Бедата е, че и електоратът е заразен - цитират Смирненски: “Два свята, единият е излишен”
Най-опустошителен е синдромът на Кориолан - заради его и лична корист си готов да съсипеш своите
Връзката ми с партизанките сестри Палавееви е почти мистична, в новата книга ги върнах в годините на тяхната младост
“Мисия “Туран” се предхожда от квазинаучни трудове като “Логос Турана” на Александър Дугин
- Ще гласувате ли на изборите, г-н Попов (интервюто е правено преди началото на изборния ден)?
- Да ви призная, малко съм затруднен. Толкова хубави неща ни се предлагат от всички страни, такъв разум се лее, такива исконни ценности, такава емпатия, такава изумителна щедрост.
Па умни ли не щеш, па красиви, па иновативни, па успели, па и патриоти (душа дават!) и какво ли още не! И сега какво? Да се разчекна ли, както казала жабата. Как да избереш от толкова доброжелатели? Това, разбира се, е майтап. Тъжното е, че трябва да го пояснявам. Поне знам за кого няма да гласувам, а това все пак е някаква отправна точка.
- Тези избори ще спрат ли разделението в обществото, или скоро след тях ще има нов вот?
- През цялата кампания са се ругали един друг, пък сега ще седнат на една маса? Вие как си го представяте? Когато някой вика на черното бяло, плашат се един друг със затвор, за всичко се прилагат двойни стандарти, липсва минимално ниво на самокритичност, да не говорим за самоирония...
Бедата е, че и електоратът е заразен със същата болест като политиците. Взаимно се облъчват. Никога не съм чувал по-често да се цитира този, изваден от контекста, стих на Смирненски: “Два свята, единият е излишен!”. И всеки е убеден, че светът на другия е излишният. На мен тази риторика безкрайно ми омръзна.
- Защо е толкова ожесточена битката за властта в то ва свирепо време като сегашното: кризи, войни, бедствия, пандемии?
- Забравихте да добавите добавената реалност и фалшивите новини. Намираме се в уникална историческа ситуация, която не прилича на нищо друго. Перфектната геополитическа буря, в която най-важното ще бъде къде се намираш. Този избор, то даже не винаги е въпрос на избор, а на география, предполага всичко останало.
Вижте кой къде се е намирал по време на студената война и ще си отговорите на въпроса защо някои са бедни, а други - богати. Корупцията ти е най-малкият проблем, ако си попаднал в сферата на влияние на една ретроградна, авторитарна суперсила.
Понеже в Италия, Гърция и Испания не се е крало или пък е нямало политическа корупция? Но икономиката си върви, кога по-добре, кога по-зле, тъй като не са били нарушени фундаменталните принципи на собствеността и здравия разум. Всичко друго може някак си да се нареди с течение на времето. Мисля, че най-опустошителен за нашия политически живот е синдромът на Кориолан, когато заслепен от его, дребнава отмъстителност и лична корист, си готов да съсипеш своите, да се съюзиш дори с дявола, за да накажеш съперниците си. Тази тотална липса на лоялност, която се маскира като висша принципност. Но наказаният в крайна сметка е Кориолан. (Според легендата римски герой и пълководец с непомерна гордост. Изгонен от Рим, води след това война със своя роден град. (Бел. ред.)
- Какво ще бъде поведението на българите в чужбина на сегашния вот?
- Избягвам да генерализирам. Една голяма част от тях са напълно извън реалността и са в плен на някакви носталгични, народнически трепети.
Други си представят, че стандартът на живот, порядките и културата на държавите, в които пребивават, могат механично да се пренесат на родна почва. Не е лошо да си взискателен, но наивността винаги е проблем в политиката. Най-странни за мен са очакванията, свързани с този вот. Като че ли става дума за извънземни, надарени със свръхразум, призовани да коригират недалновидните решения на туземците. А пък то, все са си българи...
- Защо отново се върнахте в компанията на партизанките сестри Палавееви и то в лабиринта на тяхната младост, г-н Попов?
- Кой при кого се връща, е спорен въпрос. Връзката между автора и неговите герои е почти мистична. Понякога ти не искаш да ги оставиш, понякога те не те оставят на мира. Връщат се при теб, гледат те с укор. Не си направил това както трябва, забравил си да кажеш онова... Ако връзка е достатъчно силна, винаги ще се връщате един към друг.
