Повече ни е нужна решителна, силна и жертвоготовна власт, отколкото следващи едни след други избори, съпътствани от мръсотии, скандали, празни обещания, пазарлъци и “червени линии”, които никой не спазва, завършващи накрая с “все същото”, казва професорът по мениджмънт
- Поредните избори приключиха, може би предстоят нови. Как мислите, имат ли те важно значение за доброто на България, г-н Ставрев?
- Не, нямат никакво значение! Нещо повече, аз съм напълно убеден, че страната ни вече не може да бъде управлявана по разумен начин, който и да е на власт текущо. Затова и няма значение кой е той. Ние практически си нямаме държава. Нашата не действа, когато и както трябва. Тя е загубила своето оправдание – суверенитета! Нямаме реално публичен мениджмънт, а само имитация на такъв. Липсват работещи държавни институции. Те са превзети отвътре и се блокират взаимно отвън, за да е сигурно, че няма да се направи нищо на някой, по-важен от държавата. Тоест практически изборите у нас са излишни. Както е излишно всяко безполезно нещо. Зная, че някои вече си казват: “Този ни казва, че демокрацията била ненужна – комунист, путинофил, фашист, защо му дават думата” и т.н. На моите години това съм го преживявал многократно. И преди, и сега! Надявам се да го преживея и този път. Не съм сигурен обаче, че такава надежда е оправдана и за България.
- Защо сте толкова скептичен за бъдещето ни като държава, а и за бъдещето на демокрацията, както ми се струва, че твърдите?
- Правилно ви се струва. В последната си книга - “Политиката” на изд. “Труд”, споделям мнение, което не е само мое, че демокрацията и по-конкретно либералната демокрация не е подходяща за всички общества и държави през различните етапи и стадии на тяхното развитие. Ако не е съвсем неприлично, ще се самоцитирам: “Демокрацията е онази форма на власт и управление, която ни дава възможност да бъдем управлявани толкова добре, колкото заслужаваме. Точно толкова добре, колкото заслужаваме. И само толкова добре, колкото заслужаваме!” Ние се нуждаем повече от решителна, силна и жертвоготовна власт, отколкото от следващи един след друг избори, съпътствани неотклонно от нови мръсотии, скандали, празни обещания, пазарлъци и “червени линии”, които никой не спазва, завършващи накрая с “все същото”. А то ни води уверено към пълно отравяне на обществото от запушващи живота мръсотии, трупани отдавна. Някой трябва да прочисти обществения ни организъм, преди той да загине от сепсис. За съжаление, не виждам прототип на наложителния за извънредната ситуация в страната ни висш ръководител сред действащите или бивши президенти, премиери, шефове на парламента, на МВР, на отбраната, на секретните служби и въобще никъде в държавата ни – днес и вчера.
- Какво ни направи толкова незаслужаващи демокрацията?
- Първо, защото от 33 години насам, т.е. след като вихърът на демокрацията отнесе комунизма навсякъде, включително и у нас, “демократичната” българска държава постепенно загуби своя естествен политически суверенитет – невъзможност да взема и изпълнява нужните за обществото и за неговата държава политически решения, тези, които целят задоволяването на актуалните и перспективните публични потребности и интереси на българското население.
Второ, защото българското население, освен че намалява с плашещи темпове, бележи още един тъжен културен, морален и социален регрес. Да, образователното равнище формално расте, но не и способността ни за свободен и ефективен национален живот. Различните групи от нашето население – етнически, социални, културни и т.н., не могат да разберат какво им е нужно, за да заживеят успешно заедно в своята държава. Поради това и народът не може да заяви дефинитивно на политиците своите изисквания и очаквания. Затова и гласува, когато поиска и както му дойде, а неговите избраници си правят, каквото си искат.
Трето, защото партийният “материал”, от който на електората му се предлага да избира, е отблъскващо некачествен – интелектуално, нравствено, ментално. У нас няма автентични елити и лидери, а има само “назначавани” такива – послушни, верни и предани, но не и знаещи и можещи повече от другите.
Неузрели за самостоятелен и продуктивен съвместен живот хора, както и за когото и да гласуват, винаги ще избират такива, за които после ще съжаляват. Корупцията например е толкова всеобхватна и непобедима у нас, защото тя е еднакво нужна на всички ни – корумпирани и корумпиращи, управлявани и управляващи. Има прекалено много хора, за които най-важното е да има кой да им помага при нужда. А с какво да помагат имат най-вече корумпираните. Особено ако са ни близки. Винаги ще има и склонни да се корумпират хора с афинитет към властта - от бизнеса или политиката най-вече. Хора, които се нуждаят от оправдание, че се захващат с мръсна, но отплащаща се щедро на “посветилите ѝ се” работа – политиката и/или сенчестия бизнес.
- Какъв е смисълът от тази внушавана безизходност? Има ли такъв?
- Може да има, а може и да няма. Както е при тежко болния ви близък човек. Може да му съобщите нерадостната прогноза на лекарите, а може и да го баламосате, че всичко е наред. Не се осмелявам да препоръчвам нищо. Аз за себе си зная какво предпочитам. Знаят го и близките ми. Но за останалите не твърдя нищо. В политиката обаче самозаблудата е вредна. Ако нещо не е наред, т.е. не е както искаме, то сме длъжни да направим сериозна диагностика – защо е така, а не иначе. Все едно доколко са или ни изглеждат, че са, непреодолими основните влияещи фактори. Всъщност напълно непреодолими фактори в политиката няма. Ако знаем достатъчно, ще знаем и какво сме длъжни да направим. Инструментариумът, предлаган в книгата, е полезен с това, че помага много в диагностиката, оценката на рисковете и параметрите на очакванията. Той обаче не може да измисля варианти за изходи вместо нас, не може и да ни налага решения, които не искаме, не може да ни направи по-умни, по-решителни и по-благородни, отколкото сме в действителност. Но няма да ни пречи да опитваме, докато сме живи. Няма обаче и да ни попречи, ако решим да си счупим главите.
