Инфлацията е вече категорично номер 1 проблем на българите, според изследване. За съжаление - тя не беше тема в кампанията и така вместо да успокои, още повече разтревожи българите, видно и от големия вот за герберска “стабилност”.
Анализирах си разходите за последния месец и виждам колко много фиксирани разходи (не в смисъл на еднаква величина, а на постоянни доставчици във времето) ми се налага да плащам. Представих си за момент колко сладък бизнес е да си мажоритарен акционер в банка, застраховател, мобилен оператор или ютилити компания в България. Сигурно има и изключения, но възвращаемостта в тези (и не само) регулирани бизнеси е гарантирана далеч над поетия бизнесриск. Примерно, малък бизнес иска кредит от банка, а тя му иска поне два източника на изплащане на кредита - питаш се, ако банката на практика не поема бизнес риск, защо не отпуска кредита с лихва , колкото цената на нейното финансиране плюс такса обслужване? Или застрахователят те одрусва веднъж със солидно каско и втори път със задължително поставяне на immobilizer на колата, тогава защо не се отчита намаляването на риска от кражби в цената на каското? Или мобилният оператор хем е "партньор" на бизнеса, но за по-сигурно поддържаш "резерв" при него, който ако се изчерпи веднага се блокират всички телефони на компанията; или дори един телефон да не е с платена сметка, всички се изключват? Същото е и с ЕРПто - забавиш плащане един месец и хоп шалтерът.
Разбира се, всеки финансист е наясно с направените от тези бизнеси инвестиции, които трябва да се връщат - но защо тази възвращаемост е гарантирана, както в никой друг бизнес?
И тук идваме до концепцията "skin in the game" ( Участваш в играта, ако жертваш), любима на автора на "Черен лебед" Насим Талеб. Идеята е, че в икономиката, политиката и живота участниците трябва да се допускат в "играта", само когато има какво да губят. Гарантираните резултати и печалби изкривяват справедливия резултат от играта.
Освен горния пример за икономиката, свидетели сме, че и цялата ни политическа система боксува, а с това и България поради този отсъстващ в нея принцип. Политици се избират, но не се отчитат на избирателите; крадат, но не се страхуват, ако споделят по веригата; всеки гаф не води до последствия, а до размиване с друг гаф; провалите не водят до изчезване от политиката. А когато истински се налага да защитаваш националната сигурност при някоя провокация на Кремъл - си търсиш мокрите кърпички. С две думи да си български политик с малко изключения - означава да печелиш без да жертваш.
Тези примери са навсякъде в живота - това дори не е и рентиерство, защото в икономическия смисъл рентиерите са инвестирали преди да очакват рентата. Но захапването на публични позиции без личен труд и риск с помощта на държавата, нейните регулации и най-вече отделни представители във властта е това, което задушава нейните граждани и те са принудени да търсят чист въздух в чужбина.
Само ако приложим навсякъде "skin in the game" можем да постигнем справедливост и смисъл. Начиная с избора на такива управленци.
