Мисля, че този път, колкото и невъзможно да звучи, ще имаме редовно правителство и за това има поне няколко причини.
За четвърти път в рамките на година и половина се явяваме на избори. Първите два се провалиха в рамките на броени седмици, третият – за няколко месеца. И формално погледнато на четвъртия път сякаш получихме още от същото. Обаче не е така и е време политиците да го осъзнаят.
Първата причина за постигане на мнозинство и излъчване на правителство, която отсъстваше при предишните опити, е рязко променената геополитическа обстановка. При предишните опити нямаше нито инвазия на Русия в Украйна, нито „частична“ мобилизация, нито реални заплахи от използване на ядрено оръжие. Казано с едно изречение Путин не беше полудял дотолкова. Нямаше и достатъчно реален потенциал конфликтът да излезе извън границите на Украйна. В тази обстановка
страната ни да остане без правителство и парламент
е най-меко казано безотговорно.
Втората причина, която всъщност е резултат от всички останали, е ясно изразената воля на избирателя: близо 80% от анкетираните в деня на вота очакват съставянето на редовно правителство дори с цената на компромиси. Тук е мястото да отбележа едни думи от следизборно тв-студио на антрополога и политолог Васил Гарнизов след отказа на „Продължаваме промяната“ /ПП/ да се коалират с ГЕРБ. Цитирам по смисъл. „Опасявам се, че лидерите на ПП не са разчели съвсем правилно мнението на своите избиратели.“
Дали останалите ще се съобразят с мнението и надеждите на гласоподавателите? Спорен въпрос, но ако си спомним старото клише за националните и тяснопартийни интереси, време е първите най-после да вземат превес. Спомнете си само преди около месец един отговор на Борислав Сандов в дебат с Любен Дилов-син, че
са избрали за партньор БСП пред ГЕРБ, защото са по-малкото зло.
Е, вероятно в новата външно- и вътрешнополитическа обстановка някои клишета и етикети трябва да бъдат преразгледани. Сега въпросът е ГЕРБ ли е по-голямото зло, или войната в Украйна и надигащите се проруски сили у нас?
Третата категорична причина, която да налага съставянето на мнозинство и излъчването на правителство е натрупалата се критична маса от време, в което президентът управлява еднолично държавата чрез служебното правителство. И ясно изразената позиция на избирателите, че повече така не може. Критичното отношение към Радев както от ГЕРБ, така и в последните месеци от „партиите на промяната“, особено по отношение на ориентацията му към Русия и конфликта в Украйна, много повече налагат съставянето на редовно правителство, отколкото „избори до дупка“.
Четвъртата причина, която може да принуди партиите да съставят кабинет е свързана с вътрешните измерения на външната военна и икономическа криза. Нарича се инфлация, обедняване, неработещи институции в политическо безвремие и необходимост от подпомагане на хората и бизнеса на фона на наближаващата зима. Тук се включва и безусловното приемане на закони за усвояване на парите по плана за развитие и устойчивост, усвояването на евросредствата по кохезионните фондове и работата по влизането ни в еврозоната и Шенгенското пространство. За момента всичко е замряло в очакване и невъзможност да работи.
Списъкът може да бъде продължен примерно с мнението на някои западни посолства за съставяне на правителство, или логичното мнение, че избори през февруари с нищо няма да променят картината, най-много ГЕРБ и "Възраждане" да увеличат преднината си. Или, че спиралата от избори вече трябва да спре.
Политически ангажираният читател ще каже, че
всичко дотук е добре известно.
Но през изминалите месеци сякаш имаше още накъде да се маневрира, да се отлага и да се упорства. Сега, както биха казали бабите и дядовците, яйцето дойде до дупето на кокошката.
И така както пише Хайтов – едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш. До тук сме на етапа „искам, ама май нямам желание“. Може ли наистина да се състави кабинет?
Да, много трудно, но може, ако партиите вземат някои тежки, компромисни, горчиви решения на ръба на политическото си оцеляване, каквато готовност изразиха от ГЕРБ. Време е да покажат, че поставят националните над тяснопартийните си интереси. Защото, както видяхме дотук националният интерес е да има правителство, а тяснопартийният – да си съхраня електората, вместо да направя компромис с най-върлия си политически противник. Ще се опитам да дам конкретен пример. Социологът Андрей Райчев каза в едно следизборно студио, че ключът за съставяне на кабинет се държи от Христо Иванов, разбирай „Демократична България“. Особено след вече известното и според мен прибързано решение на „Продължаваме промяната“ да са в опозиция. Тоест на тях ще се наложи да избират – или крайно неприемливия вариант „нови предсрочни избори“, или управление с цената на много тежък компромис. Защо?