- Подскажете вариант, не такъв, при който да си “счупим главите”.
- Един пример, взет също от книгата. Има един много умен, зле разбран и силно мразен, както му се полага, учен конституционалист Карл Шмит. Той твърди приблизително следното: От една държава има смисъл, когато тя изявява своя суверенитет, т.е. когато взима нужните за обществото решения и ги въвежда в практиката. Има обаче случаи, когато силно заинтересовани сили не позволяват на държавата реално да управлява. Тъкмо такъв е от доста време случаят с българската държава. Тя не може или не иска, все едно, да спре едни пияни и друсани убийци по пътя. Не прогонва крадците на частни и публични ресурси, а ги пази. От което те стават все повече и по-нагли. Не може да си смени главния прокурор и правосъдната система, които охраняват това безсилие. Не може да се държи като солидарен и достоен член на международни общности, където доброволно сме станали членове, и т.н.
В такава държава, твърди Шмит, не само има право, но и задължение да се въведе “извънредно положение” за известен период от време, когато ще бъдат суспендирани нечии права, ще бъде наложена съзнателно асиметрия в съществуващите структури на властта и на управлението, докато държава и общество се прочистят от силите, които им пречат да бъдат суверенни. Това той нарича “децизионизъм”, а в книгата ми същото разглеждам като наложителна “ротация на властта”. Има натрупани и натрупващи се нечистотии и вредности в общество и държава, които все някой, някога, някак си ще трябва да изчисти. Нещо като “политическа хирургия”, която може да се окаже животоспасяваща, без това да е сигурно. Ето това теорията на демокрацията не разбра по времето на Шмит, нито пък разбира сега, по време на популизма, дугинизма и путинизма.
- Какви са шансовете тази, да я наречем “временна диктатура”, да се окаже полезна?
- Пак зависи от хората. Както от тези, които ще я наложат и упражняват, така и от онези, на които ще им се наложи да я преживеят. И по този въпрос не съм оптимист. При тази политическа класа, която си отгледахме през изтеклите над 30 г. демокрация, нямам доверие в качеството на потенциалните “диктатори” - че ще знаят кога да “дойдат” извънредно на власт, какво ще трябва да правят като оправдание, че са дошли на власт “извънредно”, и кога сами ще си тръгнат от властта, преди да ги изгонят с камъни. Нямам доверие и в мнозинството от хора, които трудно ще разберат, че всичко това е в тяхна полза в края на краищата и ще продължават да бръщолевят по фейса как някои са им отнели правата да си живеят както си знаят, вместо да водят безкрайни преговори и да търсят съгласие и устойчивост. Пък и как да съм сигурен, че ще бъдат благородни подбудите на “диктаторите”? Но ако от страх да не сбъркаме не направим нищо, съм сигурен, че скоро няма да ни има. Това състояние в теорията на хаоса се нарича “точка на бифуркация”, от която нататък се знае, че не може да се продължи по същия начин, но не се знае вярното продължение.
- Светът и Европа в частност дали не са в същата точка?
- Не ми се навлиза в сфери, където ми липсва достатъчно квалификация, но в контекста на книгата ми ще спомена само, че Европа трябва да стане по-малко мултинационално обединение и повече наддържавен съюз, за да се съизмерва с “големите” - САЩ, Китай, Индия, Русия (все още, но не се знае след края на войната къде ще се окаже тя). За да стане това обаче, са нужни лидери като Чърчил, дьо Гол и Жискар д'Естен, а не последователи на Оскар Чембърлейн като Ангела Меркел, Еманюел Макрон или Урсула фон дер Лайен.
Малка книжка отговаря на големи въпроси
Малка книжка, която цели да даде отговори на големи въпроси. Така Светослав Ставрев представя третата си книга - “Политиката - власт, решения, ефективност, благополучие”, която излиза с логото на Книгоиздателска къща “Труд”.
Развитието се нуждае повече от ръководеща го мъдра сила, отколкото от меркантилно, изнудваческо, но не и държавническо съ-участие на управлявани и управляващи. Не винаги демокрацията и нейната слабост към стабилност, баланси, референдуми, договаряния, консенсуси, сделки, превръщане на съгласуването от инструмент в ценност и т.н., е в състояние да осигури и гарантира наложителните подобрения и прогреса на обществата.
За да е успешна и желана за живеене в нея, всяка страна има нужда:
- от автентични и влиятелни, а не селектирани от държавата, послушни “лидери” и скопени “елити”;
- от волеви, умни, независими и почтени политици; както и
- от паметлив и взискателен електорат, способен на свободни и отговорни лични, групови, колективни и социални избори.
Имаме ли ние в България такива? Зная само, че тези отговори за нищо на света не трябва да бъдат “уместни”, нито пък толерантни към увреждащите съвместността на живота. Надявам се да се окажат поносими, макар да зная, че не биха могли да са безболезнени. Нямам и съмнение, че ще бъдат разтърсващи. За да ни има и утре!”, пише Ставрев в книгата си.
