Ресурсите в света се пренареждат, а в стратегията за национална сигурност на България няма и дума за продоволствието, казва бившият земеделски министър
- Господин Кабил, много млекопреработатели у нас се оплакват, че трудно намират мляко. Това временен проблем ли е, или има негативна тенденция, която може да е дългосрочна?
- Нещата, които се случват в млечния сектор, не са случайни и корените им са доста назад.
Когато България влезе в ЕС, все още имаше национални квоти за производство на мляко. По онова време имаше свръхпроизводство и излишък, който се преработваше в планини от масло. И в Брюксел решиха да въведат национални квоти.
Но за около 15 години оттогава ситуацията е съвсем друга. Първо дойде пандемията, която намали производството на мляко навсякъде по света, както и у нас.
След това дойде повишаването на цените на енергията и торовете, което оскъпи фуражите. Войната в Украйна бе капак на всичко. А изкупната цена на млякото в никакъв случай не се е повишила с толкова и не може да се повиши, защото пазарът не може да поеме подобни увеличения.
И затова малките ферми вече не издържат – продават кравите, колят ги, защото не им излизат сметките.
- Но във всеки сектор има някакви цикли все пак - никой не е казал, че производството трябва да върви само нагоре, нали?
- Така е, но анализът на данните, които идват от Евростат и от нашата статистика, както и от земеделските министерства, сочат, че става дума не за изолирано явление у нас, а в цяла Европа и в целия свят.
Недостиг на мляко има и във Великобритания, има и в САЩ и дори в далечна Австралия. Според мен стават глобални процеси, което вече е тревожно. Явно рентабилността на животновъдството се оказва ниска по целия свят и когато се случват глобални икономически катаклизми, то като чувствителен сектор реагира първо.
- Споменахте войната в Украйна, но тя удари и много други браншове. С какво конкретно се отрази негативно върху земеделието?
- Войната в Украйна или по-скоро руският натиск с природния газ, т.е. спирането на доставките му за Европа, пряко удари производството на азотни торове и цените им хвръкнаха. Това повлече след себе си нагоре всички разходи в земеделието, защото торовете са гаранция за добив. Играта с природния газ удари пряко веднага оранжерийните производители. Руският натиск с газа повлече нагоре и цените на тока, а като добавим и горивата, нещата вече изглеждат съвсем зле. Производителите не могат да си покрият разходите за земеделско производство.
- Вносът на евтини суровини от Украйна не доведе ли до известно противоречие? Например евтиният слънчоглед успокои цената на олиото, но направи много труден бизнеса на родните производители на слънчоглед.
- Не е само вносът на слънчоглед - Украйна внася у нас и готово олио, и то в големи количества. Ситуацията наистина е тревожна, но ето по това си личи липсата на политическо мислене на европейско равнище. Идеята да се деблокира износът от Украйна беше съвсем различна в началото. Целта беше да се осигурят коридори за износ на тази продукция през Черно море към страните от Северна Африка.
Вместо обаче да се вземат конкретни решения за такива коридори, изведнъж се оказа, че тази продукция наводни пазара в Европейския съюз.
В Украйна обаче през последните години има трикратен ръст на производството на царевица, двукратен на пшеница и това разклати пазарите.
Защото този спад на цените дойде на фона на увеличените разходи за производството на тези суровини и случващото се в никакъв случай не може да се сравни с онова, което е ставало и в предишни години. И тогава Украйна е изнасяла и борсите в региона са реагирали по обичайния начин. Но винаги се е намирал изход. Сега обаче положението е далеч по-тежко.
- Добре, но ако не друго, поне е сигурно, че пшеница, царевица и слънчоглед ще има, не е като с млякото.
- Но възниква въпросът с продоволствената сигурност, а той в никакъв случай не може да се реши набързо, само в рамките на един или два сезона.
Ето например България през последните няколко години сведе до такъв минимум производството на някои храни, че количествата са вече символични. Да вземем зрелия фасул и лещата. Те вече почти не се произвеждат у нас.
- Защо? Сигурно са много нерентабилни.
- За тях се изисква много труд, и то ръчен, особено за фасула. А живеем в условията на отворен пазар. Потребителят е склонен да консумира леща, която търговецът е внесъл евтино от Египет или от Турция.
Това може да ви звучи безобидно, още повече че лещата няма да свърши по целия свят, но въпросът е какво правим, ако се случи някакъв катаклизъм. Пандемията беше такова разтърсване, войната в Украйна – също, но няма гаранция, че утре няма да се случи още нещо подобно, че и по-страшно. Ако веригите за доставки се нарушат още повече, отколкото бяха нарушени при пандемията?
Светът е в едно много голямо пренареждане във всякакъв смисъл – в политически, в икономически, във военностратегически и по отношение на ресурсите.
А при продоволствената сигурност нещата в България никак не са добре. Ние имаме например стратегия за национална сигурност, която бе актуализирана през 2019 г. Този обширен документ разглежда надълго и нашироко политиките по различни видове сигурност – отбранителна, киберсигурност, вътрешна, медицинска сигурност и т.н.