При това разпределение на мандатите и ясно изразените позиции на „Продължаваме промяната“ и „Възраждане“ да не участват в коалиция с ГЕРБ,
възможните на практика варианти са два:
коалиция на малцинството между ГЕРБ, ДПС и „Български възход“ /БВ/ с общо 115 депутатски места, или коалиция между ГЕРБ ДПС, ДБ и „Български възход“ с вече стабилно мнозинство от 135 мандата. В рамките само на теорията партията на Кирил Петков и Асен Василев, заедно с БСП, ДБ и БВ правят четворна коалиция със 110 места в парламента.
Така че, малко драматично казано, от ДБ зависи дали ще предпочете да съхрани партията си, или да съхрани държавата. Почти екзистенциален избор, но ще се наложи да го вземат и да си понесат отговорността и при двата случая.
Дотук /по Хайтов/ описах какво е да искаш и да можеш в политически план. Остава трето и четвърто – да го направиш. Тоест – да се направи историческият компромис.
По-младите едва ли помнят, но близката ни парламентарна история показва, че
той е възможен при на пръв поглед несъвместими партии
с коренно различни идеологии, стига наистина да отговаря на националния интерес. Това е т.нар. Тройна коалиция между НДСВ, БСП и ДПС. Тук трябваше да си подадат ръка Царят и наследниците на убийците на неговия баща – Борис III. Или социализмът на една БСП с дъх на комунизъм и монархията. А залогът беше предстоящото ни приемане в ЕС. Оттам ясно ни бяха дали знак, че самото ни приемане е компромис и може да се случи единствено при стабилно мнозинство и ясно съгласие в обществото. И това наистина беше висш национален приоритет.
Да, преговаряха, спориха, караха се повече от 3 месеца, но накрая се получи. Друг е въпросът, че след това дойде Борисов и ги победи категорично. Но си заслужаваше усилието и жертвата.
Друг, макар и по-малък по значение компромис, беше коалицията 2+2 между ГЕРБ и Реформаторския блок“. Тогава втората двойка – патриотите и АБВ подкрепяха управляващите, а Калфин дори беше министър. Ако си спомняте
и там предизборно имаше закани
от рода на „Никога с Борисов“ и „Ще извиваме ръце“ и накрая се стигна до „триковете“, огласени от Лукарски. Пак тогава историческият компромис при приемането на промените в конституцията след изборите показа, че в политиката трябва да се търсят дебатът и диалогът пред чертаенето на дебели червени линии. А неприемането на прословутото 6:5 за прокурорската квота беше детински по същността си повод коалицията да се превърне в „управляваща опозиция“.
За улеснение на онези, които трудно ще преглътнат подобна възможна коалиция да напомня какво каза лидерът на „Български възход“ Стефан Янев след изборите, запитан с кого би се коалирал – ГЕРБ е българска партия, спечелила вота и трябва да спрем с това демонизиране. И това може би е най-точният съвет, по пътя към компромиса. Да, партията на Борисов след години на изчегъртване, с дълбоко заседналите в съзнанието на градската десница определения като „крадци“, „мафия“, „диктатор“, „мутра“ и т.н., след протести, хвърляне на яйца и домати, вмирисана риба, ковчези и бесилки
отново е първа политическа сила,
спечелила доверието на най-много избиратели. И те са по демографските данни на социологическите агенции онова, което наричаме най-общо „средният българин“. Онзи, който си позволява и свинско към зелето. Това трябва да се отчита и уважава. И пак да, неминуемо през тези 12 години сигурно е имало и корупция, и партийно облагодетелстване, и фаворизиране на „наши хора“ на държавни длъжности. Само дето при междинното управление на Орешарски пак ни спряха еврофондовете…
Но нима ПП само за 7 месеца не се обградиха със свои хора и то по приятелско-роднинска линия? Нима не спряха жизненоважни инфраструктурни проекти? Нима не купуваха руски газ от посредници на по-висока цена? Нима сега икономисти не се опасяват от реалната възможност да влезем в дългова спирала? Или спрямо ПП това са същите преувеличени и необосновани обвинения и внушения, каквито се отправят от години и към ГЕРБ? Всеки твърд симпатизант на едната или другата партия вижда сламката в окото на опонента, но не и гредата в своето око. И това трябва да се преодолее.
Сложно е и не е еднозначно. Безгрешни няма.
И комай никой не иска да управлява.
Този, който сега поеме отговорността /а за ГЕРБ е най-голяма/ ще си изпати най-много, защото бързи решения за излизане от кризите няма.
Та да се върнем на футболното сравнение от заглавието. По принцип всеки си играе от своя /политически/ отбор. В момента става дума за националния, когато клубните /партийни/ вражди се забравят. След поредица от фалове отново имаме възможност да се състави кабинет. Да, пред изпълнението има стена от недоверие, омраза, дълго наслагвани негативни стереотипи. Майсторлъкът е да я преодолееш и да вкараш политически гол, за който огромното мнозинство от българите ще ти ръкопляскат.
Или казано по Хайтов – да го направиш.