- Защо обаче вадите ръкописа за предисторията на сестрите от чекмеджето чак след 10 години?
- Всъщност вече бях публикувал отделни откъси от предисторията в литературния печат. И много читатели ме упрекнаха, защо не съм включил тези интересни епизоди в основната част. Това ме накара да погледна по нов начин на тези страници, да ги преоткрия за себе си, а вярвам и за читателите.
Това бяха едни скици, създадени в псевдодокументален стил, в които добросъвестно се опитвах да изследвам живота на двете сестри все едно, че са реални личности. Исках да разбера по-добре характера, интересите и търсенията им, които в крайна сметка ще ги отведат до точката, откъдето няма връщане назад.
Този подход ми позволи да се потопя във времето и средата, в които се раждат и действат моите героини, да постигна максимална автентичност, като в същото време запазя и необходимата дистанция. От тази дистанция вече можех да си позволя да направя някои твърде иронични коментари, които според мен са едно от богатствата на този текст и допринасят за неговата актуалност.
- В “Лабиринтите на младостта” има микс от реални събития и факти като подписването на Крайовската спогодба например и на остроумни измислици като плана “Тагорма” например? Ще се ориентира ли правилно читателят в тази смесица?
- Идеята не е толкова да се ориентира, а да се изгуби, както се изгубих и аз самият. Историята е лабиринт. Мисля, че съм успял да предам това усещане, което допринася за автентичната атмосфера на романа, дори когато давам превес на въображението си.
За мен това е част от магията на литературата - смесването на реалност и фикция. Още в “Мисия Лондон” приложих този похват и хората досега ме питат дали историята с патиците действително се е случила. Да, случи се в книгата, а после и в живота.
В този смисъл и планът “Тагорма” за производство на родни арийци, колкото и безумно да звучи, би могъл да се пръкне в нечия глава. Вижте само какво се случва около нас! Хората са напълно полудели, макар че ако питате мен, винаги са си били такива - във всички епохи без изключения. Лудостта е органична част от човешката природа и никога не бива да се подценява.
- Как гледате на възможността в следващ етап да пратите героините си след смъртта им в “оня свят”? Нали сестрите попадат и в компанията на спиритисти?
- Интересна идея. Но няма нужда чак да умират. Достатъчно е да погълнат известна доза халюциногенни гъби и готово - попадат в паралелната вселена. Няма да ви кажа къде и кога, за да не разкривам сюжета, но в един момент това наистина се случва.
В романа има една фентъзи нишка, за която рядко се говори, но за мен е важна. Викането на духове, интересът към отвъдното, към магиите са присъщи черти на младостта. Като общество изобщо ние сме силно повлияни от суеверията, навярно поради жилавия ни езически корен.
Дори в отряда моите герои са потопени в една среда на всевъзможни поверия, магически практики и обреди, които съжителстват с идеологията на научния комунизъм и си взаимодействат. Един от парадоксите е, че идеологията, изведена на равнище религия, започва да генерира същите митове и квазимагически ритуали, както и традиционните пагански култове.
Неслучайно и фигурата на политкомисаря е натоварена със своеобразни жречески функции - тя тълкува канона и ръководи ритуала по “самокритика”, призван да пречисти вярващия комунист от демоните на съмнението. Но дори и в годините на социализма виждаме как езотериката и официалната идеология съществуват паралелно и дори си партнират. Монументите, които се създадоха в този период, силно напомнят езически капища.
- Какво променихте в първата част на книгата - “Сестри Палавееви в бурята на историята?”
- Засилил съм драматизма в някои моменти и съм доразвил абсурдните елементи в други. Поработих върху характера на политкомисарката, Екстра Нина - много интересен образ, който страда от раздвоение на личността.
С голямо удоволствие разработих и колективния образ на едно стадо кози, което се щура из Балкана и всява объркване на бойното поле. Но като че ли най-важно беше да изчистя логиката в съдбата и поведението на партизанския командир Медвед. Това е повратна точка в романа, с която се разкрива истината за терора, скрит зад утопията.
