, то парламентът няма, то институциите, от които зависи, нямат, то държавата... Апропо, де я държавата? Не в глобален план, а само тук, на тази територия, за този целокупен народ български?
И не ми казвайте, че държавата сме ние, щото половината ни няма в нея, а другата половина от половината не я интересува къде сме и защо сме. Децата на тази половина поне са вкъщи и виждат родителите си на живо всеки ден.
И нека бъда много ясна - родителите, които са оставили своите деца тук, за да им осигуряват бъдещето,
не са виновни. Те работят, не стоят на дивана пред телевизора
Не са ръгнали по тежка чужбина, за да търсят на работата лекото и на хляба мекото.
Тук няма работа! Работа, която да осигурява екзистенц-минимума за нормално битуване. В конституцията още не е отменен членът, според който всеки гражданин на републиката има ПРАВО на работа. И правото на достоен живот. Но когато няма къде и как да упражняваш това право, то става криво. И семейството, освободено от понятието “основна клетка на обществото”, е вградено в клетъчните телефони...
Вай, каква я свършихме, а? Бърррр, хайде, че вайбърът ви звъни.
