Както в реалната война, така и в политическата, когато в израз на крайна агресия взривяваш мостове и комуникационни съоръжения на противника, после се чудиш как да възобновиш диалога и строиш понтони.
Но понтонът е временно, несигурно съоръжение, особено при бурна река, при което често се дават жертви и се търпят загуби.
Първият нагледен пример за това беше изборът на председател на НС. Всички, изкушени от политиката знаят какво се случи. Резултатът е, че ако имаше здрав мост и комуникации, които партиите да използват, сега щяхме да имаме един професионално подготвен председател на НС, нямаше да се говори за фасади и задкулисие, а БСП нямаше да бъде опакована в коалиция заедно с ГЕРБ.
Сега предстои далеч по-важният тест за нашите народни избраници – опитите за съставяне на правителство. И тук кажи-речи от деня след изборите медии и анализатори се въртяха в омагьосания кръг на сметките, които така и не излизат.
Точно това наблюдавахме и в парламента три дни, при които всеки си държеше на позициите, докато накрая изход беше намерен, но с цената на някои имиджови жертви.
Ако са научили този урок, партиите трябва да осъзнаят, че без щети и компромиси работата, която трябва да стане, няма да стане. Ще подмина общоизвестния факт, че и преобладаващата част от обществото, и самите депутати са наясно, че правителство трябва да има. Ще пропусна и изброяването на аргументите за това – от бюджета през законите по плана за възстановяване и устойчивост /ПВУ/ до войната в Украйна. Ще спомена две изказвания – на Атанас Атанасов /ДБ/, че изборът дали да се подкрепи ГЕРБ или да продължи правителството на Радев е избор на по-малкото зло. Второто – на Явор Божанков /БСП/, който се опасява, че продължаващите неуспехи на парламента и непрекъснатите предсрочни избори ще накарат народа сериозно да погледне към възможността за президентска власт.
Последното заслужава особено внимание. Защото, докато в началото приемахме всичко като изречено сякаш на шега, но невъзможно, после осмяхме Слави Трифонов, сега постепенно за възможността заговориха и политолози, и политици. И идеята за референдума си стои.
Нека не ви се струва невъзможно. Времето има навика да тече бързо и това, което ви се е струвало абсурдно преди година, е малко вероятно сега и ако тази инфантилна безпомощност на парламента продължи – след година ще бъде напълно вероятно. И не забравяйте – в политически план нещата се случват, когато повече от половината от обществото започне да ги иска. А българинът е известен с привързаността си към „бащицата“ и „някой, който ще ни спаси.“ И при Борисов е имало идеи за президентска република /помня покойния проф. Божидар Димитров/, но бяха екзотични еднодневки. Може би, именно защото си имаха „бащица“ и не им трябваше друг? Докато сега работата е „девет баби, хилаво дете“ и то без родители.
Ето защо целта за съставянето на правителство не е да се установи кой е по-по-най и да управлява със следващия по-най, а преживяването на нацията и опазването на парламентарната демокрация. Тук, подобно и на избора на председател на НС, ще трябват критични, нестандартни решения, всеки да позагуби малко престиж и малко електорат, но така е, когато минаваш по понтона – все някой камион ще се озове в реката.
Как да стане на практика?
От около седмица и в ГЕРБ, и в ПП заговориха отначало плахо, после все по-ясно, че като се изчерпат възможностите за стабилно мнозинство, остават тези за кабинет на малцинството. Тук засега играта е детинска – ПП не иска да подкрепи правителство с мандата на ГЕРБ, само защото е на ГЕРБ и обратното. Ако обаче накрая се съгласят на трети мандат примерно на Стефан Янев ще стане точно като с Вежди Рашидов - избрахме компромисния символ пред прагматичния Желязков, или Вигенин примерно.
Правителство с втория мандат също трудно би се съставило. Ако ПП не подкрепят ГЕРБ, защо партията на Борисов да подкрепи ПП?
Затова правителство дори на малцинството трябва да бъде съставено с първия мандат. И на ГЕРБ като на най-многобройна парламентарна сила се пада да понесе най-големите щети.
Вариантите са два. Първият е да управляват с посочени от тях министри и с предварително осигурена подкрепа от ДПС и „Български възход“ /БВ/ с общо 115 гласа и да приемат закони след дебати и търсене на консенсус в комисиите на НС, или т.нар. плаващи мнозинства. Тук само да отбележа, че според вече обявените приоритети и особено на идеологическа база между ГЕРБ, ДБ и донякъде ПП има далеч повече допирни точки, отколкото в досегашната управляваща коалиция с БСП. Този вариант е напълно възможен, като при него ГЕРБ си слагат главата в торбата и поемат отговорността да управляват при няколко кризи и опасността във всеки момент да бъдат свалени от власт, а ПП и ДБ /може и само едната партия/ правят компромиса единствено да ги подкрепят на старта при гласуване на кабинета. Оттам насетне всеки ще си защитава политиките – веднъж ще има „хартиена бюлетина“, в друг случай – коалиция „Оръжие за Украйна“.
Вторият некоментиран досега вариант е по-смел и изисква далеч по-голяма политическа култура. Той включва гаранции за съвместен контрол чрез предоставянето на министерски постове на онези партии, които подкрепят кабинета на малцинството. Искате правосъдна реформа? Заповядайте министерството на правосъдието за ДБ и Христо Иванов. Искате борба с корупцията? Вземете МВР и покажете как се прави. Как да докараме евросредства? Оставете Пеканов. Стабилна армия? Поверете министерството на Тодор Тагарев. Искате добри социални политики? Ето ви МТСП. Тази игра Борисов вече я игра с РБ, когато им предостави несъразмерно повече министерски кресла, сравнено с изборния им резултат.
Освен всичко друго, този вариант би трябвало да мотивира особено ДБ, защото сред техните привърженици освен „Никога с ГЕРБ“ се чуват и немалко по-трезви гласове, които посочват, че целите се постигат когато си в управлението, а не когато си във вечна опозиция.
Както вече писах по-горе, най-големи имиджови щети ще понесе ГЕРБ. Но по-добре ПП и ДБ да ви свалят от управлението, отколкото да се наложи вие да ги сваляте след още няколко месеца загубено време. Контрата ще остане у вас.
Що се отнася до щетите върху ПП и ДБ – да, ще има такива. Но едно от трудните решения, които трябва да се вземат /както и при ГЕРБ, между другото/ е да се пренебрегне влиянието на „чугунените болшевики“, на крайните привърженици, на „ултрасите“ в средите на членове и симпатизанти.
Точно в такива случаи на пълен политически тупик и безизходица се проявяват лидерите. Те са, които, ако имат авторитет и доверие, могат да се изправят срещу течението на масовото мнение, което по ирония самите те са внушавали дълго време.
Та докато се клатите по понтона с риск да ви отнесе реката, започвайте да градите мостовете наново.