- Кои книги за партизанската борба между 1941 и 1944 г. прочетохте, за да придобиете необходимата представа за партизанството, в което идейно се включват сестри Палавееви?
- Почти всичко налично. От спомените на Славчо Трънски до “Дед или разгромът” на Давид Овадия. Ровил съм дори в полицейските архиви, но онова, което търсех, не беше някаква сензационна фактология, тъй като си имах предостатъчно сюжет. Опитвах се по-скоро да добия някакво сетивно усещане за епохата, за духа на движението, за мотивацията на хората и неизбежните им разочарования.
Светкавичните преходи от героичен регистър към битов, от комедия към трагедия. Но сега ми се ще да обърна внимание на една забравена, скромно издадена книжка със спомените на Георги Попов, участник в съпротивата през 1923-1925 г.
След разпускането на четите, той емигрира в Гърция, после в СССР, където попада под ударите на сталинския терор, запратен е в ГУЛаг и се прибира в България чак през 50-те.
В книгата има скица на един от лагерите, в които е пребивавал - този детайл трайно се е запечатал в съзнанието ми и оттам влезе и в романа.
Запомнил съм и неговия разказ за Теохар Бакърджиев, смел комунист, който организира бягството на политическите затворници от остров Св. Анастасия. И той намира убежище в СССР и съответно е пратен “за награда” в ГУЛаг.
На път за Магадан корабът, с който превозват затворниците, е спрян от японски патрул. Предложено им е политическо убежище в Япония, но Теохар заявява гордо, че те са комунисти и няма да предадат идеала си, пратени са на лагер по погрешка, но тази грешка скоро ще бъде поправена и т.н.
Няколко месеца по-късно е погребан в дупка в леда. Сега Теохар Бакърджиев има паметник в морската градина в Бургас, покрай който често минавам и пред който винаги поспирам за миг. Гледам датата на смъртта му - 1938, баш по времето на Големия терор в СССР и нито знак, нито дума за това, къде и как е загинал... Опитал съм се да вложа спомена и емоцията за тези драматични съдби в образа на моя герой Медвед.
- След успешния филм “Мисия “Лондон” може ли същата съдба да сполети и партизанския ви епос?
- Защо не, стига да излезе на екран. Засега има само сценарий. Но пътят от сценария до филма не е никак лесен, особено тук и сега. Зависи от много фактори, не на последно място от “политически” съображения. Този нетрадиционен подход към миналото вероятно смущава мнозина, но ако не надмогнем традиционните клишета, с които се отнасяме към това минало, вероятно никога няма да преодолеем и травмите, свързани с него.
Не може вечно да свирим на струната на болката и страданието, защото това води автоматично до отхвърляне на тази тематика и затварянето ѝ в един много тесен специализиран кръг.
Но ако искаме все пак да създадем памет за тези събития, трябва да подходим много по-гъвкаво и комплексно. Бих казал дори - по-човешки.
А хуморът има свойството да очовечава и най-нечовешките ситуации. Сваля градуса на патетиката, но най-вече на омразата. А мисля, че ние се нуждаем най-много от това, защото сме натрупали колосални запаси от омраза.
- Ще има ли продължение и романът ви “Мисия “Туран”? Прочетох го с удоволствие.
- Много се радвам, наистина! Но едва ли ще има продължение. Мисля, че съм казал всичко, което искам, по темата с този роман. Очаквайте продължението в реалността, тъй като този етап в нашето развитие далеч не е приключил, ако се съди по поведението на родните ни политици и обществените нагласи. Всички тези мантри за древно величие, за идентичност, за традиции и сакрална заедност продължават да работят в съзнанието на опасно много хора. Струва си да се отбележи, че “Мисия “Туран” се предхожда от такива квазинаучни трудове като “Логос Турана” на Александър Дугин, където в един невъобразим коктейл са разбъркани антропология, мистика, политическа философия и откровена фантастика, обединени под мъглявия термин “геософия”.
Без да надценяваме излишно идейното въздействие на тази “сбоджа”, все пак и тя допринася за създаването на оня духовен климат в руското общество, направил възможна агресията срещу Украйна.
Със средствата на иронията и сатирата “Мисия “Туран” се противопоставя на този отровен климат, без да изпада в дидактика и досадно морализаторство, дори с известно разбиране за причините, довели до тези тенденции.