Но в нея – представете си, няма нито дума за продоволствената сигурност. Това просто не ни е на дневен ред, а е на дневен ред в цяла Европа. Продоволствената сигурност е част от националната сигурност.
Може да ви звучи куриозно, но за целия преход аз бях единственият “министър на земеделието и продоволствието”, така се казваше тогава министерството. Извадиха от него горите и настоявах да бъде наречено “министерство на земеделието и храните”, но в парламента решиха думата да бъде “продоволствие”.
- На мен ми звучи малко старомодно.
- Но е сериозно нещо. Международни институции, подкрепяни от организацията на ООН по прехрана и земеделие – ФАО, изготвят всяка година индекс на продоволствената сигурност на страните по света.
За 2022 г. България е на 29-о място от 113 страни. В Европа сме на едно от последните места.
Този индекс се изготвя на базата на четири групи показатели: достъп до продукти, наличие и достатъчност на тези продукти, качество и безопасност на храните и последното е “устойчивост и адаптивност на продоволствената осигуреност на държавата”.
И може да ви учуди, но на първо място по този индекс е Финландия, на второ е Ирландия, а на трето - Нидерландия.
- На кой от четирите показателя се дължи настоящото място на България?
- Имаме сравнително добър индекс по достъпа до продукти, дори ако се вземе само този показател, сме с едно място нагоре.
Почти същото е положението и по наличие и достатъчност на продуктите. Като качество и безопасност сме по-надолу, но най-зле сме по устойчивост и адаптивност на продоволствената сигурност. Ако се вземе само този показател, сме чак на 47-о място, т.е. нашата продоволствена система не е устойчива и е нискоадаптивна.
Затова ви казах, че ако се случи някакъв катаклизъм, нашето земеделие няма да може да се приспособи лесно и бързо. В аграрния ни сектор се случва така, че по отношение на европейското подпомагане вървим от години в една инерция. Вярно е, че средствата номинално се увеличават – 8,8 млрд. евро ще са в бюджетния период, който започва, а в предишния беше малко над 6 млрд. Но по отношение на ставките все още не сме постигнали конвергенция с останалите членки на ЕС и не знам кога ще я постигнем.
А храната е на трето място след въздуха и водата, без които човек не би издържал дълго. Всички други предизвикателства са без значение, защото човекът доказано би се справил с тях, но без вода, въздух и храна не би се справил.
А смятам, че настоящият програмен период е критичен по отношение на земеделието. Защото имаме много големи демографски предизвикателства. Знаете ли, че в нашите села хората вече масово купуват плодове и зеленчуци, вместо да ги произвеждат? До такава степен не останаха хора. Тренд млади хора да се връщат на село може и да го има, но те в никакъв случай не се занимават със земеделие.
И когато говорим за тенденции, иновации и нови технологии, в земеделието те не са приложими навсякъде. Допускам, че изкуствен интелект може да се внедри в производството на зърнени храни и да облекчи положението там. В това производство има и голяма степен на механизация и всичко това намалява разходите.
Но в полското земеделие, там, където се произвеждат зеленчуци, или в овощарството и лозарството не може да се мине без голяма доза ръчен труд. А нашата слабост е точно там, защото просто няма хора, които да работят това.
Кадровият проблем също е глобален, но не можем да се сравняваме с една Испания, в която разчитат на работна ръка от Източна Европа и от Северна Африка. Не можем да се сравняваме и с Великобритания.
И става много жалко, защото нашите природни и климатични условия позволяват да изхранваме 30-40 милиона население. А ние вече внасяме основни продукти, за да изхраним 6 милиона.
Знаете какво стана с доматите – нашите производители не могат изобщо да се конкурират с колегите си от Анталия. Защото там не харчат и стотинка за отопление на оранжериите, покриват ги с един найлон и това е достатъчно дори през февруари. Следователно трябва да измислим някаква система как да подпомогнем родните производители.
Драстично намаля производството на трапезни картофи и то отпадна като поминък в планинските и полупланински райони. А картофите на два пъти са спасявали Европа от глад след войните.
Не искам да чертая черни сценарии, но виждам проблеми, които само се задълбочават и не се знае докъде ще стигнат. А нямаме политика за това, никой не я е дефинирал.
Аз не говоря за нероден Петко, пластовете така се променят в световен мащаб, че ако нямаме висока готовност да отговаряме на предизвикателствата, които се задават, ще бъдем неприятно изненадани от всеки бъдещ катаклизъм.
С две думи, трябва да ориентираме земеделието към самоосигуреност на базовите храни, да произвеждаме повече родни храни. От една страна, това ще е вид застрахователна полица, а от друга, ще повиши дела на сектора в брутната добавена стойност на икономиката ни занапред.
Храни винаги ще се търсят, защото те са лимитиращ фактор за оцеляване и възпроизводство на човешкия вид.
CV
l Роден е на 5 септември в с. Подайва, община Исперих
l Завършва агрономство във Висшия селскостопански институт в Пловдив
l От 2001 г. е зам.-министър на земеделието в правителството на НДСВ, а през 2005 г. при смяната на тогавашния министър Мехмед Дикме става министър. Остава на същия пост и в правителството на Сергей Станишев