И с това смятам, че вече е изпълнила задачата си. По принцип съм противник на самоцелните продължения и предпочитам да се съсредоточа върху нови истории. Възможно е, разбира се, да ми хрумне идея за някоя нова “мисия”. Каква ще бъде тя, бъдещето ще покаже.
- Роден сте в семейството на професор по математика, а се отдадохте на думите, не на цифрите. Защо?
- В нашата дигитална епоха думите вече са придобили цифрови изражения. Баща ми например се занимаваше много с теорията на приближенията, която има голямо приложение в модерната лингвистика и машинния превод.
Докато пиша, мозъкът ми извършва сложни изчисления, свързани не само с избора на отделни думи, но и с цялостната логична конструкция на изреченията, както и на самия разказ.
Всяка ситуация е подчинена на определена логика, дори най-абсурдната. Всъщност най-абсурдни са най-логичните на пръв поглед неща. Всеки разказ, всеки роман, на практика е сложно уравнение с много неизвестни, което се опитвам да реша. Но не винаги успявам.
Баща ми си тръгна от този свят твърде млад, твърде млад бях и аз, за да споделя с него всичко онова, което ме вълнува днес. И тези пропуснати разговори все повече ще ми липсват. Защото той беше един изключителен ум.
- Коя книга четете в момента?
- Не съм всеяден и внимателно подбирам четивата си, защото прочитането на една книга всъщност е цяло виртуално приключение, което изисква концентрация и енергия. Напоследък определено предпочитам класиката.
През лятото прочетох “Капитан Михалис” от Никос Казандзакис, която досега някак беше оставала встрани от вниманието ми, както и “Вечери в селцето край Диканка” от Гогол, която пък съвършено бях забравил. И за пореден път се удивлявам от сложното, дълбоко и комплексно познание, което голямата литература е в състояние да предаде.
За съжаление, почти никой вече не пише така. Най-озадачаваща е тоталната липса на чувство за хумор, която някои смятат за признак на високата литература. Липсват ми също големите разкази и сложната психология, която ги изгражда. Слава богу, класиката е почти безкрайна. Но се боя, че съвременният читател все по-трудно “влиза” в нея. Все по-трудно се ориентира в заплетените сюжети и дебрите на психологията.
- А кой филм ви направи силно впечатление в последно време.
- “Таласо” с Жерар Депардио и Мишел Уелбек в главните роли. Не е особено популярен, но много се забавлявах от играта на Мишел Уелбек, който всъщност не играеше, а беше себе си и може би, защото е писател, донякъде се идентифицирах с него. Ужасно политически некоректен филм, особено на фона на днешната реалност. Но аз харесвам такива неща и никога не допускам собствените ми политически възгледи да влияят върху оценката ми за едно произведение.
Иначе от българските ми хареса “Бягство” - е, може би не съвсем безкористно, тъй като участвам в екипа като консултант, а сценарист е жена ми.
Но в него има ясна история, съспенс и действия - нещо твърде рядко в нашето кино напоследък. Социалната проблематика е представена като сблъсък, а не като безкрайна агония, което също излиза от рамките на клишето, наложено в нашето изкуство след 90-те. Това прави филма по своему оптимистичен, защото нищо не е по-потискащо от бездействието и самосъжалението.
- Как се чувствате като член-кореспондент на БАН?
- Е, как да се чувствам, свиква се. Като оставим шегата настрана обаче, средата на такива изтъкнати учени от всички сфери на познанието създава една атмосфера на любопитство и енциклопедичност, която е много близка до метода ми на работа. Проучванията, които съпътстват създаването на моите книги, имат нещо твърде общо с научното търсене.
Свързани са неизменно с проверка на факти, с анализ на информацията, с преоценка и деконструкция на вече утвърдени формули и концепции. Науката, както и изкуството, са големи приключения и смятам, че Българската академия на науките е съхранила този откривателски дух, присъщ на фундаменталните изследвания, както в областта на хуанитаристиката, така и в сферата на точните науки. Нещо повече, съхранила е идеята за синтеза между тях. Девизът ми е: не се страхувам да се съмнявам, а това е ръководен принцип и в науката.
